Живите и мъртвите

разбърка тестето, раздаде по три, обърна горната карта и почнахме.

— Десет цента ли? — попита ме тя.

— Десет или петнайсет — отвърнах.

— Тогава петнайсет, само че аз играя много по-добре от теб — заяви тя.

— Може да имам късмет.

— Не вярвам в късмета — каза тя, дори и на карти. Вярвам само в това да мислиш и да знаеш какво правиш.

Приказвахме, играехме и аз загубих три игри. Платих й, само че й дадох половин долар.

— Толкоз ли трябваше да ми дадеш? — попита тя.

— Малко по-малко.

— Да не лъжеш?

— Никога не лъжа — казах аз. — Имам да ти давам четирийсет и пет цента. Дължиш ми пет.

— Пет цента ли?

— Или един петак.

— Имам три пенита — каза тя. — Ще ти върна сега три и ще имам да ти давам две.

— Аритметиката ти се подобрява — отбелязах.

— Американските пари ме объркват — каза тя, — но пък и никога не си чувал да са ме измамили, нали?

— Никога — признах аз.

— Не смеят — рече тя. — Аз си броя парите цент по цент и ако някой е наблизо, карам го и той да ги преброи. Имаше в Ханфорд един бакалин-крадец, Дикранян. Три цента повече ми взе. За шест фунта сирене. Накарах пет души да ми ги преброят. Взел ти е три цента повече, казват ми те. Почаках една седмица и пак отидох в магазина му. За тия три цента задигнах три пакета цигари. Да откраднеш от крадеца — и сам господ би се разсмял на това. Никога цигари не са ми се услаждали тъй, като тия от Дикранян. Пет души ми ги преброиха. А той да ме вземе за проста бабичка. Помислил си, че може да ми погоди такъв номер. Връщам се в магазина и дума не казвам. Добро утро, добро утро. Какъв хубав ден, какъв хубав ден. Един фунт ориз, един фунт ориз. Обръща се да отмери ориза, а аз грабвам трите пакета цигари. Ха, ха! — разсмя се баба. — Да откраднеш от крадеца, а отгоре господ да се смее.

— Но ти си взела много повече — казах аз. — Взела си петнайсет пъти повече.

— Петнайсет пъти повече? — учуди се баба. — Той ми взе три цента, аз му взех три пакета цигари, ни повече, ни по-малко.

— Добре де, може би все пак е едно и също, но наистина ли вярваш, че бог се е смеел, когато си откраднала от крадеца?

— Разбира се, че вярвам. Не е ли казано на три различни езика — арменски, кюрдски и турски?

И тя каза пословицата на турски и на кюрдски.

— Ще ми се и аз да говоря тези езици — казах аз.

— Кюрдският — рече баба — е език на сърцето. Турският е музика. Турският ромоли като винен поток, плавен, нежен и многобагрен. Нашият език — извика тя — е език на горчилката. Усетили сме много от вкуса на смъртта и езикът ни е натежал от ненавист и гняв. Чувала съм само един човек, който можеше да говори нашия език тъй, сякаш е език на богоподобните.

— Кой беше този човек? — попитах.

— Мелик — отвърна баба. — Моят мъж Мелик. Биваше ли трезвен, говореше меко, гласът му беше богат, дълбок и благороден, а като се напиеше, ръмжеше като лъв — да си помислиш, че сам Бог на небето ридае и проклина племената по земята. Не съм чувала никой друг да говори така, бил той пиян или трезвен, ни един, нито тук, нито в старата родина.

— А когато се смееше? — попитах.

— Когато Мелик се смееше — каза баба, — сякаш океан от бистра вода се надига с радост към луната.

Казах ли ви, че моята баба би спечелила всяка купа или почетна лента на света!

Сега тя отново бе гневна, озлобена, с онази трагична поезия на своята раса.

— И никой от вас опег-цапег келемета не е като него — извика тя. — Само синът ми Вахан малко прилича на него, и освен Вахан всички вие сте чужденци за мен. Туй ми е най- голямата мъка.

Опег-цапег е непреводимо. Ще рече вероятно събрани от кол и въже и когато се каже за някого, означава, че той няма никаква особена стойност за човечеството. Дори тъкмо обратното, той е само един глупак в повече, колкото да го включиш в статистиката и после да го забравиш. Накратко, кой да е.

— А когато плачеше? — попитах пак аз.

— Никой не е виждал мъжа ми да плаче — каза баба. — Когато другите мъже се криеха по къщите си и ужасяваха жените и децата с ридания, моят мъж яздеше по баирите, пиян и с псувни. Ако е плакал сред ридовете, плакал е сам и единствен бог е бил свидетел на неговата слабост. Но винаги се връщаше, ругаеше по-високо от всякога, а аз го слагах да си легне, сядах до него и го гледах в очите.

Седна с въздишка и отново се втренчи мрачно в стаята.

— И тези книги! — каза тя. — Не знам какво се надяваш да научиш от книгите. Какво има в тях? Какво очакваш да научиш с четене?

— И аз самият се чудя понякога.

— Всичките ли си ги чел?

— Някои по два-три пъти — отвърнах. — Някои само по страничка оттук-оттам.

— И какво се казва в тях?

— Нищо особено. Понякога в тях има светлина и смях, а друг път обратното, мрак и гняв. Но не много често.

— Да, само че тия, дето са ги научили да четат и пишат, винаги са били най-глупавите и от тях излизат най-лошите съпруги. Тази малоумна Оскан уж ходи на училище, пък като стана да говори нищо друго не можа да каже освен: „Там имат кокошки и като ги викат, казват кът-кът-кът“. На това мъдрост ли му викаш?

— Това е невинност — казах аз на английски.

— Не разбирам този невъзможен език — рече тя.

— Чудесен език.

— Защото си роден тук и не можеш да говориш никакъв друг език, ни турски, ни кюрдски, ни думичка арабски.

— Не затова, а защото на този език е говорил и писал Шекспир.

— Шекспир ли? Кой е пък този? — попита баба.

— Най-великият поет, когото светът познава.

— Глупости — рече баба. — Имаше един странстващ певец, който дойде в нашия град, като бях дванайсетгодишно момиче. Беше грозен като сатаната, но можеше да декламира стихове на шест езика, по цял ден и цяла нощ, и нито една думица не беше написана, нито една наизустявана, всеки стих се раждаше, докато стоеше пред хората и декламираше. Наричаха го Лудия Маркос, а хората му даваха дребни пари и колкото повече му даваха, толкова повече се напиваше, а колкото повече се напиваше, толкоз по-хубави стихове измисляше.

— Да, но всяка страна, народ и време си имат свой собствен вид поети и свое собствено разбиране за поезията. Английските поети са писали, вашите са рецитирали.

— Но щом са били поети — рече баба, — защо са писали? Поетът живее, за да пее. Или ги е било страх, че хубавите неща ще се загубят и забравят? Защо са записвали всяка своя мисъл? Страхували са се, че нещо ще се загуби?

— Вероятно затова — отвърнах аз.

— Искаш ли да похапнеш? — попита баба. — Има зелева супа и хляб.

— Не съм гладен.

— Довечера ще излизаш ли пак?

— Да. Довечера в града ще има едно важно събрание на философи. Поканен съм да слушам и да се