— Да, сър.
Целия ден никой не дойде. Във вторник сутринта в осем и половина телефонът иззвъня и мистър Спецафлай ми каза:
— Искам само да те уведомя, Аш, че пак оставих вратата отворена.
— Хубаво, сър.
— И друго, ако влезе някой, обади ми по телефона. Ще кажеш само „Посетител в склада“. И аз ще разбера.
— Да, сър. Посетител в склада.
— Точно така.
Никой не дойде. В пет без четвърт реших да му позвъня и да попитам дали да се опитам да продам роял.
Когато вдигнах слушалката, чух го да казва:
— Посетител в склада ли, Аш?
— Не, сър. Звъннах да ви попитам ще ми разрешите ли да се опитам да продам роял.
— Аш, нека си звъним само когато в склада дойде посетител.
— Добре, сър.
Цялата седмица не дойде нито един посетител. В петък следобед си взех чека и се прибрах, а в събота сутринта се явих отново в личен състав и момичето там ми каза:
— Открих едно просто чудесно място в отдела за спортни стоки. Мистър Платок търси приятен млад човек, който да демонстрира тренировъчните весла и сгъваемите велосипеди. Искате ли да се срещнете с мистър Платок?
— Не знам.
— Ще ви разрешат да носите спортните дрехи, произвеждани от Слиго & Бейли, и ми се струва, че ще правите чудесно впечатление.
Тя пак почна бързо да драска на някакво листче, но аз изобщо и не мислех за демонстрации с тренировъчни весла и сгъваеми велосипеди. Мислех как да накарам някого да посети склада.
— Можете ли в понеделник да дойдете в склада по време на обедната почивка?
— Бих могла… разбира се — рече момичето. — Но има ли все пак някаква специална причина да идвам?
— Мистър Спецафлай се опитва да въведе нещо ново. Оставя външната врата незаключена, тъй че ако някой поиска, може да влезе в склада откъм Брайън стрийт. Но цялата минала седмица нямаше посетители. Мислех си, че ако вие дойдете, ще мога да се обадя на мистър Спецафлай.
— Разбирам.
— А после бихме могли да обядваме заедно. Знам едно място близо до пристанищните магазини.
— Обикновено обядвам с мъжа си в едно малко заведение близо до Уелс & Фаргоу.
— Не може ли един обяд да бъдете без съпруга си? В понеделник.
— Значи не искате да се срещнете с мистър Платок?
— Май не искам. Виждате ли, когато започна нещо, искам да го изпитам докрай.
— О, струва ви се, че нещо сте започнали, така ли?
— Да.
— И какво според вас сте започнали?
— Започнах да разбирам мистър Спецафлай.
— Наистина ли?
— Да, и още някои неща.
— Какво друго почнахте да разбирате?
— Например какво е да бъдеш известен. Как да ви кажа, да бъдеш известен по начин, по който са известни известните хора, не е всъщност истинска известност, но да бъдеш забележителен по начин, по който е забележителен мистър Спецафлай, това наистина е забележително. И още някои неща разбрах.
— Всички в Слиго & Бейли знаят от години славата на мистър Спецафлай. Кои са другите неща?
— Начинът, по който вие сте забележителна, ми се струва по-забележителен от начина, по който са забележителни забележителните филмови актриси.
— Много мило от ваша страна, но едва ли някой на света знае за мен.
— И това е едно от нещата, които почвам да разбирам. Вие сте забележителна, без да ви познават много хора, но хората, които ви познават, знаят, че сте забележителна.
— Откъде да разбера, че знаят?
— Ето, аз едва ви познавам, а зная, че сте забележителна, тъй че представете си какво сте за хората, които наистина ви познават, хора като вашия съпруг или децата ви, ако имате такива.
— Нямам.
— Но ако имахте, нямаше ли все пак да знаят колко сте забележителна?
— Да, предполагам, че щяха да знаят.
— Ще посетите ли склада?
— Може би няма да мога в понеделник, но във вторник или сряда сигурно ще мога.
— Ще намерите вратата отключена. Моята канцелария е в дъното, вдясно.
В понеделник си взех сандвичи и се нахраних под рампата на Фриймънт стрийт и моста Бей, а мистър Спецафлай изяде своя обяд на писалището си. Не зная защо яде сандвичите в кабинета си. Аз обядвам на улицата, защото ми е приятно да се разхождам през почивката.
Разхождах се по Първа улица към 38-и пристан или по Брайън стрийт до пристан 28-и, гледах там параходите и си мислех.
Мислех си за миналото, за настоящето и бъдещето, но предимно за бъдещето, въпреки че не можех да забравя миналото, особено след като съм прекарал толкова години в домовете на хора, които се питаха дали могат да ме осиновят и стигаха до извода, че не могат; когато бях към петнайсетгодишен, избягах, защото исках да живея самостоятелно, а на осемнайсет постъпих в морските войски и заминах за Корея и там ме раниха, но не ме убиха, както стана с трима мои приятели. Прекарах просто една година по разни болници и на двайсет и две годишна възраст ме освободиха от военна служба в Сан Франциско.
Но по време на разходките в обедните почивки си мислех предимно за бъдещето.
Във вторник, като стана дванайсет часа, не излязох от службата, въпреки че нямах нищо за ядене. Просто седях зад писалището и се ослушвах… Нямаше какво да слушам, но съвсем скоро може би щеше да има, а исках да съм подготвен. В дванайсет и четвърт го чух.
Беше посетителят в склада.
Стъпките приближаваха и после летящата врата на канцеларията се отвори.
Вдигнах слушалката.
— Посетител в склада, мистър Спецафлай.
— Какъв е, Аш?
— Едно момиче в синя рокля.
— Благодаря, Аш.
Мистър Спецафлай затвори телефона, затворих го и аз, а момичето в синята рокля пристъпи до писалището ми, извади някакво сгънато листче и ми го подаде. Беше препоръчителна бланка от личния състав на Слиго & Бейли, която гласеше:
Заобиколих писалището и подадох ръка на Стела Мейхю.
— Щастлив съм да се запозная с вас — казах аз.
Стела изглеждаше ужасно изплашена, а и самият аз бях много уплашен, защото, първо, бях очаквал посетителят да е момичето от личен състав, едно омъжено момиче, второ, Стела бе първият посетител в склада и, трето, никога не бях виждал момиче, което толкова да ми хареса.
Стела отвори бързо чантата си и извади сгъната бланка за постъпване на работа. Разгънах я и зачетох отговорите, които бе попълнила.
Исках да изглеждам колкото може по-делови, тъй че като прочетох няколко графи, рекох „Да, ясно“.
