Приливът внезапно повдигна нивото на рекичката.

Долината, която носеше същото име, е ненаселена и крайно безплодна. Заобиколена е от възвишения, обрасли с храсти. В нея се намираха много блата, където изпаренията причиняват нескончаеми трески.

По билото на планината, откъм север и северозапад, може да се види някакво земеделие — по някое зелено кътче, но общо взето — бедна работа. По някоя къща, обитавана от бедни селяни, по някое стадо овце — това са единствените живи същества, които населяват тези места.

На станцията Арса двете къщи се обитават от търговци на вино, а третата — най-голямата — от управителя.

Мостовете са три и всеки ден по тях минават товари от по осемдесет тона въглища.

Планини от каменни въглища, на буци и превърнати на прах, се издигаха край брега, където малка и бърза железница прекарваше материала от мината, отстояща на шест мили от брега.

Арса е известна със своите мини, които я правят и център на значително движение.

Около шестдесет души работници, всичките славяни и скромни като никои други, работят по натоварването и сортирането на въглищата.

Точно десет голети бяха закотвени в канала, в очакване да бъдат натоварени — всяка на свой ред.

Щом бе закотвен и нашият кораб, аз се отправих веднага към сушата. Пред огромна камара от въглища работници, черни като дяволи, бяха заети с разпределянето на въглищата, служейки си с дълги железни мрежи.

След като обиколих насам-натам, след като повече от двадесет пъти ударих крак, сякаш да се уверя по-добре, че се намирам върху твърда земя, се покатерих по склоновете на планината, която се издига над Арса, и въпреки скалите и камънаците, които затрудняваха достъпа, и въпреки ботушите, които явно ме напускаха, изкачих стръмнината на доста голяма височина и набрах огромно количество от един вид боровинки, които тук наричаха „трънлива любов“.

Така поскитах около два часа из тази планина, пушейки местните цигари „Порто Рико“, които струваха по петнадесет сантима едната, и към четири часа слязох, за да помогна на сина на капитана и юнгата при наливането на вода, така необходимия ни запас на кораба. Седем бъчонки бяха натрупани в лодката и ние се отправихме по река Арса, по-скоро към страничния й ръкав, където, за съжаление, не може да се каже, че водата беше особено добра.

С помощта на греблата, минавайки през тинестите канали, край островчетата, покрити с тръстики, успяхме да стигнем устието на рекичката. Синът на капитана потопи една от бъчонките в мътните води на Арса.

— Какво ще правите? — попитах аз. — Нима ще пиете тази вода?

— Разбира се — отвърна ми той. — Днес няма да може да се пие, но ще се пречисти. Тинята ще се утаи на дъното на бъчвата. Ще видите.

Млъкнах, но поклатих глава, съмнявайки се в здравословните качества на тази вода. Все пак си позволих да я опитам. Тя бе доста блудкава и в нея имаше голямо количество червеникава пръст.

Въпреки това потопих и моето буре в тази непривлекателна вода и за миг запасът ни бе попълнен.

Връщането ни бе още по-бързо, защото юнгата гребеше яростно през тръстиките и плитчините.

Привечер се отправих отново към сушата, където си позволих да изпия няколко чаши далматинско вино, черно като катран, и изпуших половин дузина превъзходни „Порто Рико“.

Глава IV

ДАЛМАТИНСКИЯТ БРЯГ

Право да ви кажа, почти бях започнал да се отегчавам от морето, от това море, за което бях мечтал почти през цялото си детство и юношество и се бях надявал да намеря всичките радости, всичките опиянения и наслади в този живот.

Ах, тези подлеци, писателите, чиито творби за пътешествия и приключения бях чел, по-точно бях поглъщал през дългите часове на деня и нощта.

Къде бяха опасните приключения, описвани така живо от Жул Верн, Майн Рид и Жаколио?

Струвате ми се, че съм бил подло измамен.

