Водата в този тесен проход беше доста прозрачна и облегнат на носа на кораба, аз можех да видя дъното на морето, покрито с пясък, мекотели и остри скали, които се издигаха почти наравно с водата, готови да образуват опасна пречка за корабите с по-голям тонаж от нашата голета, която, струваше ми се, почти докосваше скалите. Дори по едно време се приближи толкова много до една плитчина, та като че ли почувствах докосването на кораба до скалата, но всичко мина благополучно.
След като бе заобиколен носът, голетата навлезе в друго море. Това бе Куарнеро, капризното Куарнеро, от което толкова много се боят плаващите по него, въпреки че е твърде малко и прилича повече на езеро, отколкото на море.
В момента, когато „Само Италия“ навлизаше във водите му, то изглеждаше спокойно. Брегът на Истрия, стръмен и каменист, ми се стори насечен във всички възможни форми, сякаш изваян от вълните на своенравния Куарнеро.
Вериги от подводни скали, пясъчни наноси, островчета, като Манци и Фумера, засланяха брега от пристъпите на вълните.
Нито една колиба край морето, нито педя обработена земя. Само малка група белезникави къщици, които изглеждаха като куп развалини, се издигаше на върха на стръмна височина. Сред тази купчина къщи се възправяше камбанария и някакъв каменен обелиск.
Моряците ми казаха, че това е селцето Помец.
Едва към три часа можах да видя едно село, разположено на дъното на тесен проток. Беше Медолино. Така се назоваваше и един малък залив.
Хълмовете продължаваха да се изнизват страшно безплодни: нито трева, нито горичка, нито храсти се виждаха по тях.
Върхът Мерлера, след него Свети Стефан и Кучешката мрежа се редяха пред очите ми с дразнещо еднообразие. Нищо не правеше впечатление в тази безплодна страна.
И ето че една изумителна, дива и очарователна гледка се показа само няколко часа подир това. Като че вече пътувахме не по море, а по езеро, заобиколено от високи и стръмни планини.
Надясно просторните острови Керсо и Велиа, наляво — истрийският бряг, от север и юг — далечният остров Уние и нос Промонторе затваряха морето от всички страни, придавайки му вид на езеро.
На Керсо и Велиа се извисяваха, натрупани една върху друга, високи планини, страшно стръмни, с високи върхове, които стигаха чак до облаците.
Хълмове и отвесни скали, които биха могли да се сравнят с норвежките фиорди, допълваха гледката.
А морето нахлуваше през всички отвори, които само през вековете си бе издълбало, и гръмогласният му плисък отекваше в близките планини.
Разглеждах дивия Уние, който с високата си планина на север и по-малките на юг сякаш беше поставен да предпазва от толкова страшния Куарнеро, непрестанно бушуващ в подножието му.
Накъдето и да обърнех поглед, виждах само скали и планини, подводни камъни и островчета, чувах далечния и непрекъснат шум на вълните, които се нахвърляха върху скалите с неотслабваща ярост.
Малка рибарска лодка, с големи кръстосани платна, плаваше бавно към фиорда Керсо и изглеждаше като че отива да се скрие в планините.
През целия ден нашата голета плава спокойно в това тихо езеро, което обаче, когато се разгневи, принуждава и най-смелите моряци да потръпват от страх.
Вечерта, когато западното слънце се потопи в червеникавите вълни, голетата се приближи до Черния връх — необитавана земя, покрита с ниска растителност с тъмен цвят, откъдето е взела и името си.
Нощта ни свари пред канала на Арса и макар луната да осветяваше морето и дивите брегове, все пак голетата се задоволи само с движение нагоре-надолу, и то чак до сутринта.
Когато се изкачих на мостика, небето беше доста облачно, но слънцето, което се вдигна малко след това, и вятърът, който задуха от юг, прогониха досадната омара. Това даде възможност слънчевите лъчи да позлатят още веднъж островите Керсо, Велиа и Уние.
