Лека-полека тъмнината се спусна и ни обгърна. Вечерта беше ясна и обещаваше на другия ден добър вятър и приятно време: луната светеше и на небето нямаше нито един облак. Сребристите й лъчи осветяваха морето и то блестеше също така сребристо. Брионските скали и истрийският бряг бяха напълно осветени.
На борда не се чуваше никакъв шум, тъй като вълните биеха в скалите и в носа на голетата.
Седнах на сгърчилото на носа и разсеяно загледах развълнуваното море на юг. Хиляди мисли минаваха през главата ми. Спомних си за близките си и в миг се пренесох в моята уютна стая. Доволен ли бях от предприетото пътуване? Не знам. Но се убедих, че морето не бе такова, каквото го описваха в приключенските книги, които бях изчел.
Внезапно откъм австрийския боен кораб някой запя. Наострих уши. Беше една тъжна италианска песен, придружена от думкане на тъпан. Няколко мига останах да послушам и когато вече не чувах нищо, слязох в кабината си, хвърлих се на леглото и заспах. Последното, което чух, бе камбанарията на фазанската черква, която биеше полунощ.
От дълбокия сън ме събуди шум от стъпки и скърцане на макара на палубата.
Изправих се и наострих слух. Капитанът отново даваше заповеди с пресипнал глас, а голетата се тресеше непрекъснато и едва напредваше.
Разбрах причината за това: отново тръгвахме.
За миг се облякох и се изкачих на палубата, където моряците вдигаха котва, като навиваха макарата.
Още беше нощ и луната, чиста и блестяща, осветяваше морето, бреговете и скалите, докато лек ветрец подухваше от северозапад. Поздравих с добър ден моряците и им помогнах да изтеглят котвата. Изкачих се високо на една от мачтите, за да развързвам платната, една почти нова за мен маневра, но я изпълних лесно благодарение на пъргавината и ловкостта си.
Минаха почти два часа, докато всичко бе готово. Слънцето вече се бе вдигнало бавно на небосклона, избикаляйки върховете на скалите и на хълма.
— Тръгваме! — извести капитанът. — Днес ще минем нос Промонторе и утре ща бъдем в Арса.
Кърмилното устройство бе обърнато под вятър, платната се издуха и „Само Италия“ започна доста бавно да плава на юг, предшествайки две друга голети, които в това време излизаха от канала.
Картината беше очарователна. Наляво истрийският бряг, нарязан своеволно от остри върхове, назъбени като трион, беше осеян със селца, самотни къщички, горички и малки зелени полянки, по които пасяха многобройни стада овце. По хълмовете на юг, полуприкрити от възвишенията на каменливия терен, се издигаха крепостите на Пола, построени по начин, че да доминират над целия канал и над града.
Глава III
БРЕГОВЕТЕ НА „НАШЕТО МОРЕ“
Отдясно безплодните Брионски скали, издигащи се като преграда на входа на пристанището, пречеха на морето, което с глух и неспирен шум се разбиваше в основата им, да влезе в него, оставяйки само откъм юг един отвор колкото да минат корабите.
Рибарски лодки с кръстосани и пъстроцветни платна изкачваха бавно канала, докато една голета слизаше надолу по него. Платната й се отразяваха във вълните, събуждани от северозападния ветрец.
Също и един малък параход „Бенако“ на Лойд цепеше бързо вълните на канала, изпускайки от комина стълб черен дим. Макар че вечерникът се канеше да слезе и да промени посоката си, „Само Италия“ плаваше към юг, минавайки близо край островчето Сан Джероламо, някога доста високо, но сега изравнено със земята, тъй като бе служило за източник на камъни, особено за бента на Маламоко. Бяха останали още огромни каменни блокове и двадесетина работници ги прекарваха с волове до кея на пристанището.
Минахме пристанището, излязохме от канала и се намерихме твърде скоро пред залива Пола, чиито води са доста дълбоки. Защитен е от островчета и крепости, снабдени с добра артилерия. С помощта на бинокъл успях да различа крепостта, разположена в дъното на залива отчасти върху един хълм и отчасти в равнина. Забелязах обширния арсенал и арената, стара постройка, напълно откъсната от останалите къщи.
