Уилям Сароян
Мило дете
Стаята бе просторна, на седмия етаж на хотел „Блекстоун“, на улица О’Фаръл в Сан Франциско. Вътре нямаше нищо, което да го задържи, освен портативния радио-грамофон, едничката плоча и мрака.
В стаята влезе усмихнат и се заразхожда, мъчейки се да реши какво да прави. Имаше на разположение още шест часа и понеже времето бе предостатъчно, не искаше да мисли за това.
Повече не забелязваше стаята. Денем трансперантите на единствения прозорец я правеха тъмна. Вечер запалваше лампата в банята и оставяше вратата пооткрехната, да му свети колкото да не се блъска в мебелите. Но въпреки това се спъваше. И то не че не можеше да ги види, а просто защото отново бе сам и изобщо не гледаше. Нямаше какво да гледа вече.
Припомни си всичко.
В сърцевината на всичко бе споменът за нея.
Крачеше тихо из стаята, обръщаше се, блъскаше се в рамката на вратата, в ръбовете на столовете и в разни други предмети, движеше се несъзнателно с ослепен от спомена поглед. Внезапно спря, свали си шапката и палтото, протегна се и разтърси глава, както правеше на ринга, като е объркан.
Нищо нямаше.
Можеше да продължава сякаш изобщо не бе я познавал. Можеше да бъде невъздържан в постъпките си, да се смее високо и все някой ден щеше да се оправи. Можеше да я кара като всеки друг на света, но се съмняваше дали му се иска така. Лазери бе казал, че сега е в по-добра форма от друг път, но Лазери нямаше представа от онова, което знаеше той.
Ароматът на косата й, вкусът на устните й и чертите на лицето й се възвръщаха в него. Стомахът му се сви. Усмихна се и седна на леглото. След малко стана, отиде до портативния грамофон, включи го и сложи игличката върху плочата. После се излегна по корем на леглото и заслушан в музиката, се замисли за нея. „Мило дете — каза си той, — споменът за теб е едничката истина, която зная. Нашата обич е едничката красота в живота ми. В сърцето ми е останал един-едничък смях, смехът на твоето сърце в моето, когато бяхме заедно“.
Телефонът иззвъня. Знаеше, че е Лазери. Стана и спря грамофона.
— Джо? — обади се Лазери.
— Да.
— Добре ли си?
— Абсолютно.
— Помниш ли какво ти казах?
— Какво ми каза?
— Да не го взимаш надълбоко.
— Това и правя.
— Не откачай!
— Добре.
— Какво ти е?
— Нищо, спях.
— Така ли? Добре, ще се видим в девет.
— О кей.
— Нещо става с теб — каза Лазери.
— Глупости.
— Има нещо — каза пак Лазери. — Пристигам веднага.
— Нищо няма, спях — рече Джо. — Ще се видим в девет.
— Гласът ти нещо не е в ред — каза Лазери.
— Добре съм.
— Нали си сам в стаята си?
— Да.
— Джо — рече Лазери, — какво има?
— Ще се видим в девет — каза Джо.
— Нали няма пак да ми правиш номера?
— Няма.
— О кей — каза Лазери. — Щом си добре, това ми стига.
— Добре съм.
— О кей — рече Лазери. — Щом искаш да бъдеш сам, стой си. Само не откачай.
— Ще се видим в девет — повтори Джо.
Върна се към грамофона, пусна плочата, после реши повече изобщо да не я слуша. Ето какво ще направи. Няма повече да слуша плочата. Ще я счупи. Ще махне грамофона. Ще дигне трансперантите от прозореца. Ще запали всички лампи и ще си отвори очите. Ще се връща в стаята само да спи. Ще иде в игралния дом на Търк стрийт и ще намери едно-две от момчетата. Ще залага и ще ги слуша да разговарят за карти, коне и разни други грижи, които ги вълнуват. Ще отиде на едно-две места, където е ходил и по- рано, и ще намери някои от момичетата, които познава. Ще им поръча да пият, ще ги пита как си живеят и ще ги слуша да му разправят всичките си грижи. И повече няма да бъде сам.
Разсмя се, отначало тихо, после с пълно гърло. Смееше се на себе си — над жалката комедия на собствената си мъка. После вече се смееше на всички живи хора и взе да му се струва, че всичко пак ще се оправи. Щом можеш да се смееш, ще можеш и да живееш. Ако можеш да гледаш на нещата по този начин, ще изтърпиш всичко. И както се смееше, изведнъж чу и
Спомни си я като жива да се разхождат заедно по една от многото улици на един от многото градове; лицето й, детинско и тържествено, движенията й до него, плахи и невинни, гласът й, тъй трогателен и млад, че го караше да спира и да я прегръща, където и да са, а тя казваше сериозно: „Джо, хората гледат.“
Спомняше си как влизат двамата в някоя от многото стаи, нейното присъствие — едничкото добро и красиво нещо в живота му. Спомняше си сладостта на устните й и тихото тупкане на сърцето й, забързващо до внезапното стенание, което пораждаше у него такава огромна нежност, че бе просто непоносима, нежност, която винаги бе крил, защото никога не е имало кому да я даде.
Крачеше из тъмната стая и си припомни колко бе невнимателен към нея оная вечер, като се върна в къщи и я завари да слуша плочата. Посочи грамофона и попита: „Откъде дойде това?“
Спомни си как изтича към него и го прегърна и как той я отблъсна. Спомни си как тя се отдръпна от него и каза: „Взех го на изплащане. Ако не го искаш, ще им кажа да си го вземат обратно. Мислех, че ще ти хареса.“
Плочата свиреше и макар да си знаеше, че е нещо, което много обича, от което има нужда и което бе искал от много време, продължаваше да се държи грубо. Тя едва се сдържаше да не заплаче, не знаеше къде да се дене, какво да стори. Запъти се плахо към грамофона и понечи да го спре, но той й викна да го остави. Тя се обърна и почти изтича в другата стая, а той остана пред грамофона с шапка на главата да изслуша плочата до края. После го изключи, излезе из града и се върна чак след пет сутринта. Тя беше заспала. Не можеше да проумее какво право бе имал да я познава, да й говори, да живее в един дом с нея, да я докосва. Наведе се над нея, целуна я леко и я видя с отворени очи.
— Моля те, прости ми — каза той.
Тя седна усмихната в леглото, обгърна го с ръце, а той целуна устните й, после носа, очите, ушите, челото, шията, раменете, ръцете, пръстите и й говореше:
— Моля те, запомни едно нещо, детето ми. Не обръщай внимание какво говоря понякога, аз те обичам. Понякога може да откачам, но не забравяй, че те обичам. Моля те, помни това.
Съблече се, легна в своето легло и заспа. Събуди се, когато тя дойде при него, прегърна я със смях, а тя шепнеше името му по тъжния, сериозен начин, както правеше винаги, като разбереше, че всичко пак е наред.
Във Вентура наеха един апартамент, защото в тази област щеше да има три мача: в Лос Анжелос, в Холивуд и в Пизмо Бийч. Взе я със себе си в Холивуд за срещата с Кид Фуенте, индианеца, защото знаеше колко й се иска да го види на ринга. Взе й място на първия ред, а след мача тя му каза, че е седяла до
