— Нищо — отвърна докторът.
— Какво ще кажете за изгубената в града черна пантера? — продължаваше журналистът.
— Това не е въпрос из областта на психиатрията — отвърна докторът.
— А какъв въпрос е това?
— Откъде е черната пантера?
— От цирка.
— Цирков въпрос тогава — заключи д-р Пингицър.
И излезе от стаята.
Всички се насъбраха около д-р Скатър, който никак не бе доволен от заключението на д-р Пингицър, а и от поведението му.
Глава 9
Движейки се с тигъра, Трейси не нарушаваше никакви закони.
И все пак стореното изглеждаше тъй чудовищно и недопустимо, сякаш бе незаконно или най-малкото дръзко, безразсъдно и оскърбително.
И в крайна сметка се реши, че сигурно е ненормален. Човек не може да се разхожда просто ей тъй с една черна пантера, избягала от цирка, само защото отношенията му с животното се радват на пълно разбирателство.
В резултат на това след оттеглянето на д-р Пингицър Трейси бе изследван и от д-р Скатър, който реши да разясни категорично отговорите на Трейси по начин, подобаващ на неговото образование и предубеждения.
Стъпка по стъпка и без каквото и да било затруднение д-р Скатър доказа, че Трейси фактически е невменяем.
— Освен това — продължи д-р Скатър пред всички заинтересувани, включително и полицейския капитан Ърл Хузинга, който единствен от групата не искаше да приеме резултатите от изследванията, направени от д-р Скатър, все още пазейки предишното си уважение към д-р Пингицър, — когато пациентът бе разпитан, за да се установи реакцията му спрямо едно неопределено дълго пребиваване в Белвю с цел по-нататък да се извършват основни психиатрични изследвания, той отвърна, че предпочита да се прибере у дома, но ако бъде заставен да отиде в Белвю, ще използува това пребиваване по възможно най-добрия начин и там ще се чувства у дома си толкова, колкото и навсякъде другаде, ако не и по-добре. Това отношение показва, че освен всички други установени досега симптоми, пациентът страда и от комплекс за самоизмъчване. Освен това показва психопатична арогантност и презрение към колективния разум. Пациентът очевидно се самозаблуждава, вярвайки, че е особено изключение от законите, които ръководят и контролират обществото. Тази заблуда е основана и подсилена от продължителния контакт с въображаемия тигър, който според твърденията му, бил негов и само негов; който имал дар слово — т.е. били в словесно общение. Сигурен съм, че никой не се съмнява в необходимостта да бъде отведен в Белвю за наблюдение и лечение.
И тъй, един приятен неделен ден през октомври Томас Трейси бе въдворен в Белвю.
Там откри, че хората са съвсем луди. Откри също, че всеки си има тигър; кой угрижен, кой гневен, кой дълбоко наранен; тигри, лишени от хумор, от любов към свободата, от смях, въображение и надежда.
Там бе и синът на Нимо със своя унил, умиращ тигър. Там бе дъщерята на Пебърди с наплашения си тигър, който само крачеше напред-назад. Там бе и самият Рингърт с тигъра си, който приличаше на изтощено старо псе.
А и Лора Лути бе там и разкошният й някога тигър сега представляваше покъртителна гледка, бе само кожа и кости…
Единствен Трейси нямаше тигър.
Тигърът на Трейси се бе укрил в мазето под фирмата на Руш, Рубелинг и Райън на Медисън авеню между 55-а и 56-а улица. Убежището бе мрачно, забутано и мъртвешко. Тигърът се спотайваше под помещението, в което Руш, Рубелинг и Райън разкрасяваха мъртъвците с пудра, руж и усмивки.
Тигърът лежеше там в ужас и самота, съкрушен, с разбито сърце, закопнял за смъртта.
Глава 10
Има ли смисъл да описваме какво въздействие оказаха върху нюйоркчани поместените на заглавните страници на всички вестници истории за Трейси и тигъра, разказите за известни и неизвестни радио и телевизионни репортери, описанията на Трейси и тигъра, когато минават по Петото авеню, когато влизат и когато излизат от църквата „Сейнт Патрик“? Както и по-нататъшните фоторепортажи за Трейси и д-р Пингицър като пият кафето си, заобиколени от полиция, журналисти, психиатри и други?
Ефектът бе такъв, какъвто можеше да се очаква.
Невинни кучета, тръгнали да се облекчат до някое дърво, срещаха хора, които умират от страх: жените пищяха при вида на всяка сянка и после нашляпваха децата си, защото искали да поиграят на улицата.
В неделя вечерта никой не излезе от дома си, а и в понеделник сутринта малцина посмяха да излязат, тъй като тигърът бе все още на свобода. А Трейси беше в Белвю.
Повечето време го подлагаха на прегледи.
На свой ред Трейси намираше за много интересни хората, които го преглеждат.
В свободното си време Трейси навести Лора Лути, която тъй и не можа да си спомни за него. Припомни й своето неделно посещение във Фар Рокауей, но Лора, изтощена и бледа сега, беше забравила всичко.
— Тогава изядох цели шест бонбона — каза й Трейси.
— Трябваше да изядеш седем — рече Лора.
— Защо?
— Така щеше да имаш един в повече — каза Лора. — Все е по-добре да имаш един в повече. Винаги така съм мислела. Един в повече за всеки.
— Шоколадови бонбони? — учуди се Трейси.
— Всичко — рече Лора. — Майка, баща, живот, шанс. Хубаво е да имаш шест, но един в повече винаги е още по-хубаво. Още един и още един, трябваше да си вземеш още един.
— Не си ли спомняш? — попита Трейси. — Баща ти отиде за сладолед.
— Сладоледът се топи — заяви Лора. — Това е тайната на сладоледа. Топи се.
— Лора, погледни ме — рече Трейси. — Изслушай ме.
— Няма нищо по-тъжно от разтапящ се сладолед — продължи Лора.
— Не е тъжно, Лора — каза Трейси. — Сладоледът си е за това — да се топи.
— Така ли?
— Разбира се.
— Не знаех — рече Лора. — И толкова плаках, като видях, че сладоледът се разтопи.
— Какъв сладолед, Лора?
— Сладоледеното момиче, сладоледеното момче — обясни Лора. — Не знаех. Толкова сълзи за нищо. Плаках, докато и аз самата се стопих. Сигурен ли си, че е тъй?
— Не — отвърна Трейси. — Не, не съм сигурен. Не зная какво се е случило, но каквото и да е, чуй ме, Лора. Преди шест години аз седях пред фирмата на Ото Сейфанг.
— Защо пък точно там? — попита Лора.
— Там работех — отвърна Трейси. — Седях там и разговарях с дегустаторите на кафе Нимо, Пебърди и Рингърт.
— Къде са те сега? — попита Лора.
— Нимо умря — отвърна Трейси, — Рингърт е тук, а Пебърди не знам къде се дяна. И докато седях, по Уорън стрийт се зададе едно хубаво момиче.
— Много ли беше хубава? — попита Лора.
— Най-хубавото момиче на света.
— Коя беше тя?
