Робърт Тейлър и Барбара Стенуик1 и че те били много любезни с нея.
— Надявам се, че не си им искала автограф — каза той, а тя се оживи и каза:
— Взех, Джо.
— Добре — каза той, — но трябваше и те да ти поискат.
— О, те бяха толкова мили — рече тя. — Сигурна съм, че им хареса.
— Сигурно — каза той. — Сигурно, сигурно. Тоя мълчалив индианец просто ме съсипа. Чудя се как победих. Предполагам, че просто се е изморил. След два-три месеца би могъл да ме унищожи.
— Чудесен си на ринга — каза тя.
Спомни си този мач, защото тя говореше често за него. Беше в шест рунда. Още на четвъртия бе почти победен. Тя беше схванала и избягваше да говори за това, но един ден каза:
— Едва не се разплаках.
— За какво говориш? — попита той.
— За мача — отвърна тя. — Всички крещяха, а не можех да разбера за теб ли бяха или против теб. И почти се разплаках.
— Кога беше това?
— Не зная. Толкова бях развълнувана. Той удряше жестоко, ти беше в ъгъла и всички ставаха прави и крещяха. Струваше ми се, че мен удря.
Спомни си как, притиснат в ъгъла, получаваше тежки удари, без да успее да връща. Не разбираше дали няма да бъде победен и си казваше: „Ще те извадят от строя за нищожно време в тази борба.“ Опитваше да се измъкне, но нямаше накъде. Съвсем неочаквано индианецът се свлече на земята, бе изтощен. Спомни си да му казва: „Е, добре, Кид, свърши.“ Разбра, че сега ще се оправи, защото до края на рунда оставаха не повече от петнайсет секунди. В тези секунди се напрегна и събра всички сили. Индианецът бе изтощен и не можеше нищо да направи; точно преди гонга му нанесе много тежък удар. Индианецът падна и го погледна изумен: как бе възможно изобщо човек да понесе толкова удари и при това още да е тъй силен.
Гонгът спаси индианеца, но до края на боя вече бе слаб и той го прати в нокдаун по веднъж в останалите два рунда.
— Беше лош момент — каза й той. — По начало щях да бъда бит, ако индианецът не бе се уморил. Не може да се биеш така отпуснато по средата на рунда, освен ако не искаш да си пазиш силите за края.
— Добре изглеждаше — рече тя. — И нямаше вид на човек, който е ядосан. Нали не беше ядосан?
— Ядосан ли? — повтори той. — На кого да се ядосвам? И този беден индианец се бие като мен само за да изкара малко пари. Ни той има нещо против мен, ни аз против него. Ако можеше да ме победи, щеше да го стори, ако аз мога да го победя, ще го сторя и аз.
— Да, а аз едва не се разплаках. През останалото време от мача ти изглеждаше толкова добре, но като те притисна в ъгъла, единственото, което виждах, бе как някой непрекъснато получава удари.
— И на мен самия не ми се хареса — рече той.
Добре, че не бе виждала някоя от слабите му срещи — по-първите, онези, когато му нанасяха безброй удари. По-късно бе вече достатъчно трениран и можеше да ги избягва. Рядко прибягваше до преимуществото да влиза в клинч, но ако положението станеше крайно тежко и нямаше друг изход, той го правеше, отпочиваше си няколко секунди и се опитваше да определи как да се бие през останалите секунди от рунда. Обикновено завършваше успешно всеки рунд и ако бе контузен преди това, си възвръщаше силите. Несъмнено имаше добър обстрел, краката му бяха здрави и дори и зашеметен, не се разтреперваха и стоеше солидно.
След като видя борбата му с Кид Фуенте, тя вече не поиска да идва на мач. В дните, когато имаше среща, тя се чувстваше зле, просто болна на легло и се молеше. Пускаше грамофона и слушаше плочата, която бе станала тяхната музика, песента на техния съвместен живот. И когато се прибираше в къщи, той я заварваше бледа и болна, почти разплакана, да слуша плочата. Взимаше ръката й и дълго я държеше, вслушваше се в туптенето на сърцето й, успокояващо се малко по малко, прегръщаше я и се вглеждаше в очите й. После казваше: „Това значи само петдесет долара в повече, детето ми, но победих.“ И тя разбираше, че в него няма никаква суетност и разбираше какво иска да каже. После го питаше какво ще иска. Шунка с яйца? Уиски със сода? Какво ще иска? Втурваше се по престилка да приготви храната, суетеше се наоколо със съдините и слагаше всичко на масата.
