ще може да я освободи… Нареди четирите малки гемии да застанат при моста и да приготвят пушките и брадвите.
— Ще се пролива ли кръв?
— Сигурно, Дурга.
— Нашите хора са храбри.
— Знам. Дори неприятелите ни да са два пъти повече от нас, едва ли ще могат да се бият с нас дълго време. Махараджа от Яфнапатам, моето отмъщение започва… Най-напред твоята сестра… После тебе… И моят брат ще почива в мир…
Царят на ловците на бисери говореше с такъв заплашителен глас, че тръпки побиха лейтенанта.
— Каниш се да убиеш Мизора? — попита той. — Най-хубавата принцеса в Цейлон! О!… Господарю…
— Да я убия!… Не, ти знаеш, че, за нещастие, аз я обичам… Освен това Царят на ловците на бисери не е бандит, за да цапа ръцете си с кръвта на една жена…
— Тогава какво ще правиш с нея?
— Не знам още. Но ми се струва, че тя може да ми бъде нужна за освобождаването на Мадури, а може би и за още нещо полезно… Заповядай да вдигнат платната: трябва да се отдалечим, преди да е дошла.
Моряците вдигнаха котва и ладията, подета от попътния вятър, се отдалечи от рифовете.
На триста метра от тях се намираше английският кораб, а до него — мауната на принца от Манаар.
Корабът, изпратен от индийското правителство, за да наблюдава лова на бисери, тежеше петстотин тона. Той имаше шест оръдия и многоброен екипаж.
Амали стоеше на руля и внимателно го наблюдаваше. Когато видя, че английските моряци, наредени край парапета на кораба, учудено гледат неговата гемия, на устните му се появи усмивка.
Дурга също забеляза това и каза:
— Господарю, принцът на Манаар трябва да е известил англичаните за твоите планове.
— Това не ме интересува… Ако искат, нека опитат да припарят до моя „Бангалор“. Дори да опънат всичките си платна, пак ще останат далече зад нас… Освен това нека се осмелят да ме преследват по рифовете. Ще ги подмамим до моето недостъпно убежище. Те и без това ще се разбият в подводните скали.
— Все пак отваряй си очите. Този Дапали…
— Нека се опита да ме последва. Ще видим дали неговите две оръдия ще заглушат четирите мои… Не сме се излъгали, Дурга. Тя, прекрасната Мизора, идва. Скъпо ще и струва това неблагоразумие! Подкарай лодката към нейната. Дай ми една чалма. Не трябва да ме познае.
— Защо ще се криеш?… Всъщност ние не знаем дали Мизора се страхува от теб.
— Тъкмо защото не знаем, трябва да бъдем предпазливи… Ястребът първо се стреми да види плячката си отблизо и после се спуска върху нея!
Помощникът даде заповед на моряците да се погрижат за маневрата и отиде да потърси за своя господар една чалма от синя коприна, която да закрие напълно лицето му.
„Бангалор“ се носеше бързо по позлатените води на океана, тласкан от вятъра, който духаше откъм Индия.
От другата страна напредваше гемията, тръгнала от бреговете на Цейлон.
Това беше военна гемия с двадесет и четири весла. На носа си имаше крокодилска глава, а парапетът й беше покрит със скъпа дамаска, която се спускаше на красиви дипли чак до водната повърхност.
В средата, под балдахин от жълта коприна, поддържан от тънки позлатени стълбове, украсени с паунови пера, седеше млада, чудно красива синхалка, загърната в широка мантия от синя коприна, извезана със злато и бисери.
На шията й висяха множество бисерни огърлици, ръцете й бяха покрити със златни гривни, а на главата си носеше копринен шал с бели и червени ивици, който закриваше дългите й черни коси, които падаха върху раменете.
Лицето й имаше правилни черти и излъчваше благородство.
Големите й черни очи с извити вежди блестяха като звезди. Устните й бяха алени като мак. Трапчинката на брадичката й беше нашарена с малки златни точици — нещо обичайно за хубавите синхалки.
Тя си вееше с ветрило от паунови пера, прикрепени към сребърна дръжка.
Гемията на Амали мина на около двеста метра от гемията на прекрасната Мизора. Царят на ловците на бисери не сваляше поглед от сестрата на махараджата.
— Колко е красива! — прошепна той. — И това е сестра на убиеца на брат ми, потомка на този, който заграби трона ми… Кръвта вика за отмъщение… Но към всички ли трябва да бъда жесток?… Не мога да бъда такъв… Особено към Мизора…
Дурга, който го наблюдаваше, беше смутен от бледнината на лицето му.
— Мизора няма да стане жертва на отмъщението на Амали — каза си той. — Той ще остане глух към вика на кръвта… Но как ще освободи момчето, което служи за залог на махараджата?… По-добре никога да не я бях виждал.
Нощното нападение
Докато гемията на Мизора продължаваше да плава бързо към плитките рифове на Манаар, „Бангалор“ се отдалечи към Цейлон.
Вятърът стихна. Ладията плаваше все по-бързо и по-бързо към сушата, подобно на птица, която се надява да намери на брега храна.
Амали беше потънал отново в съзерцание и мълчеше. От време на време той се приповдигаше и отправяше поглед към великолепната гемия, която приличаше на черна точка върху блестящия океан.
Дурга го изтръгна от мислите му.
— Моят господар е много загрижен и не дава никакви заповеди — каза той. — Още дълго ли ще продължаваме да плаваме? Нима ще стигнем до брега на Цейлон и ще влезем сами в устата на вълка?
— Ще се скрием зад рифовете на Гай — отвърна Амали. — Ако принц Дапали, както ти се страхуваш, придружава Мизора и вече е открил моята гемия, той ще смени посоката и ще се отправи към бреговете на Индия.
— Или ще отиде да търси защита от английския кораб. Ще стане лошо, господарю, ако загърмят оръдията!
— Ако не успеем, ще отидем в нашето непристъпно убежище и ще почакаме по-благоприятни времена, за да отмъстим на махараджата! Но аз съм сигурен, че утре Мизора ще бъде в моя власт. Ето веригата от скали. Хайде да застанем на завет и да почакаме, докато минат синхалите.
На около две мили от „Бангалор“ имаше скали, образуващи широк разпокъсан полукръг. Те заемаха площ от около петстотин метра и сформираха няколко островчета, свързани помежду си чрез скали, които оставаха открити при отлив и служеха за убежище на огромни ята от морски птици. Тези островчета бяха опасни за мореплавателите, тъй като на тях нямаше никакъв фар.
Вълните се разбиваха в скалите с оглушителен шум и заливаха всичко наоколо. Навлизането в тези места беше много опасно.
„Бангалор“, която имаше малка водоизместимост, а и се управляваше от опитни моряци, лесно премина над тези плитки места и хвърли котва сред островчетата. Тук, сред скалите, тя бе добре скрита.
Минаваше обяд. Амали нареди на хората си да се нахранят. После се качи заедно с Дурга на една малка лодка и двамата се изкачиха на най-високата скала. От върха й можеше да се вижда надалече в океана.
Амали обгърна с орловия си поглед водната шир.
Далече на запад се виждаха множество движещи се черни точки: това бяха лодките на ловците на бисери.
На изток се очертаваха бреговете на Цейлон, покрити с гъста растителност и набраздени с дълбоки, живописно криволичещи заливи. По-нататък високи зеленикави планини извисяваха към небето острите си върхове.
— Тук е махараджата, там — Мизора — прошепна Амали, — а между тях съм аз. И те няма да се