Гледана отдалече, Пола изглеждаше голям град, но всъщност се състои от две-три камбанарии и не много къщи, обитавани от малко жители, в по-голямата си част работници в арсенала. Гарнизонът обаче е многоброен, а градът е добре защитен от множество укрепления и е главната база на всички австрийски бойни кораби.
Няма нищо друго по-значително от военната болница и базиликата.
Влизането в пристанището е трудно и би било още по-трудно за една флота, която би дошла да срещне кръстосания огън на укрепленията, най-главното от които е „Мария-Луиза“. Докато разглеждах от носа броненосците и закотвените в пристанището кораби, силен гърмеж се разнесе във въздуха.
— Какво значи това? — попитах главния на екипажа.
— Укрепленията се упражняват в стрелба — ми отговори морякът.
Наистина втори гърмеж отекна и видях облак дим да покрива едно малко укрепление. Не различих пламъка, но видях гранатата да скача по водата, като я повдигаше на голяма височина.
Гледах скръбно как се развява жълтото знаме с двуглавия орел и младежкото ми сърце, сърце на италианец, се изпълни с тъжни чувства. Пола, страшната Пола, нима не беше италиански град? А ето там той насочва страхотните дула на топовете си срещу другия бряг, срещу братския бряг, срещу Италия!…
И ми дойде наум цялата славна история на Венеция, която още от времето на Карл Велики, през 812–813 година, накара да зареве по тия земи крилатият й лъв.
Напразно немци, хървати, унгарци бяха искали да заличат славните италиански традиции, останали непокътнати и ненакърнени от изкуствените ограничения, които хищната и лукава политика на кралското императорско правителство покровителстваше и подхранваше, за да похървати населението, което говори на най-чист венециански диалект.
И си помислих за подлата сделка, която Наполеон Бонапарт бе сключил с тези хора чрез договора в Кампоформио, който хвърляше в гладното гърло на Австрия тези неоспорими италиански земи и задължаваше жителите на тези градове, които от векове развяваха лъва на Свети Марко, да го свалят, за да го заменят с грабливия орел.
Подскочих от мястото си, разтърсен от силно чувство на негодувание. И ми се стори, че чувам глас, могъщ като рев, като славния рев на Свети-Марковия лъв. И този глас казваше:
— Ще дойде чаканият ден!…
Малко по малко голетата заобиколи рифовете на Пола и градът изчезна зад тях. Откритото море се появи пред нас и „Само Италия“, възползвайки се от един тласък на вятъра, се спусна смело на юг.
Брегът, който се издигаше отляво, беше стръмен, пустинен и сух. Тук-там се издигаше върхът на някое укрепление, построено на ръба на висока скала. И като контраст близо до него се забелязваше някоя мизерна овчарска колиба.
После рифове, които изглеждаха като огромни скали, и пещери, издълбани от вълните, които се разбиваха с вой, пренасяйки ехото от скала на скала.
Вятърът, който досега се бе задържал добър, започваше да променя посоката си, обръщайки се в югозападен, и бавни вълни се носеха по морето от запад към изток.
Ту бързо, ту бавно, според тласъците на вятъра, голетата все напредваше, като отстоеше на около сто и петдесет метра от брега.
Към обяд фарът на нос Промонторе се виждаше вече и към два часа заобиколихме истрийския край между носа и малкото островче, на върха на което се издигаше фарът, гигантска колона, висока най-малко двадесет метра. В основите на фара се виждаха две каменни къщички и някаква черна кула с бели ивици — така изглеждаше фарът през деня, докато нощем хвърляше снопове бяла светлина на всеки двадесет и пет секунди.
Адриатикът разяждаше бавно с безспирните си вълни този усамотен риф, заобиколен от опасни плитчини от север и изток, отбелязани с два железни пръта, доста извити от вълните.
Минаването между фара и носа е възможно само за малките кораби и нощем е винаги опасно.
Нашата голета навлезе между тях, като успя да избегне плитчината, където друга голета, която ни предшестваше, минаваше съвсем близо, излагайки се на опасността да заседне.
