Уилям Сароян
Пало
Изпълнен до смърт с досада, раздразнен от спирачките, които нещо не бяха в ред — изглежда имаше по-сериозна повреда, която щеше да струва много пари, много повече от сумата, която с толкова главоболия изкарваше напоследък, ядосан, защото чистачките на предното стъкло не ги биваше, а насрещните коли караха на дълги светлини, макар и положително да знаеха, че трябва да пускат късите — от всичко това колата непрекъснато поднасяше по стръмнините и завоите на двупосочното шосе, той не виждаше, просто не можеше да види външната бяла линия на пътя.
Радиото, което обикновено го развличаше, сега не можеше да му помогне, макар че тази станция предаваше хубава музика от шест и половина сутрин до полунощ — защото тъкмо сега имаше половинчасова програма за децата.
На всичко отгоре вече закъсняваше. Беше се уговорил да се срещне с Док в службата в шест и половина, а вече бе почти толкова. Вратът му близо до тила гореше, чувстваше се изтощен. Особено силно го изморяваше взирането през заскреженото стъкло, през което почти нищо не се виждаше.
Свърна встрани от пътя и спря. Измъкна иззад преградката кърпа за лице, която употребяваше вместо гюдерия, изтри стъклото отвътре, после излезе на дъжда и го забърса и отвън, додето стана идеално чисто. Но още нетръгнал, то отново се замъгли. Би трябвало да се изсмее в очите на „Дженеръл мотърз“ или който и да е там за неспособността им да направят стъкла с добра видимост и в дъжд. Намали скоростта от четирийсет мили на трийсет, запали цигара и се заслуша в англичанина, който говореше по радиото на децата.
„Англичанинът, който въобще не познава децата си — помисли си той, — който дори не ги вижда, ги обича най-силно и най-добре ги разбира.“
Англичанинът по радиото приказваше на децата с чистия си открит английски глас.
Те всички бяха хора, всеки един от тях. Виждал бе стотици хиляди такива в Лондон и всеки от тях, мъж или жена, имаше характер и свой собствен път, говореше и мислеше по свой собствен начин, имаше свой собствен мирис, но преди всичко — имаше собствено чувство за хумор и се смееше по свой начин. Те винаги спореха помежду си и винаги някой казваше на другия: „Да сложиш кутията там? На главата ти да я сложа аз, там й е мястото!“ Ето и тоя тук, очароваше децата по една радиостанция, отстояща на шест хиляди мили от Лондон с гласа си от грамофонна плоча, произведена в Англия. При това детската програма се водеше от специален говорител, също някакъв англичанин, който неизменно завършваше с думите „Лека нощ, деца, на-вся-къ-де!“, сбогувайки се твърде неохотно, за да бъде весело.
Навсякъде? Надали и пет-шест деца слушаха програмата, тъй като радиостанцията бе почти неизвестна.
И все пак не бяха ли англичаните по-добри от повечето хора? Не бяха ли с най-силно чувство за хумор? Не откриваха ли най-смешното дори в шепата пари? При това никой от тях нямаше достатъчно за нещо повече от личен блясък. Не бяха ли всички те лордове и лейди, на което се смееха, защото това просто нямаше никакво значение?
Гледай го! — още един смахнат с дълги светлини, засвистял с колата си по височините и завоите с шейсет мили в час.
Американците сами по себе си не са лоши хора, само дето обичат всеки уикенд бясно да шофират колите си, излъсквани преди това с часове, да свистят в дъжда и мрака, като че ли имат къде да отидат и какво да правят там; само дето всички са скучни, еднообразни, всъщност дори глуповати, малко дразнещи, когато се очаква да са улегнали, при това повечето от тях са завършили университет, а всички тъй си приличат, толкова са жизнерадостни, но равнодушни към всичко, освен към самите себе си, макар и готови да се усмихнат и сърдечни в приятелството.
Тръгнал бе към градчето, защото на лист хартия с името си бе вложил пари, свързани с една къща, която трябваше да види още веднъж. Нямаше да си прави този труд, ако и без това не трябваше да се отбие до пощата на летището да вземе някои дреболии за Ню Йорк. Къщата бе на пет минути път от летището, тъй че трябваше да отиде и да говори с тях. „Боядисайте я цялата в тъмносиво и тебеширено бяло“, бе казал той, после прелисти каталога за тапети и се нервира, отмятайки страниците, най-сетне избра четири образеца, които му се сториха подходящи и поръча на жената да повика декоратор да ги постави.
