Селим II, могъщият султан, бе притъпил оръжията на унгарци и австрийци и бе отблъснал руското нападение. Той бе владетел на Египет, Триполи, Тунис, Алжир и Мароко — на половината от средиземноморските страни — и с нетърпение чакате часа, когато ще може да присвои и последните владения на синовете на св. Марковия лъв на изток.
Сигурен в дивашката храброст и фанатизъм на войниците си и чувствувайки силата си по море, за него не беше трудно да намери повод и да предизвика война с венециянците.
Спорът за остров Кипър, когото венециянците бяха завладели от кралица Катсрина Корнаро, бе искрата, която възпламени барута.
През онова време остров Кипър имаше пет гра-да: Никозия, Фамагуста, Бафо, Аринес и Ламисос; но само първите два можеха да оказват съпротива, тъй като имаха градски стени и кули. Получиха се заповеди да се заздравят укрепленията и да се приготви един грамаден укрепен лагер в Ламисос, в който да се настанят войски, намиращи се вече на път под командата на Джироламо Цане. Също бе извикана и флотата от остров Крит, която се намираше под заповедите на Марко Квирини, един от най-изкусните моряци.
Едва-що бе обявена войната и пристигнаха благополучно в Ламисос изпратените от сената подкрепления.
Тези бойни сили се състояха от осем хиляди венициянски и славонски пешеходци, две хиляди и петстотин кавалеристи и множество артилерия. Гарнизонът на острова се състоеше от десет хиляди души пехотинци, алебардци и аркебузи, четиристотин далматински славонци и петстотин кавалеристи страдисти. Към тая войска бяха се присъединили и едно голямо количество местни островитяни, между които и много венециянци — благородници, които смятаха за недостойно да се занимават с търговия.
Когато стана известно, че турците, командувани от великия везир Мустафа, който минаваше за най- способния и най-кръвожадния военоначалник, са стоварили на брега грамадни количества войска, ве- нециянците разделиха войската си в две групи и се концентрираха в Никозия и Фамагуста, решени, под прикритието на здравите градски крепости, да окажат съпротива на щурма на неприятелските орди.
На 9 септември 1570 година Мустафа рано сутринта щурмува за втори път с безбройните си орди форта Костанцо и след един яростен ръкопашен бой го превзе.
Когато венециянците видяха, че всичко е загубено, започнаха преговори с неприятеля. Те се съгласиха да предадат града, при условие, че ще им се позволи свободно да се изтеглят от него. Коварният везир се съгласи на това. Но щом като неговите орди заеха града, той не удържа на думата си и сурово заповяда да се унищожат до един всичките храбри защитници и ония граждани, които са им помагали. Като първа жертва падна отявления храбрец Дондало. След него бяха заклани двадесет хиляди мъже, така че целият град веднага заприлича на гробница. Бяха пощадени само двадесет видни венецианци срещу голям откуп и най-хубавите жени и момичета, които изпратиха като робини в Цариград.
Мохамеданските орди, опиянени от тази лека победа, се отправиха веднага към Фамагуста, надявайки се и нея да превземат с бързо щурмуване. Балионс и Бергадин, обаче, не спяха и бяха засилили укреплението, за да могат да удържат до пристигането на нови войски от Венеция.
На 19 юли 1571 се показаха пред стените на града безчетните турски пълчища, започнаха обсадата и още на следващия ден се опитаха да щурмуват. Но както и в Никозия, така и тука бяха отбити с големи загуби. На 30 юли, след една непрекъсната бомбардировка, Мустафа предприе нова атака, която геройски биде отблъсната от венециян-ските войници. Всички граждани участвуваха в защитата, даже и жените, които с чудна издръжливост се биеха рамо до рамо с храбрите войници, без да се страхуват от дивия вой на нападателите, нито от закривените им саби и страшния трясък на топовете.
В октомври обсадените, които можаха да се задържат благодарение на честите геройски виласки, получиха подкрепление: хиляда и четиристотин пехотинци под командата но Луиджи Мартиненьо и шестнадесет топове. Разбира се, че това бе твърде малко за един град, обкръжен от шестдесет хилядна неприятелска войска. За жалост, обаче, сега започна недостиг от храна и муниции, а турците не оставяха нито минута без да бомбардират. Градът бе заприличал на купища развалини и само малко къщи бяха останали здрави. При това, след няколко дни пристигна и турският адмирал Али Паша с над четиристотин галери, които докараха над четириде-сет хиляди нова войска. Фамагуста сега бе заградена от всички страни с огън и куршуми. Нямаше човешка сила, която да спаси града.