Сядаше да хапне, дори да не е гладен. Просто защото не е бил победен. Загубеше ли, изпадаше в много лошо настроение, ужасно се срамуваше, че се държи така зле с нея, а тя не знаеше къде да се дене, но както биваше груб към нея, изведнъж й казваше високо: „И все пак не ставай глупчо; не обръщай внимание на приказките ми, защото просто не съм на себе си. Провалих целия мач.“
Когато се върна след срещата си със Сами Кауфман от Ню Йорк, бе в много лошо състояние. Главата му тежеше, устните му бяха подпухнали, лявото му око потрепваше, болеше го всяко мускулче от тялото и той непрекъснато ругаеше, макар боят да бе минал добре и успешно.
Въпреки това вечерта бе добре разположен към нея и тя му каза:
— Джо, моля те, откажи се. Можеш да печелиш пари и по друг начин. Нямаме нужда от много пари.
Той крачеше из стаите и говореше на себе си. По едно време внезапно се успокои, загаси лампите, сложи плочата на грамофона и седна да послушат заедно своята песен. Беше от Ян Сибелиус, фрагмент от сюитата Крал Кристиан, наречен Елегия. Пуска плочата три пъти, после заспа от умора, а тя продължаваше да я пуска, докато след половин час той се събуди. Усмихна се и й каза:
— Бих искал да се откажа момичето ми, но не знам друг начин да си изкарвам прехраната.
На другата седмица опита с комар, но губеше.
И повече не се отказа от бокса. Тръгнаха заедно нагоре-надолу по крайбрежието — на север до Сан Франциско, Сакраменто, Рено, Портланд и Сиатл, а после на юг по брега и в долината из градовете, където печелеше всички срещи, после Холивуд, Лос Анжелос и Сан Диего. И тогава изведнъж разбра. Отначало вместо да се почувства на седмото небе, се изплаши до смърт. Как ли не се мъчеше да не се страхува и гледаше тя да е в добро настроение, но мисълта непрекъснато го тревожеше. Тя бе толкова дребничка. Просто не знаеше какво да прави. Спомни си как една нощ му каза:
— Моля те, Джо, нека да го оставим. Толкова много го искам!
— Мислиш, че аз не го искам? — отвърна той. — Мислиш, че не искам да го имаме? То е
После замърмори на себе си.
— Какво, Джо? — попита тя.
— Добре ли се чувстваш? Мислиш ли, че можеш да го направиш? Не те ли е страх?
— Малко ме е страх — рече тя, — но, струва ми се, първия път всеки го е страх.
Месеците на очакване бяха най-щастливите в живота му. Всичко добро у него излизаше наяве, макар че непрестанно се безпокоеше. Дори на ринга бе по-добър от всякога. Всичките му мачове бяха добри, освен един и това бе срещата му с шампиона Корбет. Завършиха наравно, но много оспорвано и някои спортни коментатори казваха, че е спечелил той, други — че е Корбет и всички, особено Лазери, искаха преиграване.
Затова нея вечер щеше отново да се бие с Корбет. Имаше на разположение още шест часа. Спечелеше ли този мач, щяха най-сетне да хванат големите пари с Лазери. Вярваше, че в тази среща ще победи, но и да станеше, какво от това? Какво го интересуват сега парите? Да кажем, че спечели състезанието. Къде ще иде
— Аз съм умрял — каза си той. — Каква полза да се заблуждавам?
Както си мислеше за момичето, заспа. Щом се събуди, отиде, без да мисли, до телефона и поръча на централата в хотела да потърсят Корбет в залата Райънс и да го свържат с него. Само след миг телефонът иззвъня. Обади се и чу гласа на Корбет:
— Ало, ти ли си, Джо?
— Ралф — почна Джо, — искам да ти кажа, че тази вечер на всяка цена ще спечеля. Смятам, че е време да се оттеглиш.
На отсрещния край на жицата Корбет избухна в смях и взе да псува приятеля си на италиански.
— Ще те оправя, момчето ми — каза той. — Знаеш, че обичам агресивните боксьори.
