Тигърът на Трейси

— Уилям Блейк — отвърна Трейси.

— Браво на Уилям Блейк! — рече докторът. — Има ли още?

— Да, чакайте да си го спомня — рече Трейси. — А, да:

Що за плещи и кои изкусни сили
за сърце ти свиха яки жили?
Щом затупа то, в теб мощ се взе
лапа вдигна зла и зли нозе.

— После? — попита докторът.

— Май си го спомних цялото сега — рече Трейси.

Що за чук и що за здрави клещи
мозъка отляха в нажежени пещи?
Що за наковалня? И ръка,
смъртен ужас хванала така?

Щом замятат копия звездите
и небето плувне им в сълзите,
радост не изпитва ли Творецът?
Той, създателят и на агнеца?

Тигър, тигър, лумнал с мощ
като факла в мрачна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?2

Трейси спря.

— Това е цялото стихотворение — рече той.

— Аха, благодаря — каза д-р Пингицър. — Това стихотворение сигурно го знаеш от малък. Тъй ли?

— Да — отвърна Трейси. — Почнах да го декламирам на три години.

— И разбираш ли го това стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Нищо не му разбирам — отвърна Трейси. — Просто ми харесва.

— Аха. Ясно.

Старчето се обърна към вратата.

— Много… много… много… — почна той. — Да. Сега два въпроса. Първо. Какъв е твоят тигър?

— Мой — отвърна Трейси.

— Второ — рече д-р Пингицър. — Какъв е тоя тигър по улиците?

— Ами, изглежда, миналата нощ някаква черна пантера от цирка разкъсала пазача и избягала — отвърна Трейси. — Случват се такива неща. И мисля, че сега из Ню Йорк се скита именно тази ранена черна пантера. И ако я изплашат, тя може и човек да убие, ако й се наложи. Но черната пантера, дето се е загубила в Ню Йорк, е също така моят тигър.

— Тъй ли?

— Да.

— Защо? — попита д-р Пингицър.

— Не знам точно — рече Трейси, — но тя си вървеше с мен по Петото авеню и в църквата „Сейнт Патрик“. Никого не закачаше. Просто си вървеше до мен. И побягна чак като стреляха по нея. Вие няма ли да побегнете, ако стрелят по вас?

— Със страшна скорост — отвърна д-р Пингицър. — На седемдесет и две години съм, но със страшна скорост. — Той замълча за миг да си представи как щеше да тича тъй бързо на седемдесет и две години. — Ами полицаите, те сигурно ще убият животното — продължи д-р Пингицър.

— Ще се опитат да го убият — рече Трейси.

— Ще го убият.

— Ще се опитат да го убият, но няма да успеят, защото не могат — рече Трейси.

— Защо да не могат? — рече д-р Пингицър.

— Тигърът не може да бъде убит.

— Един тигър да не може да бъде убит? Защо пък?

— Не може — и толкова — настоя Трейси.

— Но тигърът може да убие някого? — рече д-р Пингицър.

— Ако се наложи — отвърна Трейси.

— Правилно ли е това?

— Не знам. Не е ли?

— Аз също не знам — рече докторът. — Аз знам много малко. Съвсем, съвсем малко. Аха. Сега един въпрос от психиатрията — ти луд ли си?

— Да, разбира се — отвърна Трейси.

Старецът погледна към вратата и сложи пръст на устата си.

— Тихо — прошепна той.

— Луд съм, защото раниха тигъра ми — рече Трейси. — Луд съм, защото първия път сложиха тигъра ми в клетка. Луд съм, защото го пратиха в цирка. Но освен това съм си луд по рождение.

— Аз също, но това са неща, които не бива да се казват — рече д-р Пингицър. Погледна пак към вратата и внезапно стана. — Ще им кажа така: Този човек е нормален. И те ще го приемат! Аха! Работата е свършена — и той извика високо: — Заповядайте, моля.

Пръв в залата влезе Хузинга и след него нахълтаха всички.

Д-р Пингицър огледа всички лица, изчака всички да млъкнат и тогава заяви:

— Аха! Този човек е нормален.

Тогава напред излезе някакъв човек, съвсем различен от д-р Пингицър, и рече:

— Д-р Пингицър, аз съм д-р Скатър, главен невролог на Манхатън. Може ли да ви запитам за психиатричните методи, чрез които стигнахте до това заключение?

— Не — отвърна д-р Пингицър и се обърна към Трейси: — Довиждане, моето момче — рече той.

— Довиждане — кимна Трейси.

Д-р Пингицър огледа поотделно всеки в залата и тогава се запъти към вратата.

По пътя бе сниман от цял куп фоторепортери. Един от тях попита:

— Д-р Пингицър, какво ще кажете за черната пантера? Негова ли е, както твърди той?

— Аз преглеждах него, а не черната пантера — отвърна докторът.

Някакъв журналист пристъпи към д-р Пингицър:

— Защо черната пантера изобщо не го е закачила, докторе? — запита той.

— Не знам — рече докторът.

— Е, добре, какво разкрихте след разговора с него? — попита журналистът.