После стана бавно, сякаш смутен от своя спомен, тръгна към борда, махна за сбогом и промълви тихо:

— Благодаря.

Тъкмо се канеше да скочи във водата, когато ръката на Амали го улови за рамото.

— Кой си ти, който отхвърляш дара от Царя на ловците на бисери?

— Обикновен гмуркач — отвърна младежът, освобождавайки се от ръката му.

— Къде е гемията ти?

— Ето я. Идва към твоята гемия.

Действително към гемията се приближаваше една мауна. Тя се отличаваше от другите гемии по високата си задна част и позлатените змейове на носа. В нея имаше дванадесет души. Черният цвят на кожата им показваше, че са от Малабар.

На задната част, до една малка шатра от жълта коприна, се виждаха две големи оръдия.

— Хубава мауна — възкликна Амали. — Но за какво са ти тези оръдия? Тук има люде, който бдят над ловците на бисери и не им позволяват да се бият.

— Аз идвам отдалече — отвърна притеснено гмуркачът. — По тези места се срещат морски разбойници.

— Къде се намира твоето родно село?

— На остров Манаар.

— Ти ли си собственикът на мауната?

— Да.

— По каква работа пътуваш и за какво са ти тези дванадесет души?

— Търся един син бисер, подобен на този, който нося. Но, сбогом. Достатъчно си поговорихме. Хората ми ме чакат.

— Един момент. Искам да узная още нещо.

И Царят на ловците на бисери го погледна втренчено в очите.

— Какво?

— Искаш ли да ми продадеш твоя син бисер?

— На никаква цена.

— Толкова ли държиш на него?

— Повече, отколкото на живота си. Защото той ще направи щастливо най-хубавото дете в Цейлон.

— Как се казва то?

— Амали иска много да знае.

— Амали!… Ти знаеш името ми.

— Зная още много други неща за теб.

— Какво? — попита Царят на ловците на бисери с растящо любопитство.

— Че ти си неприятел на махараджата от Яфнапатам и си се заклел да го убиеш… Но тогава аз ще застана на твоя път…

— Кой е този човек? — питаше се Амали. Един обикновен ловец на бисери не можеше да бъде толкова осведомен…

Той се обърна към своя помощник и попита:

— Дурга, виждал ли си досега този млад човек?

— Никога.

— А мауната му?

— Също.

— Искам да знам кой е този гмуркач.

— Какво? — учуди се Дурга. — Да не би ти, най-силният човек в протока при Манаар, да се страхуваш от някакъв синхал?

— Той знае много неща. Може би се досеща защо сме тук от три дни.

— Да се досеща!?

— Тихо, Дурга! Около нас има много уши. Не виждаш ли тази гемия, която все повече и повече се приближава до нашата?

— Бедният гмуркач! Сигурно си мисли, че под кораба гъмжи от бисерни миди.

— Той е черен като малабарите, които караха мауната на младия човек. Не, Дурга, той ни шпионира. Чувствам това.

— Кой може да попречи на плановете ти?

— Ако англичаните се противопоставят?

— Те наблюдават само лова на бисери.

— Дурга, слез от кораба, иди при ловците на бисери и ги попитай дали не познават този млад човек. Все някой ще знае кой е той и откъде идва.

Помощникът даде заповед да спуснат във водата една малка лодка, седна в нея и бързо се отдалечи.

Известно време Амали го следеше с очи, после се върна, седна на стола, покрит с кадифе, и запали лулата си.

Но не беше спокоен и често повдигаше вежди. От време на време той се изправяше и оглеждаше бреговете на Цейлон. Сякаш чакаше нещо от тази посока.

Накрая малката лодка на Дурга се появи. Той тръгна към парапета.

— Всичко е наред, господарю.

— Разбра ли кой е този млад човек?

— Мисля, че си го срещал.

— Аз?… Ловец на бисери ли е?

— Не…

— И аз си помислих същото, когато върна подаръка ми.

— Вече втори път мауната му идва тук. Той е от остров Манаар.

— Това ли е всичко?

— Не, господарю. Казват, че младият човек е важна личност.

— О!…

— Принцът на Манаар…

Царят на ловците на бисери погледна изненадано Дурга и извика:

— Дапали, принцът на Мармарам?…

— И на Манаар.

— Видях го през нощта, когато махараджата на Яфнапатам уби брат ми — каза мрачно Амали.

— Казват, че бил луд по прекрасната принцеса и че идва тук, за да търси син бисер. Иска да го подари на своята годеница.

— Ако смята, че може да попречи на моите планове, той се лъже!

— Не се съмнявам в това, макар че принцът на Мармарам и Манаар разполага с войски и кораби…

Царят на ловците на бисери не отговори. Той се беше изправил и гледаше една черна точка, появила се в океана.

— Какво гледаш, господарю?

— Там — долу… Тя идва… Сърцето ми го казва.

— Сестрата на махараджата?

— Да, хубавата Мизора.

— Да не е някоя друга гемия?

— Нейната е. Сърцето ми започна силно да тупти. Виждам позлатите, които проблясват под лъчите на слънцето.

— Тук ли ще останем?

— Защо не?

— Ако те види, ще се уплаши, защото сигурно знае, че си най-големият враг на брат й.

— Да, сигурно знае това… Но на нея не бива да й се случи нищо лошо. Нека присъства на лова на бисери. Този каприз ще й струва скъпо. Щом се стъмни, ще я отвлечем и ще видим дали принцът на Манаар

Вы читаете Ловци на бисери
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×