палто и си сложих сламена шапка. После се изкачих на палубата. Бях изгладнял като вълк, тъй като още не бях обядвал. Но уви! За нещастие, този ден не ми бе съдено да ям.
Приливът бе вече висок, добър вятър духаше откъм запад и трябваше да се възползваме от него, за да излезем в открито море. Капитанът погледна небето, погледна кораба, усмихна се грубовато с дебелите си негърски бърни и извика с рязък глас:
— Хайде! На котвите!… Ще излезем на открито съвсем лесно. Бог иска да плаваме щастливо!
За няколко мига хората му изпълниха заповедите. С помощта на една английска макара, наречена ненчър, голетата1 вдигна котва и започна да се движи. Обаче течението беше толкова силно и биеше така от лявата страна на кораба, че се наложи да отидем към брега, докосвайки плитчините.
Виждайки това, капитанът ни накара да развържем платното от наклонника на мачтата. Тази маневра излезе трудна, бих казал още — примитивна. Налагаше се моряците много пъти да се качват и слизат по мачтата, докато триъгълното платно бъде поставено на място.
Главното платно също така беше развито, но с още по-големи усилия. Въпреки това скоро всичко беше готово и „Само Италия“, след развиването на огромните платна, започна да слиза надолу по канала.
— На добър път! — ни викаха от брега.
— Добро прекарване! — отговаряхме им ние.
Голетата пое по средата на канала, обградена отляво и отдясно от опасни плитчини. Платната се издуваха от вятъра и разклащаха мачтите до основи. Чудовищният Пиетро държеше със здрава ръка ръчката на кормилното колело. Лека усмивка се появи на устните ми. Направих машинално няколко крачки и спрях пред компаса, като че магнитна стрелка ме беше привлякла. После вдигнах очи и загледах наоколо. Брегът, обитаван от бедни рибари, се скриваше от погледа ми. Венеция остана далече, обсипана от слънчеви лъчи. После се загледах на изток, където шумеше морето.
Половинчасовото плаване по канала мина, но после навлязохме в тесен, доста криволичещ път, заобиколен от множество плитчини.
Боцманът ги виждаше и внимаваше, но ето че един внезапен вятър повали голетата настрана.
— Дяв… — не се доизказа капитанът. — Вдигай! Вдигай!…
— Перото е право срещу вятъра — отвърна кормчията спокойно.
И наистина беше така. Но въпреки това голетата все повече се приближаваше към плитчината. Чу се някакво търкане, последвано от слабо разтърсване, и после голетата спря изведнъж.
— На пясък!… — възкликнаха моряците. — Ето какво значи да тръгнеш на път в петък.
Моряците вярват, че ако тръгнат на път в такъв ден, ще им се случи нещастие.
Но с помощта на дълги гребла и след нечувани усилия успяхме да измъкнем голетата от плитчината и да я вкараме отново в канала. След близо шестстотин метра път, към четири и половина часа следобед, излязохме окончателно от пристанището и най-после, след десетина тласъка, се спуснахме в открито море.
Когато морето се откри пред мен, безкрайно и развълнувано от южния вятър, от гърдите ми се изтръга радостен вик. Задишах жадно солените изпарения, докато погледът ми блестеше от гордост, а сърцето ми биеше както никога по-рано.
Най-сетне бях сред морето!
Най-сетне! След толкова години на разочарования и очаквания, след толкова преживелици кракът ми стъпваше на корабен мостик. Опасностите и морските бури бяха там, те ме чакаха, за да ме накарат да изпитам вълнения.
Всичко изчезна от очите ми: родината, градът ми, моите родители, другарите ми — всичко се смеси в съзнанието ми и бе погълнато като от гъст облак.
Мислите ми летяха през необятното море, докато говорех на себе си и се вълнувах, като че не вярвах, че наистина се намирах на борда на „Само Италия“.
