момчето на улицата. То търкаше ръце, но не се чувстваше кой знае колко зле. Свикнало беше с всякакви несгоди, изглежда не му тежеше много и да чака баща си на улицата.
— Алгейлър — повтори старецът и продължи да си мърмори. Барманът не го чуваше какво приказва, пък и това нямаше никакво значение, щом старецът вече се е поуспокоил. Прибрал се бе пак в себе си — където му е мястото.
В кръчмата влезе една жена, която от седмица насам идваше всеки ден по обяд. Водеше фокстериер на каишка.
— Навън на студа стои едно момченце. Чие е? — попита тя.
После огледа масите и стисна изкуствените си челюсти. Кучето заподскача в краката й, отпуснало се от топлината.
— Всичко е наред — каза барманът, — баща му отиде да свърши някаква работа. Ей сега ще се върне.
— Аха. Хубаво, ако се върне наистина ей сега — рече жената. — Не мога да понасям бащи, които оставят децата си да ги чакат на улицата.
— Алгейлър — каза високо старецът, извръщайки се.
— Какво каза, стар пиян скитнико? — попита жената. Кучето се хвърли към стареца, обтягайки каишката, и излая няколко пъти.
— Няма нищо — любезно каза барманът. — Просто си каза името.
— Хубаво, ако не е казал нещо друго — рече жената и пак стисна изкуствените си челюсти.
Кучето също се успокои, но продължаваше да подскача. Беше с палтенцето, което тя винаги му навличаше в студено време, макар и хич да не топлеше краката му, а всъщност те най-много измръзваха.
Барманът наля халба бира на жената и тя отпи, застанала до бара. После седна на столчето, а кучето спря да подскача и се заоглежда наоколо.
Барманът занесе на Алгейлър още една бира за своя сметка и без да си продумат, дори без да се спогледат, се разбраха, че ще карат тъй.
Пред входа откъм 37-а улица влезе мъж, прехвърлил трийсетте, и си поръча царевично уиски. Лицето му с грижливо поддържани мустачки се стори доста познато на бармана. Като наля чашата, той попита съвсем тихо, без да го чуе друг:
— Онова момченце навън не е ли твой син?
Когато чу въпроса, мъжът тъкмо надигаше чашата. Погледна над нея бармана, обърна я на един дъх и без да продума, тръгна към прозорците да погледне момчето. После се обърна към бармана и поклати глава. Поиска още едно царевично уиски, изпи го и си излезе. Мина край момчето, без изобщо да му обърне внимание.
Като привърши втората бира за сметка на заведението, Алгейлър задряма на масата, а жената с фокстериера взе да разправя на бармана нещо за кучето си.
— Тайпи го имам, откакто се е родил — говореше тя, — и досега никога не сме се разделяли. Нито за миг.
Към дванайсет и четвърт влезе един добре облечен господин и поръча „Джони Уокър“ — черен етикет — с лед и малко сода, но веднага се поправи: червен етикет. Като го изпи, запита:
— Къде ви е телевизорът?
— Нямаме телевизор.
— Да нямате телевизор? — учуди се мъжът. — Че какъв бар е това? И през ум не ми е минавало, че в Ню Йорк може още да има барове без телевизор. И с какво развличате клиентите?
— Имаме само мюзик-бокс.
— Добре, добре — каза мъжът. — Щом имате само мюзик-бокс, значи имате само мюзик-бокс.
— Какво ви се слуша?
— Все едно. — Човекът хвърли поглед по заглавията на различните плочи в мюзик-бокса и попита: — Какво ще кажете за
— Както искате — рече барманът.
— Добре — каза мъжът и пусна монета. — Тогава „Звънтете, камбанки“.
Автоматът включи, мъжът седна пак на бара и барманът му приготви още едно уиски с лед. Плочата засвири и като чу началото, мъжът рече:
— Това не е „Звънтете, камбанки“. Друго е.
— Неправилно сте натиснали бутона.
Момченцето влезе пак. Барманът му извика да се маха, но музиката гърмеше много силно, затова той отиде до момчето и отново го изведе навън.
— Къде е моят татко? — попита Донълд Ефоу.
— Ей сега ще се върне. Стой там и го чакай.
Така продължи до два и половина, после заваля сняг. Барманът издебна удобен момент, излезе и доведе момчето вътре. После прескочи до кухнята и му донесе нещо за ядене. Момчето седна на един сандък зад бара, скрито от погледите, и почна да яде от сложената на друг сандък чиния.
Като се нахрани, взе да задрямва. Барманът му направи легло от няколко празни бирени каси, застла ги с палтото си и три стари престилки, измъкнати от сандъка за пране, и го зави със сакото си. Откакто го въведе вътре, не бяха продумали и дума и сега, приютено и полузадрямало, момчето се усмихна през сълзи.
Сутрешните клиенти вече си бяха отишли, включително Алгейлър и старата с изкуствените челюсти и фокстериера, а докато момчето спеше и барманите се бяха сменили.
Навън се мръкна, бушуваше виелица. Момчето погледа малко снега, после се обърна към бармана.
— Върна ли се татко? — запита то.
— Не още — отвърна барманът. После приклекна, за да може да говори с него. — След няколко минути свършвам работа и ще се опитам да те заведа у вас, ако можеш да ми посочиш къщата, като я видиш.
— Не се ли върна татко?
— Не, не е. Може да е забравил къде те е оставил.
— Той ме остави точно тук — каза момчето, сякаш това беше невъзможно да се забрави. — Точно тук, отпред.
— Знам.
От кухнята се показа барманът от нощната смяна, също с бяло сако, и забеляза момчето.
— Кое е това дете, Джон? От твоите ли е?
— Да — отвърна той, защото нямаше нужда да разправя какво е станало.
— Откъде му е това сако?
Момчето попремига и се загледа в земята.
— Една моя стара дреха — отвърна барманът. — Има си и свои собствени, разбира се, но много обича да носи
Момчето вдигна удивено очи към бармана.
— Да, такива са децата, Джон — каза другият барман. — Все им се иска да приличат на бащите си.
— Точно тъй.
Той свали бялото сако, облече своето и палтото и хвана момчето за ръка.
— Лека нощ — каза той, другият му пожела същото и го проследи с поглед, докато излезе на улицата с момчето.
Минаха мълчаливо три преки и после влязоха в дръгстора и седнаха в ъгъла.
— Горещ шоколад или сладолед ванилия?
— Не знам.
— Чаша шоколад, един ванилов сладолед и сода — поръча барманът на сервитьорката и като плати на касата, зае се със сладоледа, а момчето — с шоколада. После излязоха отново на снега.
— А сега помъчи се да си спомниш накъде живееш. Ще можеш ли?
— Не знам накъде.
Барманът спря в снега, мъчейки се да измисли какво да направи, но нищо не му идваше на ум.
— Е, добре де — каза накрая. — Искаш ли да останеш у дома тази нощ с моите деца? Имам две момчета