Морето беше това, което бях виждал и във Венеция: бреговете, планините, реките, горите, градовете, селата, хората, всичко беше точно такова, както в моята Италия, или по-точно — такова, каквото беше в родния ми край, тъй като дотогава не бях чул да говорят другояче, освен както се говори в моята Верона.

Къде бяха девствените гори, обитавани от гладни и кръвожадни зверове и диви човекоядци? Къде бяха морските битки със смелите екипажи на малайските „прахо“? Ловът на лъвове, на тигри, кондори, крокодили, акули? Къде бяха страхотните ниагарски водопади, безкрайните устия на Амазонка, ледените пустини на полюса, покрити с айсберги?

Още не бях чул рева на зверовете, а само неприятния глас на грубиянина капитан на „Само Италия“.

А и връщането сигурно нямате да бъде разнообразено от изобилна плячка, резултат на опасни и пълни с вълнения преследвания на зверове. От трофеи като змийски и ягуарови кожи, като опашки от райски птици и прочие, и прочие. А само от товар въглища, най-обикновени въглища, които мърсят ръцете, лицето, дрехите.

Какво разочарование!

Нещо неудържимо ме изкушаваше да се затичам към най-близката железопътна гара, да се кача на първия попаднал ми влак, който да ме отнесе право в моята Верона, където може би ще намеря търсените приключения, доста по-любопитни от тези, които до този момент ми бе предложило морето.

Такива мисли се въртяха в ума ми, докато седях в зловонната дупка, която капитанът на „Само Италия“ имаше смелостта да нарича кабина.

Рояк мисли играеха пред мен като палави момченца, безгрижни и дяволити, и ми се струваше, че ми се мръщят и плезят, за да ме разсмеят и да ме въвлекат в играта си.

Но на малко разстояние от мен, отвъд слабия кил на галетата, морските вълни се разбиваха в обшивката и тъй като бях по-задрямал, преди да потъна в дълбок сън, те сякаш ми говореха на някакъв познат, нежен и приятелски език:

„Ще те изпитам… Ще дойде денят, непременно ще дойде този ден, когато ще ти открия моите опиянения и моите страсти. Когато ще ти открия моите все още забулени тайни и ще поискам кръвта ти! …“

И при този обещаващ глас на морето аз се отпуснах, потънал в прелестно мечтание, докато неусетно съм се унесъл в непробуден сън.

На другия ден към десет часа сутринта започнаха да товарят голетата. Тя бе закарана до самия кей, който представляваше вид висящ мост. По него се движеха вагонетки, пълни с каменни въглища. Един железен улей бе вкаран в трюма на кораба. Моряците заеха места на носа и на кърмовата част и с лопати в ръце нариваха купищата въглища към вътрешността на трюма, вдигайки огромен облак черен прах.

Колкото до мен, след като останах на борда до десет часа, слязох на сушата заедно с капитана, с когото се въртяхме насам-натам и водехме някакъв скучен разговор за каменовъглените мини.

За ядене се върнахме на борда и имахме за обяд прясно месо, което поляхме с няколко глътки мистра.

След обилния обяд слязох в каютата си и написах поредното писмо на близките си. После обух високите си ботуши, нахлузих си сламената шапка и се покатерих по склоновете на непознатата ми планина, за да потърся от вкусните боровинки по върховете й.

Изкачването не беше лесно, тъй като наклонът на планината беше много голям, бодливи храсти и огромни камъни задръстваха пътечките на всяка крачка. Но въпреки това си бях наумил да стигна до горе и продължавах да се изкачвам, преодолявайки пречките и горещината.

Всъщност нито една свястна пътека не бе прокарана, нямаше нито едно място, през което да минеш безпрепятствено, без да оставиш парчета от дрехите си или да се издраскаш.

Трябваше да се катеря по скали, които се клатеха в основата си, да драскам по изпъкналостите на каменни блокове, изглеждащи като минирани или издълбани от усилията на вълните. Да си пробивам път през непристъпни трънаци, като си служа само с джобния нож.

Вы читаете Борба на борда
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×