Гледах втренчено вълните, за които бях толкова много мечтал още от детството си. Следях ги с поглед, чувах ги как се разбиваха о носа с глух тътнеж. Вдишвах с радост въздуха, който ме опияняваше. Струваше ми се, че морето дотолкова вече е станало моя среда, че сякаш се бях сприятелил с неговите прищевки и бесове. Към пет часа голямата спасителна лодка, единствената, която се намираше на борда и която беше в много лошо състояние, беше вдигната на висилките след една мъчителна маневра. Малко след това юнгата дойде да ни съобщи, че вечерята е готова.
Упътих се към люка в кърмовата част на кораба, където беше приготвена вечерята. Оставям на читателя да си представи какъв комфорт можех да намеря на борда на този кораб. Една проядена от червеи маса, застлана с покривка със съмнителна чистота, и върху нея няколко паници и прибори, които сякаш са принадлежали на прародителите ни от бронзовата епоха. Но при все това, в един железен тиган, дотолкова очукан, че да му се доплаче на човек, се премятаха четири хубави риби в сос, който изпускаше остър и апетитен дъх. Ако се съдеше по изобилието на малките чушчици, които придаваха светлочервен цвят на блюдото, това трябваше да бъде дяволски вкусно.
Заедно с рибите в качиуко — така се наричаше този сос — имаше ароматен, златист и топъл качамак. Имаше още и няколко бисквити, но толкова твърди, че биха счупили дори зъбите на някоя акула или крокодил.
Вечерята се допълваше с парче сицилианско сирене, дяволски солено. Представете си какво пиене би предложил отличният ни капитан към това ядене! Допускам, че той вече мислеше за това, тъй като почитаемият му нос започна да приема червени оттенъци, които не падаха по-долу от отблясъците на слънчевия залез, който в този миг спокойно можехме да наблюдаваме, докато вечеряхме.
— Господин Емилио — ми каза капитанът, усмихнат като хипопотам, — трапезата ни не е много богата, но какво да правим? Намираме се сред морето, и при това на борда на един платноход.
Аз се усмихнах и започнах да гълтам грубите, но вкусни гозби. Капитанът ми наля чаша вино и със силен глас вдигна наздравица:
— За ваше здраве, господин Емилио!
— И за ваше, господин капитан! — отговорих аз.
Пийнах малко, както можеше и да се предполага. После запалихме лулите. Аз се отправих към кърмовата част на кораба, а капитанът слезе в кабината си, за да изпие чашка ром.
Към осем часа тъмнината се бе спуснала вече и небето се покриваше с гъсти облаци. Вятърът, който духаше от юг, лека-полека се промени в югоизточен. Голетата като че загуби посока и скоро започна да взема едва по няколко възела на час.
Към девет часа минахме близо до една голета от Киоджа. Поздравихме с добър вечер екипажа й и продължихме по-нататък. Скоро тя изчезна от погледа ни. Слязох за миг в кабината да се облека по-добре и се качих отново на палубата.
Тъмнината се прорязваше от светкавици. Дъждът съскаше по мостика и платната, докато морето ревеше глухо, разбивайки високите си вълни, покрити със сребристобяла пяна, в носа на голетата.
Към десет часа се прибрах в кабината си, като пожелах на всички лека нощ.
Обиколих най-малко десетина пъти предоставеното ми жилище и ми се стори като тъмен затвор. Погледнах компаса. „Право на изток“ — измърморих на себе си. И въпреки целия шум от бурята легнах под завивките да спя.
Признавам ви, че при пребиваването ми в тая тъмна дупка, където беше дяволски топло и непоносимо миришеше на катран, при усещането на бавното клатушкане на носа, при скърцането и търкането на дървените части на голетата и рева на вълните, които се разбиваха в нея, аз не се чувствах напълно спокоен.
Докоснах стената, която ме делеше от морето, чух вълната, която биеше в нея със сила, наострих уши към съскането на дъжда и тежкия и особен вървеж на моряците, които бяха на вахта, и разтърсих глава.
— Морето! — промърморих на себе си.
То бе, което ме привлече още от първите ми години. Морето, за което толкова мечтаех!… Защо започвах като че ли да се чувствам по-малко възпламенен, по-малко очарован от това странно и необятно море?
Моряшкият живот, който ми се виждаше толкова завиден, започваше сега да ми се струва почти
