Уилям Сароян
Третият ден на Коледа
Донълд Ефоу, момче на шест години и три месеца, чакаше на ъгъла на Трето авеню и 37-а улица. Тук преди час сърдитият му баща го бе оставил за една минута, докато вземе от магазина някои неща за Елис. Тя беше болна, кашляше и плачеше. Елис бе тригодишна и цялата нощ бе държала всички будни. Сърдитият баща на Донълд, Хари, се вбеси от врявата и си го изкара на майката. Мама се казваше Мейбъл. „Мейбъл Луиза Аткинз Фернандес, преди да се омъжа за Хари Ефоу“ — чу я веднъж момчето да казва на човека, който бе дошъл да подмени счупеното стъкло в кухнята. „Съпругът ми има по майчина линия индианска жилка, аз пък — по бащина. Фернандес звучи по-скоро като испанско или мексиканско име, отколкото като индианско, но баща ми все пак имаше индианска кръв. Обаче никога не сме живели сред тях, както правят някои метиси. Все в градовете сме живели.“
Момчето беше облечено в износени дрехи — комбинезона и карираното сако на баща му, което, ако не му седеше толкова зле, можеше да мине за палто. Единствено ръкавите бяха скъсени според ръцете му. Не стигаше джобовете си и непрекъснато триеше ръце, за да се постопли. Беше вече единайсет сутринта.
Бащата на Донълд бе влязъл някъде и съвсем скоро щеше да се върне и да се приберат у дома, та мама да даде на Елис млякото и лекарствата, за да не плаче и да не кашля, а мама и татко вече да не се карат.
Това „някъде“ беше кръчмата на Хейгърти. Имаше два входа — откъм ъгъла и откъм страничната улица. Пет минути след като бе влязъл, Хари Ефоу се измъкна през изхода на 37-а улица.
Най-сетне Донълд влезе в заведението и видя, че не прилича на никой от магазините, в които го бяха водили. Един мъж в бяло сако го видя и рече:
— Тук не може да влизаш. Отивай си в къщи.
— Къде е татко?
— Тук ли е бащата на момчето? — извика мъжът и всички в заведението, седем души, се обърнаха и погледнаха Донълд. Погледнаха го само за миг и после продължиха да пият и разговарят.
— Баща ти го няма — каза мъжът.
— Хари — рече Донълд. — Хари Ефоу.
— Никакъв Хари Ефоу не познавам. Върви си у дома.
— Той ми каза да го почакам навън една минута.
— Аха. Само че тук влизат много хора да изпият по нещо и си тръгват. И той може да е минал. Като ти е казал да чакаш навън, най-добре го чакай там. Тук не бива да стоиш.
— Навън е студено.
— Знам, че навън е студено — рече барманът. — Но тук не бива да стоиш. Чакай навън, както ти е казал баща ти, или си върви в къщи.
— Не знам как — каза момчето.
— Не знаеш ли адреса?
Момчето явно не разбра въпроса, затова барманът се опита да му го каже иначе.
— Не знаеш ли номера на къщата и името на улицата?
— Не. Ние излязохме да купим лекарства за Елис.
— Да, разбирам — каза търпеливо барманът. — И освен това знам, че навън е студено, но все пак чакай го отпред. Не мога да държа деца в заведението.
От една маса се надигна някакъв хилав, към шейсетгодишен човек, който едва се държеше на крака, и се приближи до бармана.
— Аз ще отведа момчето в къщи, ако може да ми покаже пътя.
— Сядай там! — каза барманът. — То не знае пътя.
— Може би го знае — каза човекът. — И аз съм имал деца, а улицата не е място за малки момчета. С удоволствие ще го заведа в къщи при майка му.
— Ясно, но по-добре си стой на мястото.
— Хайде да те заведа в къщи, синко — рече старецът.
— Сядай там! — почти изкрещя барманът и старецът се обърна учуден.
— Ама ти за какъв ме мислиш? — каза меко той. — Момчето е уплашено, премръзнало и има нужда от майка си.
— Седни, ако обичаш — каза барманът. — Знам какво му е на момчето. А ти не си човекът, който да го заведе у дома при майка му.
— Но все
— Днес е третият ден на Коледа — продължи старецът. — Бива ли да оставим това безпомощно дете на улицата? Та празникът още не е отминал!
— Ей, какво става там? — провикна се от мястото си друг.
— Нищо няма — отвърна барманът. — Бащата на това момченце му е казал да го чака отпред, това е. — После се обърна към Донълд Ефоу. — Ако не знаеш как да се прибереш, почакай просто навън, както ти е казал баща ти. Той всеки момент ще се върне да те вземе. А сега да те няма!
Момчето излезе от кръчмата и застана там, където бе чакало вече над един час. Старецът се надигна след него.
Барманът заобиколи бара, хвана го за рамото пред летящата врата, обърна го и го отведе на масата му.
— Сядай сега — тихо каза той. — Не ти е работа да се грижиш за момчето. За себе си се погрижи. Аз ще гледам да не му се случи нещо.
— Ти за какъв ме мислиш, все пак? — повтори старецът.
Барманът, нисък, набит ирландец, надхвърлил петдесетте, огледа улицата през стъклото на вратата, обърна се и рече:
— Ти откога не си се поглеждал в огледало? И до ъгъла няма да стигнете, ако ти водиш момчето.
— Защо да не стигнем? — настоя старецът.
— Защото изобщо нямаш вид на баща, дядо или какъвто и да било на това момче.
— И аз съм имал деца — уморено отвърна старецът.
— Разбирам — рече барманът, — но все пак не се бъркай. На едни е дадено да бъдат добри към децата, на други — не, и толкоз. — Донесе бутилка бира на масата и я постави до празната чаша. — Тази бутилка е от мен — каза той. — Ние с теб понякога можем да си позволим да бъдем добри един към друг, но не ни е дадено да проявяваме доброта към едно дете, когато баща му е сигурно някъде наблизо. Стой си тук и си пий бирата.
— Не ти ща гадната бира. Не можеш мен да ме държиш като арестант в мръсната си кръчма.
— Просто стой тук, докато дойде бащата на момчето да си го прибере, пък после си тръгвай, когато ти скимне.
— Още сега искам да се махна оттук. Не мога да понасям, като ми нареждат какво да правя. Ако ме знаеше какъв човек съм, сигурно иначе щеше да ми говориш.
— Добре — рече барманът. Мъчеше се да удържи положението, за да не стават скандали, и се надяваше, че ще разубеди стареца да помага на момчето. — Разправи ми нещо за себе си и сигурно няма да ти говоря повече така. Ще видиш, че няма.
Барманът със задоволство отбеляза, че старецът си отля от бирата. Наблюдаваше го, докато отпива, а той каза:
— Името ми е Алгейлър, това е то.
Отпи пак от бирата, а барманът чакаше да продължи. Стоеше на края на бара, за да понаглежда и
