Уилям Сароян
Посетителят в склада за рояли
Работя в склада на Слиго & Бейли на Брайън стрийт между Първа и Втора улица, точно под завоя на рампата на Фримънт стрийт на моста Бей в Сан Франциско. Складът е дълъг от едната пресечка до другата и широк половин пресечка. Пълен е с рояли.
Слиго & Бейли е стар музикален магазин в Сан Франциско, намира се на ъгъла на Грант авеню и Джиъри стрийт, на около две мили от склада. Фирмата съществува от сто и единайсет години и разполага със собствена шестетажна сграда. Занимава се с всичко, което има някакво отношение към музиката, а също и с радиоапарати, телевизори, хладилници, печки, спортни стоки и много други неща. Никога не съм виждал Люкандър Слиго III, който притежава и управлява фирмата.
Първият Люкандър Слиго основал компанията заедно с Елтън Бейли. Години наред се занимавали изключително с рояли. Бейли нямал синове, но в компанията се включила дъщеря му Елтония. Бейли се надявал тя да се омъжи за най-големия син на Люкандър, но тя се омъжила за едного на име Спецафлай — била четирийсет и четири годишна, а той — десет или единайсет години по-млад от нея. Съпругът на Елтония не се интересувал от рояли, а едва ли се интересувал и от нея. Не се интересувал дори от техния син. Изоставил жена си още преди да роди.
Персоналът на склада Слиго & Бейли се състои от сина на Елтония, Оливър Морган Спецафлай, сега на шейсет и две години, и от мен, Ашланд Клюпър, двайсет и четири годишен.
Работя в склада за рояли от година и половина.
Обърнах се за работа към личния състав на Слиго & Бейли, на шестия етаж на сградата. Момичето, което работеше в този отдел, се заинтересува от биографията ми, но за съжаление никъде нямаше вакантни места.
— Освен ако не искате да постъпите на работа в склада — рече тя.
— В какво се състои работата?
Тогава тя ми разказа за О. М. Спецафлай. Съобщи ми, че през последните двайсет и пет години никой не се е задържал на работа при него повече от един месец.
— Защо не се задържат?
Опита се да ми обясни колкото може по-ясно, че О. М., както го наричаше тя, имал право на значително положение във фирмата, на значителна годишна заплата, но че още преди двайсет и пет години станало изключително належащо да го направят началник на склада, т.е. — направо казано, — да го махнат от пътя си.
Като началник-склад О. М. поискал персонал, а Люкандър Слиго III настоял О. М. да има секретарка, счетоводител, портиер, момче за всичко и акордьор. Секретарката обаче напуснала след една седмица, а след месец — и всички останали. Малко по малко О. М. стигнал до решението персоналът му да се състои само от един човек.
— Каква е заплатата? — попитах аз.
— Шейсет и пет долара седмично в началото. Обаче след всеки месец има по пет долара увеличение.
— Докога?
— Докато сте на работа.
— Ако остана, да кажем, три години?
— Всеки месец ще получавате по пет долара увеличение.
— В какво ще се състоят задълженията ми?
— О. М. ще ви обясни.
— Нямате ли представа горе-долу какви са?
— Страхувам се, че не — отвърна момичето. — Всичко, което знам, е, че от понеделник ще работите в склада — по осем часа дневно. Но не бих ви убеждавала да постъпите там.
След половин час бях в склада. Почуках на входната врата. Чуках, защото бе заключено. Най-сетне чух бързи и леки стъпки и вратата се отвори. Пред мен застана висок мъж в тъмен официален костюм. Представих се и той ме покани в кабинета си, чиято врата бе на няколко крачки от входа на сградата.
Кабинетът на мистър Спецафлай бе просторен и добре обзаведен. Писалището му бе огромно и скъпо. Столът бе облицован с черна кожа. Зад гърба му имаше голям портрет с маслени бои на дядо му, Елтън Бейли, а отстрани висеше портретът на майка му Елтония.
Разговорът ни бе кратък, макар че мистър Спецафлай разгледа внимателно бланката, която бях попълнил в „Личен състав“.
— Ашланд Клюпър?
— Да, сър.
— Да ви покажа вашата стая, мистър Клюпър.
Минахме сред най-различни марки рояли, между които нямаше специално оставен проход, и стигнахме другия край на склада, където една преградка отделяше малко пространство. Преградната почваше на две стъпки от пода и свършваше на пет. Влязохме през летяща врата и се озовах в тясно помещение, съвършено празно, ако не се смятат обикновеното писалище и обикновеният стол без политура. На писалището имаше телефон. Това беше всичко.
— Седнете, мистър Клюпър.
Заех мястото зад писалището.
— Много добре — рече мистър Спецафлай и излезе.
Десетина минути седях неподвижно. После почнах да отварям чекмеджетата и открих, че и шестте са празни. Цялата канцелария представляваше писалище и стол зад една преградка.
Към пет без петнайсет реших да използувам телефона, по-скоро за да сторя нещо, отколкото за да говоря. Реших да се обадя в Нюбигинз да попитам могат ли да ми препоръчат някоя хубава книга за роялите. Почнах да набирам „Телефонни услуги“, но в това време чух някой да казва „Да?“
Беше мистър Спецафлай.
— Мислех да се обадя в Нюбигинз да попитам нямат ли някоя добра история на пианото.
— На телефона О. М. Спецафлай.
— Да, сър.
— С кого разговарям, моля?
— Изглежда нещо става с телефона, мистър Спецафлай — казах аз. — Ашланд Клюпър е на телефона.
— Какво има, мистър Клюпър?
— Мислех дали не може да се обадя в Нюбигинз.
— Какво е Нюбигинз?
— Книжарница, сър.
— Ще ви позвъня — рече мистър Спецафлай. Мислех, че ще звънне след няколко минути.
Позвъня ми чак в петък в пет без четвърт.
— Мистър Клюпър — рече той, — преди да излезете, моля отбийте се в кабинета ми да си вземете чека.
— Да, сър.
Чекът беше сложен в зелена чиния, която можеше да служи и за пепелник.
— Ще получавате чека си всеки петък — уведоми ме мистър Спецафлай.
— Добре, сър. Благодаря ви.
Взех чека и почнах да го сгъвам, тъй че да остане време, ако той пожелае да ми каже още нещо.
— Чудесно! — отбеляза той. — Безупречно прегънато.
Почаках още малко с надежда, че ще добави нещо за моите задължения през идната седмица, но той не каза нищо повече.
В събота сутринта посетих личния състав на Слиго & Бейли и момичето ме попита:
— Е, как върви работата?
— Питам се, не бихте ли ми казали нещо повече за мистър Спецафлай?
— Да не сте решили да напускате?
— Не, не мисля да напускам.