Старата му къща на Сънсет в Сан Франциско беше на четирийсет и пет минути път от новия дом в подножието на хълмовете край Сан Матео — би трябвало да бъде по-скоро Свети Матей, който и да е бил той; как се видиотяваше понякога! Освен това мястото беше близо до радиостанцията, някъде в този град и с приближаването му тонът се проясняваше и когато пристигна, стана съвършено чист.
Пало Алто — това, естествено, не означаваше нищо, освен за него и за сина му. Малкият сега беше в Ню Йорк, момчето, което не бе виждал вече две години, ако не се смята една кратка среща, почти само „Здрасти“ миналата година. За двамата с дъщеря му в Ню Йорк не значеше нищо, но за двамата със сина му имаше свое значение; но и синът му сигурно вече е забравил, сигурно всичко е забравил и Пало не значи нищо, нито пък Алто. Само веднъж, в една единствена нощ то имаше значение, най-хубавото и най-пълното значение, което може да има едно нещо.
Пало Алто бе на десет-петнайсет мили по-нататък, към върха на острова, там някъде беше и Станфорд, но той не бе ходил никога в Станфорд. Двайсетгодишен бе опитал да запише литература в Калифорнийския университет, но му поискаха диплома за завършено образование и това му попречи. Това и подхлъзването на мраморния под, когато се мъчеше да ги убеди, че трябва да му разрешат.
Подхлъзвайки се, той си бе рекъл: „Зарежи ги, ти не можеш дори да си стоиш на краката в един университет и всеки път, щом речеш да се движиш, ще се подхлъзнеш, карай да върви, върни се обратно на Карл стрийт и вместо да учиш разни неща, пиши ги! Ония там няма да те научат на нищо, което да не можеш сам за себе си да разбереш, за какво ти е да ходиш в университет?“
Новата къща бе построена до един отточен канал извън Сан Матео, който и да е бил горкият светец.
По времето, когато работеше в Пало Алто, живееха заедно и четиримата в къщата на Таравъл стрийт. Един път привечер на залез слънце момчето поиска да се отърси от самотата си, поиска от баща си да му помогне да се отърси, а баща му искаше момчето да почне да свикна с нея, караше го да стои в двора само или със сестра си и да свиква със самотата, защото в живота щеше да се среща с нея не веднъж. Помота се из двора, изкоренявайки бурените сред розовите храсти, и внезапно му мина през ума, че може да отиде до кръчмата четири преки по-нагоре и да гаврътне набързо две-три. Опита да се изниже незабелязано, но те усетиха, че излиза и момчето го хвана на вратата.
— Татко!
— Татко, татко! — извика и момичето.
— Играйте си тук, дечица — каза им той.
— Остани при нас да си работиш — рече малкият.
— Имам да ходя на едно място.
— И аз имам да ходя — каза момчето.
Той извика на майка им, която трябваше да е в кухнята, но тя не го чу и той реши да почака, докато се покаже и ги отведе горе. Върна се пак при бурените, а момчето клекна до него да му помага и да пита къде е искал да отиде, пък не е отишъл.
Веднъж бяха пътували заедно с момчето до Пало Алто и по целия път то го беше молило да види Пало Алто, а когато го видя, Пало Алто му се стори скучен. Беше си го представяло по-друг. Но не беше. И сега вместо да каже на момчето, че е искал да отиде до кръчмата, каза му, че си е помислил да прескочи до Пало Алто, но решил, че е много далеч. Ровиха се из плевелите още половин час и после майката се показа на стъпалата за горния етаж.
— Хайде да ги извикаш горе — рече той.
— Защо? — попита момчето.
— Прибери ги, моля ти се.
— Хайде, деца — каза майката, но само момичето отиде. Момчето не само не беше съгласно, но се и разсърди. Тази вечер то трябва да е било ужасно отегчено и самотно, защото неговото нежелание бе едно от най-болезнените неща, които изобщо бе забелязвал у него, но въпреки това искаше то постепенно да
