— Акула нападна един гмуркач, господарю.
— Къде?
— Нещастникът тъкмо излизаше на повърхността, когато изведнъж изчезна. Сигурно вече е изяден.
Амали бързо хвърли шала и свали робата си. Сред ловците в близките гемии настъпи голяма суматоха. Гмуркачите бягаха и кре-щяха.
Във водата се очертаваше някаква огромна маса, която се движеше бързо и описваше широки кръгове.
Беше гигантска акула, дълга повече от седем метра. Чудовищната й паст можеше да погълне наведнъж цял човек.
Тя беше оставила плячката да й се изплъзне и сега напразно я търсеше. Акулата ту слизаше до дъното, ту изплуваше на повърхността.
От време на време опашката й се издигаше над водата и започваше да пляска по нея, но после отново изчезваше.
Нямаше и следа от гмуркача. Дали беше избягал, плувайки под водата, или пък лежеше в безсъзнание някъде по скалите?
Амали застана прав до носа на гемията и се приготви да скочи във водата. В този момент акулата се намираше на около петна десет метра разстояние от него.
— Не я нападай, господарю — извика Дурга. — Това е същата акула, която разкъса двамата гмуркачи от Манамбад.
На устните на Амали се появи презрителна усмивка. Той отвърна със звучния си глас:
— Ще отмъстя за всички.
После захапа ножа със зъби, хвърли се във водата и започна бързо да плува по повърхността. След малко потъна в дълбините Гмуркачите престанаха да крещят: те знаеха че изчезналият ще бъде или изваден, или отмъстен. Дурга, който се страхуваше да не се случи нещастие с неговия господар, свали дългата си роба и стисна камата си. Наведен над оградата, той наблюдаваше океана, клатеше глава и мърмореше:
— Каква лудост!… Но няма съмнение, че Амали е най-смелият човек в архипелага. Той презира страха.
Зад него стояха моряците, бледи и мълчаливи.
Изминаха петнадесетина секунди. Царят на ловците на бисери не се показа. Водата изведнъж потъмня и беше невъзможно да се види какво става в нея.
— Ето го!
Този възглас се изтръгна от другарите на изчезналия гмуркач.
Дурга, без да изпуска камата си, се изправи.
— Къде е?
— Приближава се към вашата гемия.
Черната коса на Амали се показа над водата.
— Дръж, Дурга — каза той, — поеми гмуркача. Бързо, акулата ни преследва…
Той подаде едно безжизнено тяло, което веднага беше поето от десет ръце и положено върху палубата на гемията. От носа и ушите на гмуркача се стичаше кръв. По тялото му не се виждаше никаква рана, но той още не бе дошъл в съзнание.
Тъкмо когато Амали посегна към руля, за да се изкачи на гемията, се чуха петнадесет ужасени гласове:
— Акулата!
Царят на ловците на бисери бързо се обърна назад. На пет крачки от него се показваше огромната глава на хищника. Челюстите, въоръжени с няколко реда триъгълни остри зъби, бяха разтворени.
— Той е изгубен — извикаха отчаяно ловците на бисери.
Но Амали запази хладнокръвие. Той се спусна отвесно и мина под акулата, стисна здраво ножа си и й нанесе силен удар.
Острието потъна в тялото на чудовището, което скочи високо над водата. На корема си имаше ужасна рана, от която бяха изскочили черва и бликаше кръв.
Няколко минути моряците не виждаха нищо друго освен окървавената вода. После се появи Амали. Той се покатери ловко на гемията, хвърли окървавената си кама и каза спокойно:
— Тази акула вече никого няма да разкъса. Наказах я. Къде е човекът?
— Тук, господарю — отговори Дурга.
— Мъртъв или жив?
— Ще дойде на себе си.
Амали свали диадемата от бисери и диаманти, хвърли я на Дурга с жест на победител и произнесе с тържествен глас:
— За него е.
После, без да обръща внимание на стичащата се по бронзовата му кожа вода, навлече робата си от бяла коприна.
От всички гемии се чуваха възгласи:
— Да живее храбрият Цар на ловците на бисери!
Мизора
Гмуркачът, спасен от Амали в момента, в който ненаситната акула се готвеше да го разкъса, беше млад човек на около двадесет и пет години. Имаше среден ръст, тъмна коса и правилни черти на лицето.
Като всички синхали той носеше малка брада и дълга коса, вързана на тила, където висеше брошка, в която бе вграден синкав бисер. Пръстите му бяха отрупани със златни пръстени, украсени с блестящи смарагди.
Личеше си, че не е гмуркач по професия.
Това забеляза и Дурга. Учуди се, но не каза нищо на господаря си. Той се залови да разтрива гърдите на младежа, докато неговите хора се мъчеха да разтворят зъбите му и да излеят в устата му съдържанието на едно малко шишенце.
Наситеното с алкохол питие проникна до гърлото на загубилия съзнание нещастник. Той трепна, кихна няколко пъти, отвори очи и учудено се огледа наоколо.
— Вече не си в океана — успокои го Дурга. — Съвземи се. Акулата, която се опита да те разкъса, е мъртва.
— Кой ме спаси?
— Един моряк, който не се страхува от океана и акулите.
— Името му?
— Какво те интересува?… Не ти ли стига, че си спасен?
— Искам да знам името му — повтори гмуркачът с почти заповеднически тон.
— Задоволи се да вземеш този подарък от твоя спасител и се върни на гемията си.
Като видя скъпоценното украшение, което му подаваше Дурга, гмуркачът презрително се усмихна и каза:
— Бисери на мене!… Ако искаш, можеш да дадеш този подарък на моите хора… или на твоите.
— Млади човече — каза учудено Дурга, — ти отхвърляш дар за хиляди лири стерлинги. Това е цяло съкровище за един ловец на бисери, който не печели повече от пет лири на ден…
— Върнете това украшение на този, който ми го е подарил.
— Царят на ловците на бисери не взема назад даровете си.
Като чу тези думи, младият човек се сгърчи и очите му заблестяха. Той произнесе с усилие:
— Царят на ловците на бисери? Той ли ме спаси?
— Да, аз — каза Амали, като се приближи. — Съжаляваш ли, че съм рискувал живота си, за да спася твоя?
Младият гмуркач не отговори. В очите му се четеше любопитство и известен страх.
— Царят… — прошепна той.
