После стана бавно, сякаш смутен от своя спомен, тръгна към борда, махна за сбогом и промълви тихо:
— Благодаря.
Тъкмо се канеше да скочи във водата, когато ръката на Амали го улови за рамото.
— Кой си ти, който отхвърляш дара от Царя на ловците на бисери?
— Обикновен гмуркач — отвърна младежът, освобождавайки се от ръката му.
— Къде е гемията ти?
— Ето я. Идва към твоята гемия.
Действително към гемията се приближаваше една мауна. Тя се отличаваше от другите гемии по високата си задна част и позлатените змейове на носа. В нея имаше дванадесет души. Черният цвят на кожата им показваше, че са от Малабар.
На задната част, до една малка шатра от жълта коприна, се виждаха две големи оръдия.
— Хубава мауна — възкликна Амали. — Но за какво са ти тези оръдия? Тук има люде, който бдят над ловците на бисери и не им позволяват да се бият.
— Аз идвам отдалече — отвърна притеснено гмуркачът. — По тези места се срещат морски разбойници.
— Къде се намира твоето родно село?
— На остров Манаар.
— Ти ли си собственикът на мауната?
— Да.
— По каква работа пътуваш и за какво са ти тези дванадесет души?
— Търся един син бисер, подобен на този, който нося. Но, сбогом. Достатъчно си поговорихме. Хората ми ме чакат.
— Един момент. Искам да узная още нещо.
И Царят на ловците на бисери го погледна втренчено в очите.
— Какво?
— Искаш ли да ми продадеш твоя син бисер?
— На никаква цена.
— Толкова ли държиш на него?
— Повече, отколкото на живота си. Защото той ще направи щастливо най-хубавото дете в Цейлон.
— Как се казва то?
— Амали иска много да знае.
— Амали!… Ти знаеш името ми.
— Зная още много други неща за теб.
— Какво? — попита Царят на ловците на бисери с растящо любопитство.
— Че ти си неприятел на махараджата от Яфнапатам и си се заклел да го убиеш… Но тогава аз ще застана на твоя път…
— Кой е този човек? — питаше се Амали. Един обикновен ловец на бисери не можеше да бъде толкова осведомен…
Той се обърна към своя помощник и попита:
— Дурга, виждал ли си досега този млад човек?
— Никога.
— А мауната му?
— Също.
— Искам да знам кой е този гмуркач.
— Какво? — учуди се Дурга. — Да не би ти, най-силният човек в протока при Манаар, да се страхуваш от някакъв синхал?
— Той знае много неща. Може би се досеща защо сме тук от три дни.
— Да се досеща!?
— Тихо, Дурга! Около нас има много уши. Не виждаш ли тази гемия, която все повече и повече се приближава до нашата?
— Бедният гмуркач! Сигурно си мисли, че под кораба гъмжи от бисерни миди.
— Той е черен като малабарите, които караха мауната на младия човек. Не, Дурга, той ни шпионира. Чувствам това.
— Кой може да попречи на плановете ти?
— Ако англичаните се противопоставят?
— Те наблюдават само лова на бисери.
— Дурга, слез от кораба, иди при ловците на бисери и ги попитай дали не познават този млад човек. Все някой ще знае кой е той и откъде идва.
Помощникът даде заповед да спуснат във водата една малка лодка, седна в нея и бързо се отдалечи.
Известно време Амали го следеше с очи, после се върна, седна на стола, покрит с кадифе, и запали лулата си.
Но не беше спокоен и често повдигаше вежди. От време на време той се изправяше и оглеждаше бреговете на Цейлон. Сякаш чакаше нещо от тази посока.
Накрая малката лодка на Дурга се появи. Той тръгна към парапета.
— Всичко е наред, господарю.
— Разбра ли кой е този млад човек?
— Мисля, че си го срещал.
— Аз?… Ловец на бисери ли е?
— Не…
— И аз си помислих същото, когато върна подаръка ми.
— Вече втори път мауната му идва тук. Той е от остров Манаар.
— Това ли е всичко?
— Не, господарю. Казват, че младият човек е важна личност.
— О!…
— Принцът на Манаар…
Царят на ловците на бисери погледна изненадано Дурга и извика:
— Дапали, принцът на Мармарам?…
— И на Манаар.
— Видях го през нощта, когато махараджата на Яфнапатам уби брат ми — каза мрачно Амали.
— Казват, че бил луд по прекрасната принцеса и че идва тук, за да търси син бисер. Иска да го подари на своята годеница.
— Ако смята, че може да попречи на моите планове, той се лъже!
— Не се съмнявам в това, макар че принцът на Мармарам и Манаар разполага с войски и кораби…
Царят на ловците на бисери не отговори. Той се беше изправил и гледаше една черна точка, появила се в океана.
— Какво гледаш, господарю?
— Там — долу… Тя идва… Сърцето ми го казва.
— Сестрата на махараджата?
— Да, хубавата Мизора.
— Да не е някоя друга гемия?
— Нейната е. Сърцето ми започна силно да тупти. Виждам позлатите, които проблясват под лъчите на слънцето.
— Тук ли ще останем?
— Защо не?
— Ако те види, ще се уплаши, защото сигурно знае, че си най-големият враг на брат й.
— Да, сигурно знае това… Но на нея не бива да й се случи нищо лошо. Нека присъства на лова на бисери. Този каприз ще й струва скъпо. Щом се стъмни, ще я отвлечем и ще видим дали принцът на Манаар
