Уилям Сароян
Париж и Филаделфия
След като бе разменил няколко думи с Лора Слейд, артистът Андре Саламат се обърна към лелята на момичето и забеляза:
— Но тя не може да е истинска, разбира се, че не може.
— Защо мислите така? — попита жената.
— Защото е премного хубава, за да бъде истинска — отвърна артистът.
Приятно му бе да слуша собствените си думи повечето от тях бяха от пиесите, в които е играл по едно или друго време, макар и да не беше неискрен човек.
Беше прехвърлил петдесетте, но бе запазил душевната си младост, което много често се хвърляше в очи, а и хубавата външност, която имаше в началото на кариерата си като млад актьор в Париж, все още се бе запазила. Знаеше, че доста дългият му нос е почнал да поувисва малко, но това все още бе актьорски нос, а неговият Сирано, изпълняван на френски без допълнителен грим, когато бе на двайсет и две години, бе първият от серията триумфи. Знаеше също, че строго погледнато не е висок. На сцената и сред обществото това му създаваше известни затруднения: ръстът му трябваше да изглежда 1.79, докато всъщност бе едва 1.72.
Но актьорството бе за него професия, хляб и сол, изкуство, радост, живот и слизането му от сцената не можеше да сложи край на това. Нещо повече, славата му като Андре Саламат беше дори по-голяма от славата му на артист, но, естествено, той гледаше на тези неща като на едно цяло.
Беше си изработил хитър актьорски трик в стила на говоренето, който правеше блестящи и най- баналните реплики, затова хич не го бе грижа дали наистина са блестящи. Фактически блестящ беше той, а това бе важното. Трикът засягаше и стойката му, и начина да поглежда към някого или да се втренчва в пространството, и силата и интонацията на гласа му, произношението на думите, в което оставяше лек чуждестранен акцент, и ритъма на изговарянето им.
Беше много близо до фалша, но не повече, смяташе той, отколкото който и да е, когото изобщо бе срещал, тъй като неговият стремеж, както и техният, бе да извлече колкото се може повече от живота. В никакъв случай не бе глупав, беше се посветил на театъра — непрекъснато четеше стари и нови пиеси, не криеше своята религиозност, обичаше бога и често намираше покой, коленичил в молитва. Обичаше също така и църквите, но според собствените му думи, само като сгради. Никога не е бивал въвеждан с ритуали в която и да е църква и не мислеше да го стори и занапред, защото и в религията, и в любовта, както казваше той, обичал да се държи естествено и никак не държал да има посредник в която и да е от тези области. Той бе много по-малко презиран от мнозина други артисти със съответна слава и всъщност се радваше на доста голяма популярност в три-четири слоя на нюйоркското общество.
Когато срещна Лора Слейд, тъкмо по личните си сметки, се движеше във висшия слой на това общество, тъй като лелята на момичето, мисиз Боук-Реън Адамз, бе широко известна вече трийсет години за дейността си, свързана с операта и разни видове благотворителност. Тя бе настоявала за неговото присъствие на благотворителния прием, организиран от „КЕЪР“1, тъй като и неговата собствена родина получаваше всекидневно помощи от тази благотворителност. Той прие поканата с готовност.
Знаеше, че на приема ще присъстват много хора, които би искал да види и да го видят, и уморен или не от усилията да се движи по-изправен, отколкото му е удобно, той забърза да вземе такси до дома на Петото авеню веднага след вечерното съботно представление на сензационната пиеса „Дяволът минава“, в която играеше ролята на човек без всякакви маниери, роля, която силно му допадаше.
Пиесата бе написана от някакъв новак с посредствени способности, но основната идея се хареса на Андре Саламат и той се съгласи да участва при едно условие: че ще му бъде разрешено да разшири ролята. Само толкова, че слабата, но добре организирана пиеса да стане нещо повече от средство за Андре Саламат и да донесе с успеха си достатъчно много пари, след което неизвестният драматург никога повече да не пише друга пиеса.
