Поради това взех мъдрото решение да сляза в кабината, където не закъснях да заспя. Не зная колко съм спал. Спомням си само, че отдавна трябва да бе минало полунощ, когато бях събуден от някакъв дяволски шум на палубата. Тичаха, викаха, теглеха въжетата под гърмящите заповеди на зловещия капитан, който проклинаше всичките светии, като даваше команда след команда.
Вода като порой се изливаше върху мостика. Вятърът духаше със страшна сила, а морето ревеше и биеше о страните на галетата, която се клатеше насам-натам.
Дълбока тъмнина се стелеше в кабината. Шумът, виковете, блъсканията на мостика продължаваха, докато страните на голетата пращяха застрашително.
Не можех да стоя на едно място, а се мятах в леглото поради люлеенето, което достигаше от време на време до отклонение от тридесетина градуса.
— Дяволска работа!… — промърморих на себе си. — Буря! Само това липсваше!… Е, добре. Нека я видя отблизо!
Очите ми се изпълниха с гордост, усмивка огря устните ми. Скочих от леглото и тръгнах към палубата.
Проклятие! Люкът беше залостен. Върнах се в леглото и започнах да се ослушвам в това, което се чуваше над мен.
Чух как капитанът удряше силно с крак по мостика, точно над главата ми. Облак прах, измрели хлебарки и паяжини се изсипаха върху мен.
— Дяволи — чух го да проклина, — така искам, проклети моряци!…
На виковете му отговори страховит рев. Голетата се беше навела на една страна и сандъци, мастилница, ботуши и всякакви предмети полетяха надолу, а от гърдите ми се изтръгна яростен вик.
Малко след това чух вратата да се отваря. Капитанът, измокрен до кости, влезе с цял куп проклятия. Чух го да мърмори:
— Сатаната да го вземе!… Непрекъснато се потопяваше! И всичко това заради проклетото му платно!…
Наострих уши към проклятията му, които никога не спираха. Най-после отиде пак на палубата. Тогава се сгуших и се опитах пак да спя.
Но и този път не можах да спя дълго: виковете, вятърът, дъждът и шумът ме събудиха твърде скоро.
Лампата бе загаснала. Станах от леглото, облякох дебели дрехи, обух високи ботуши, нахлупих си един каскет, после се хванах за стълбата и въпреки неспирните разтърсвания се изкачих на палубата.
Не бях успял дори да се огледам наоколо, когато едно повалено от вятъра въже ме удари през лицето толкова силно, че паднах на пода. Претърколих се през мостика, но, за щастие, успях веднага да стана.
Дълбок мрак покриваше морето, пороен дъжд се изливаше отгоре, като ме шибаше по лицето и ми пречеше да видя нещо. Бях на кърмата на кораба и не успявах да видя моряците на носа.
От време на време ослепителни светкавици прорязваха небето. Западният вятър като че ли все повече се усилваше. Морето се надигаше на големи пенливи вълни, които светеха зловещо в тъмнината.
Голетата, шибана, блъскана от вълните и покрита с вода, се въртеше страхотно, потъвайки до бордовете в бушуващите води. От време на време гръмотевици избухваха сред гъстата облачна маса, докато се виеше светкавицата. Вятърът, усилвайки се все повече, свиреше през палубата с такива странни звуци, които ми напомняха човешки стонове.
Голямото платно на главната мачта, полуусукано, свистеше злокобно, а това на носа се потапяте с долната си част в развълнуваните води.
Моряците тичаха да свият ту това, ту онова платно и теглеха въжетата, като се блъскаха и клатушкаха от вятъра и люлеенето на кораба. Капитанът продължаваше да вика до пресипване, проклинайки морето и светиите. Този грозен човек не притежаваше никакво самообладание.
Видях как презрителна усмивка се появи на устните на брат му, който държеше ръчката на кормилното колело. После му хвърли поглед, пълен с омраза.
Улавяйки се за въжетата и за голямата спасителна лодка, аз се домъкнах до носа, близо до фенера, и зареях поглед напред.
Макар че валеше много силно, успях да видя истрийския бряг, отдалечен само на няколко мили, и от дясната страна на кораба — опасна плитчина, отбелязана с голям железен прът.