Каналът на Арса и градът, който се простираше на стотина крачки пред нас, сякаш се губеше из високите планини. Дълъг цели девет мили, заобиколен от гигантски скали, този канал отвеждаше до мините, които се намираха при устието на малката рекичка, наречена също Арса. Не много дълбок, каналът все пак е достъпен за големи кораби, но в началото си има само няколко метра дълбочина, едва достатъчна за голета с двеста тона водоизместване.
С нашата голета можехме да се изкачим безпрепятствено чак до мината, стига да държим сметка за отлива. Ето защо екипажът се запретна да проведе добре маневрата за влизане в канала.
Вятърът беше благоприятен. Голямата спасителна лодка, заета от четирима моряци, бе спусната в морето и голетата завързана за нея. С помощта на весла лодката повлече кораба, отправяйки се към канала.
Малко по малко ние оставихме морето и навлязохме сред планините. Плаването ми се струваше необикновено, каналът беше широк триста метра, заобиколен от величествени планини, отегчително безплодни и с див изглед, по всичко приличащи на австралийските брегове. А те бяха обкичени със скали, издълбани от непрестанното сблъскване с вълните, и имаха несравнима хубост. Югоизточният вятър духаше с всичка сила и навлизайки в пещерите, свиреше и ревеше.
Изстрел от огнестрелно оръжие би бил заглушен от воя на вълните, които бавно, но непрестанно рушаха скалите.
След като измина стотина метра, голетата направи остър завой, следвайки посоката на канала, и морето изчезна от очите ми. Стори ме се, че плаваме по някое швейцарско езеро сред стръмни и безлюдни планини.
Каналът ставаше все по-извит, бреговете — все по-стръмни, но вече покрити с доста ниски горички, из които по някое стадо овце и кози хрупаше зелената трева, растяща сред скалите.
А в това време селянинът овчар стоеше спокойно на някоя скала, пеейки от все сърце чудна песен на език, който познавах само по име.
Веригата на планините ни заобикаляше от всички страни. На места те бяха почти отвесни, а по върховете им се забелязваха чисти, бели къщички, подобни на бели птички, накацали отгоре.
Вятърът духаше все така откъм Драконовата долина — теснина, в която въздушните течения не спират.
Платното на главната мачта бе развито и голетата продължи да се изкачва нагоре по канала, който постепенно се стесняваше. Ние вземахме по четири мили на час.
Към обяд, както си стоях на носа и гледах мечтателно планините, забелязах един славянин, който вървеше по ръба на една скала, на височина, от която можеше да ти се завие свят. Свиреше на инструмент, наричан гайда, и ехото на планината повтаряше по хиляди начини нейния плавен звук.
Малко след това видяхме една лодка, карана от двама рибари. Капитанът им направи знак да се приближат и те с няколко удара на греблата дойдоха до кърмовата част на кораба и пуснаха котва.
Двамата бяха обути в къси панталони, дълги чорапи от груба вълна и с традиционните обуща без токове, със заострен връх, направени обикновено от козя кожа и малко издръжливи на дъжд.
За лира и половина ни продадоха оскъдния си добив от двучасов риболов, състоящ се от един-два килограма различни риби. За късо време обядът бе приготвен и ние набързо изядохме тази не толкова качествена риба, но все пак за изгладнели като нас вкусна.
Голетата в това време продължавате да се изкачва по канала, подпомагана от прилива и вятъра. На няколко пъти тя минаваше толкова близо до отвесните скали, че ми се струваше — аха, да се разбие о тях.
Към един часа и половина каналът стана извънредно тесен, тъй като оскъдната му ширина се ограничаваше и от няколко големи стълба, които показваха кой път да се държи. Зад тези стълбове водата имаше червеникав цвят — непогрешим знак, че има плитчина. Още по-нататък се издигаха блатни тръстики. Плаването продължи още двадесетина минути и към два часа галетата хвърли котва срещу Арса.
Арса се състои само от тридесетина къщи и едно училище. Къщите са разпръснати из планините. Навсякъде се издигаха планини от каменни въглища.
Рекичката Арса си пробива път сред стръмни планини и свършва с огромни плитчини и зловонни блата при устието си.