Така стояха нещата, когато станаха ония работи, за които разправихме в предидущата глава.
С идването си в крепостта, славонците оставиха алебардите си, които не им бяха нужни сега, и се заключиха зад малкото още останали зъбци на стените. Те заредиха мускетите си, докато канонерите, почти всички моряци от венециянската флота, започнаха да обстрелват неприятеля.
Въпреки грижливите предупреждения на подпоручика си, капитан Темпеста бе отишъл до края на укреплението и бе се закрил зад един полуразрушен зъбец, който при всеки топовен гърмеж все повече рушеше.
Жените на Фамагуста, без страх и ропот, неспирно вършеха работата си и хвърляха камъни и земя в подножието на укреплението.
Капитан Темпеста гледаше тъпо и неподвижно към грамадния лагер на турците, осветен от огньове.
Изведнъж някой леко бутна лакътя му и един глас с чисто неаполитански диалект докосна ушите му:
— Тука съм, господарке!
Младежът бърже се обърна. Той смръщи челото си и остана поразен.
— Ти, Ел-Кадур? — зачуден запита той.
— Да, господарке.
— Тихо! Така не трябва да ме наричаш. Никой тук не трябва да знае коя съм аз.
— Да, господарке — господарю, исках да кажа.
— Пак забъркваш езика си! Ела!
Той дръпна човека със себе си и го заведе в един от сводовете, който слабо се осветяваше от един факел. Чужденецът бе висок и сух, кожата му бе с бронзов цвят, чертите на лицето твърди, носът остър, а очите му малки и съвсем черни. Той бе облечен като бедуин от арабската пустиня; на раменете си носеше голяма, тъмна вълнена пелерина с качулка, на края на която висеше голям червен пискюл, а на главата си бяло-зелен тюрбан. На пояса му бяха затъкнати два дълги пищова с четвъртити дула, а настрани лъщеше ръчката на един ятаган.
— Е? — запита нетърпеливо капитан Темпеста, и очите му светнаха с особен пламък.
— Виконт Льо Хюсиер е жив, — отговори Ел-Кадур, — зная това от един капитан на везира.
— Да не би да те е излъгал? — запита младият капитан с трептящ глас.
— Не, господарке.
— Колко пъти ти казах да не ме наричаш господарке!
— Тук никой не може да ни чуе.
— И къде са го закарали? Знаеш ли това, Ел-Кадур?
Арабинът сви рамене.
— Не, господарке, това още не можах да узная; но надежда не съм загубил. Аз се сприятелих с един началник от войската, който, при все че е чист мохамеданин, унищожава бъчви кипърско вино и не го е еня нито за корана, нито за пророка. Някоя вечер ще успея да изкопча от него тайната. Кълна се, господарке.
Капитан Темпеста, или по-право, госпожа капитанката — бе приседнала на лафета на едно оръдие и покрила лицето си с ръце. Две сълзи бяха се търколили по бузите й. Тя бе побледняла като смъртник.
Суровите черти на лицето на арабина изразяваха неописуема мъка.
— Ако можех с кръвта си да възвърна спокойствието и щастието ти, бих бил само щастлив, господарке! — каза той след кратко мълчание.
Госпожа капитан Темпеста не отговори. Тя бе потънала в дълбоки размишления, които събуждаха болезнени спомени. Това личеше по тъжния израз на хубавото и лице.
— По-добре би било да не бях виждала Венеция, тази омайваща сирена на Адриатика, и да не бях напускала сините вълни на неаполитанския залив, — каза тя, като да говори на себе си. — Тогава сърцето ми нямаше да страда толкова много. Ах, тази вълшебна нощ по канала Гранде, между мраморните палати на венециянските благородници! Струва ми се, че това бе вчера. Красив, като бога на войната, стоеше той, изправен на гондолата, и ми се усмихваше. Той говореше вълшебни думи, които като божествена музика се