В тази посока морето се вълнуваше с крайна сила, като разпръскваше пенливи струи високо нагоре и ревеше страховито.
Мина един час. Дъждът ме намокри до кости. Шапката не ме предпазваше вече, а дрехите ми бяха пропити с вода. Но когато започна да се разсъмва, вятърът като че поутихна. Капитанът продължаваше да търси убежище сред Брионските скали и Фазанския канал, който отстоеше на половин миля от нас.
Малко след това минахме близо до една дълга и опасна скала, после почти докоснахме островчето Бриони, обитавано от рибари, заобиколихме един нос и влязохме в широк канал, образуван от истрийския бряг и споменатото островче.
Хвърлих поглед към зеленеещите се ивици на това островче, към хълмовете и обработените полета край брега и отидох към кърмата на кораба.
Развързаните от вятъра платна бяха отново свити и завързани наполовина. След една мъчителна маневра започнахме да напредваме по канала, изпращайки предупредителни сигнали.
Вятърът, който се обърна от западен в югозападен, духаше силно, дъждът продължаваше да ни измъчва страшно, но въпреки това, търкаляйки се отляво надясно, поради непрекъснатото клатушкане на голетата, моряците се разкъсваха от работа и маневрираха все пак доста успешно.
Мъчителната маневра трая един час. После минахме под плющенето на вятъра покрай един венециански влекач, натоварен с дърва. Поздравихме екипажа му и с последно усилие хвърлихме котва срещу селото Фазана, на няколко метра от един австрийски боен кораб.
Фазана е малко селце, разположено по склона на един хълм, близо до морето. Прикрито е от вълните чрез малко изкуствено пристанище, което едва може да побира няколко голети и десетина лодки.
Селцето Фазана е забележително само с покритата с червени керемиди черква и камбанарията й в античен стил. Останалото е куп къщи и къщички, обитавани от рибари и моряци, и едно здравно заведение в услуга на спиращите.
Няколко голети отиваха да товарят оттам дърва за горене.
Каналът, който носеше името на селото — Фазана, се затваряше на изток от истрийския бряг и от Брионските скали на запад. Широк е половин километър и дълъг повече от два. Закрит е от ветровете, с изключение на южните и северозападните. Бреговете се обработват тук-там, а по скалите расте трева. Там пасяха многобройни стада кози.
Но в момента не се виждаше нищо друго освен страховити скали, настръхнали рифове и опасни пещери.
Макар каналът да беше защитен така, широки вълни нахлуваха от откритото море и от тяхното плискане голетата непрекъснато подскачаше. Колкото до мен, чувствах се много доволен, че можех да видя малко суша, след като вече бях преживял морската буря.
Няколко мига бях отдаден на нямо съзерцание, след което се отправих към кърмовата част на голетата. Там моряците все още спяха. Не ми оставаше нищо друго, освен и аз да се просна на пода и да заспя като тях. Към обяд бях събуден от юнгата, който ме повика за ядене. Бях изгладнял страшно, а и обонянието ми усещаше миризма на нещо вкусно. Слязох в кабината и седнах до масата.
Уви! Обядът бе по-оскъден и отпреди: ориз и картофи, пържен чесън със значителна доза пипер, който изгаряше гърлото.
Погледнах капитана, исках да го попитам що за обяд ни бе приготвен, но той се престори, че не ме вижда, и започна да яде, като дъвчеше усилено. Малко вино, размесено с вода, допълни бедния обяд. Значи отивахме от ден на ден към по-лошо. Този звяр като че ли искаше да ни умори от глад. След като се нахраних криво-ляво, се изкачих на палубата с лошо настроение. Чувствах се все по-недоволен от този груб човек, който още от първите дни не изпълняваше договора. Но нищо не можеше да поправи работата. Всяко възражение би било безполезно при този мечок, който винаги отговаряше спокойно:
— На борда аз съм господар след Бога!
Привечер силен югоизточен вятър разпръсна гъстата омара и слънцето блесна над нас.
Малко след това една голета и няколко рибарски лодки, идващи от Пола, хвърлиха котва до нас.