Когато пристигна, приемът бе в разгара си и в хола, непосредствено до огромния салон, докато казваше на мисиз Боук-Реън Адамз колко добре изглежда, погледът му обиколи известните личности и той си набеляза да размени по няколко думи с този или онзи. Тогава зърна Лора Слейд и несъзнателно се изпъна до краен предел. Тя беше на не повече от двайсет и две-три години, косата и беше златиста, кожата — блестяща, фигурата — великолепна и бе тъй вълнуваща, колкото изобщо можеше да бъде. За щастие разговаряше с някакъв мъж, достатъчно възрастен да й бъде баща, и разбира се на Андре Саламат дори и през ум не му мина, че и той самият бе някъде на тази възраст, макар и не толкова стар, колкото събеседникът й, който положително бе на около шейсет и пет години и му личеше. Едничката дъщеря на Андре Саламат, Ивон, бе двайсет и пет годишна, омъжена в Париж за един интелектуалец-комунист, майка на двама сина, и от своя страна също малко революционерка, което беше безкрайно отегчително, доколкото го засягаше. Единият от двамата му сина — Анри, бе над трийсетгодишен, а по-малкият, Жан, на осемнайсет, роден в Америка, следваше кинематография в Калифорнийския университет в Лос Анжелос и живееше с майка си, Ийв Гейли, добре известна от нямото кино.
След като се срещна с най-значителните личности на приема, той незабавно си състави план, чрез който да привлече вниманието й и евентуално да я очарова. Ако тя е като повечето американски момичета, бе напълно сигурен, че това няма да представлява голяма трудност, макар и един-два пъти да бе ставал обект на присмеха на младите дами, след като най-сетне бяха намирали свободни минути да останат насаме с него на прием и той бе говорил с тях много мило. Но всъщност тези млади дами още дори не бяха завършили училище и както се оказваше за негова изненада, бяха едва шестнайсетгодишни. Американските момичета правят тъй, че понякога изглеждат на възраст почти колкото майките си, ето защо не бе негова грешката, дето не знаеше колко са неразвити и незрели всъщност. За артиста всяко момиче, което отвръща с хилене на любезните му реплики, е неразвито и в това несъмнено имаше нещо вярно.
Саламат разговаряше с мисиз Боук-Реън Адамз и тъкмо се канеше да запита коя е тази млада дама, която прилича на картина от Реноар и създава у човека усещането, че е създадена от розови венчелистчета и шампанско, когато самото момиче дойде, подскачайки със смях откъм оживената група, и попита леля си не може ли да остане при нея още един ден преди заминаването си за Филаделфия. Тъй можеше да се сметне, че Лора Слейд е била представена на Андре Саламат.
— Не казвайте никога, никога Филаделфия — каза той на младото момиче.
— Аз живея там — засмя се момичето.
— Несъмнено — рече Саламат, навлизайки в ролята, която тъкмо съчиняваше: на мистичен поет, ако може така да се каже. — Да, сигурен съм, че там живеете — продължи той, — но не трябва никога да го казвате, защото не ви отива. Трябва да казвате само Париж.
— Париж — разсмя се момичето. — Париж. Париж. Доволен ли сте?
— Аз изцяло съм ваш роб — каза артистът. — Когато казвате Париж, аз съм в краката ви: обожавам ви, вярвам отново в ангелите, в любовта, в малките деца. Когато казвате Париж — продължи той, модулирайки гласа си, за да му придаде израз на дълбока тъга, — аз вярвам отново в живота.
Нямаше представа как тя ще приеме тези думи и тъжната нотка в гласа му, но се помоли — разбира се, без да коленичи — тя да не се разсмее. Съвсем не бяха сами, но поне никой не ги слушаше, тъй като лелята бе отишла да поздрави току-що влязлата Талула Бенкхед.
— Изглеждате много тъжен, мистър Саламат — каза момичето със задоволителен тон, тъй че актьорът бе насърчен да продължи още малко в същия стил.
— Аз съм тъжен човек — потвърди той тъй убедително, че сам си повярва, и всъщност това не беше съвсем невярно, защото няма човек, който да каже тези думи, без да си повярва, и да има нужда да доказва, че говори истината. Всеки човек е тъжен: просто повечето мъже не са открили, че понякога е полезно да изтъкнеш това пред едно красиво момиче от Филаделфия.
— Но в пиесата изглеждате толкова далеч от всякаква тъга — забеляза момичето. — Тъкмо днес я гледах на дневното представление, защото леля ми каза, че и вие ще играете.
— Гледахте ме днес? — възкликна актьорът.
— Да и смятам, че бяхте чудесен — каза тя.
— Ако само знаех, че сте в залата! — продължи той още по-оживено, напълно сигурен, че постъпва правилно, — щях да играя само за вас през цялото време и някъде в хода на действието щях да произнеса
