вливаха в сърцето ми. И при това, той знаеше, че е избран да премери силите си с безчетната войска на неверниците; той знаеше, че тук ще го дебне смъртта, за да покоси младия и красив живот, и все пак, оплетен от моите погледи, той той се усмихваше.
— Значи ти много го обичаш? — запита арабинът, който мълчаливо слушаше, устремил поглед в нея.
— Дали го обичам? — извика страстно младата херцогиня. — Обичам, както любят жените на твоята страна!
— А може би и по-силно, господарке, отговори Ел-Кадур, стараейки се да прикрие тежката си въздишка. — Друга жена не би могла да направи това, което можа ти да направиш. Друга никоя не би напуснала красивия палат в Неапол, не би се облекла като мъж и образувала военна група със свои пари и не би се затворила тук, в този обсаден от стотици хиляди неверници град, за да чака смъртта.
— Но как можех да остана спокойна в бащиния си град, като знаех, че той е тук и е изложен на страшна опасност?
— И не вярваш ли, господарке, че един ден ще се изкатерят турците на укрепленията и ще се нахвърлят в града, яростни и жадни за кръв? Кой тогава ще те спаси, господарке?
— Всички сме в Божиите ръце, — каза примирено херцогинята. — А освен това, ако Льо Хюсиер бъде убит, не ще мога да го преживея, Ел Кадур.
— Господарке, — каза той и се изправи, — какво, кажи, трябва да сторя? Трябва да използувам тъмнината на нощта, за да се върна в турския лагер.
— Ти трябва да узнаеш къде са го отвели, — каза херцогинята.
— Утре вечер ще бъда пак тук.
— Кой е младият турчин, който всеки ден идва до крепостта и предизвиква християнските капитани на двубой?
— Той е Мулай-ел-Кадел, син на пашата на Дамаск. Но защо питаш, господарке?
— Защото утре ще си премеря силите с него.
— Ти? — извика арабинът с уплаха. — Ти, господарке? Още тази вечер аз ще го убия в палатката му, та да не предизвиква вече капитаните на Фамагуста.
— Но не бой се, Ел Кадур. Баща ми бе най-добрият фехтувач в Неапол. Аз бих излязла смело и пред най-известните капитани от турските първенци.
— Но кой те принуждава да си мериш силата с този неверник?
— Капитан Лашчински.
— Това полско куче, изглежда храни скрита ненавист към тебе? От погледа на сина на пустинята нищо не може да избегне, и аз отдавна чувствувах, че той е твой неприятел.
— Капитан Темпеста трябва пред всички да покаже, че не се бои от турците, — каза херцогинята. — Това е необходимо, за да се отстрани и най-малкото подозрение.
— Ще убия Лашчински, — извика яростно арабинът.
— Забранявам ти!
Арабинът наведе глава и очите му се просълзиха.
— Вярно е, — каза той, — аз съм твой роб и трябва да се подчинявам.
Капитан Темпеста се доближи до него, постави бялата си ръка на рамото му и с мек глас каза:
— Ти не си мой роб, ти си приятел.
— Благодаря ти, господарко. Ще направя това, което ти пожелаеш. Но кълна се: ако турчинът те повали, ще го убия. Остави на твоя верен слуга поне успокоението, че може да отмъсти, ако те постигне нещастие. Що струва моя живот без тебе?
— Можеш да постъпиш така, както намериш за добре, бедни мой Ел-Кадур. А сега върви преди да се е зазорило. Ако още се бавиш, не ще можеш да стигнеш в лагера на неверните.
Капитан Темпеста се доближи до подпоручик Перпиняно, който командуваше огъня на мускетарите, и каза:
— Спрете за малко огъня. Ел-Кадур трябва да се прибере в турския лагер.
— Друго да заповядате, госпожа херцогиня? — запита венециянецът.
— Не, но наричайте ме само капитан Темпеста. Освен вас, Ерицо и Ел-Кадур никой не трябва да узнае коя съм.
— Извинете ме, господин капитан.
— Заповядайте да спре стрелбата за минута. Това няма да донесе веднага нещастие на Фамагуста.
Херцогинята, като стар воин, командуваше със сух отсечен тон, който не търпеше противоречие.
Перпиняно предаде заповедта по-нататък на ка-нонерите и аркебузитс. Арабинът използува малката пауза и с капитан Темпеста отиде до края на укреплението.
— Пази се от турчина, господарке! — промълви още веднъж той и се прехвърли зад стената. — Ако умреш, ще умре и твоят беден роб, но след като отмъсти.
Той бавно се отдръпна и се скри зад един зъбец, защото големи каменни гюлета непрестанно се сипеха върху крепостта.
Един глас стресна унесената в мисли херцогиня.
— Чудно ми се вижда, че жестоките турци, които не знаят що е милост, са пощадили Льо Хюсиер.
Вместо отговор, капитан Темпеста стана и каза:
— Скоро ще се зазори и турчинът ще хвърли предизвикателна покана в лицето ни. Ние трябва да се приготвим. Или ще се върна като победител, или ще падна и ще настъпи краят на мъките ми в живота.
— Окажете ми една милост и ми позволете вместо вас да се бия с турчина, — каза подпоручикът. — Даже и да загина, никой няма да пророни сълза за мене, защото аз съм последната издънка от рода на граф Перпиняно.
— Не, господин подпоручик!
— Турчинът ще ви убие!
Около хубавите устни на гордата херцогиня се изписа пренебрежителна усмивка.
— Ако не бих била храбра и енергична, Робер Льо Хюсиер не би ме обичал, — каза тя. — Аз ще покажа на турците и на венециянските военоначал-ници, как се бие капитан Темпеста.
Дамаският лъв
Зората бавно започна да се разлива по полето на Фамагуста, която бе покрита с димящи развалини. През нощта топовете не бяха спрели нито за секунда.
Скоро започна да се вижда и грамадният турски лагер. Десятки хиляди палатки покриваха хоризонта.
В средата на този хаос се издигаше грамадната, висока и обширна палатка на везира, който бе главнокомандващ на тая страшна армия. Палатката бе от червена, тежка коприна и на върха й се развяваше зеленият щандарт на пророка.
Капитан Темпеста бе донесъл на командата на крепостта за споразумението между него и поляка, и бе се прибрал отново в укреплението. Застанал между два, по чудо останали здрави зъбци, той гледаше към неприятелския лагер.
Стрелбата прекъсна от двете страни. От неприятелския лагер се дочуваха сутрешните молитви на муезините, които свършваха винаги с призива да се изтребят до корен гяурите или християнските кучета. През това време, насядали по валовете, венецианците закусваха — няколко маслини с малко парче хляб, който едва можеше да се яде.
Едва-що бе свършила молитвата на муезините, един турски конник напусна лагера и в галоп се отправи към стените на Фамагуста по направление на св. Марковата кула. Той се придружаваше ог един войник, който носеше голямо копие, на което се развяваше бяла свилена кърпа под полумесеца и конската опашка.
Конникът бе хубав, млад мъж, на двадесет и четири до двадесет и пет години. Около стоманения му шлем бе обвит копринен ешарп във формата на тюрбан, а на върха на шлема бе закачено бяло щраусово перо. В ръката си държеше една крива сабя, а в пояса му бе втикнат малък ятаган, леко изпит.
Като стигна на триста крачки до крепостта, той даде знак на оръженосеца си. Той заби копието в
