осемнадесет хиляди. Знатните люде всеотдайно подпомагали най-достойните сред тружениците да се издигат в обществото и по собствен почин основали различни школи за техническо и професионално обучение, които процъфтявали под височайшето настоятелство. Смазали прословутата стачка на докерите през 1898 година, а през 1914-а отдали синовете си на отечеството.
Жените, достойни спътнички на тези поборници, положили устоите на повечето благотворителни дружества, сиропиталища и приюти. Ала те преди всичко били съпруги и майки. Отгледали прекрасни рожби и ги напътствали какви са задълженията и правата им, как да живеят богоугодно и да тачат традициите, създали Франция.
Общата окраска на портретите биеше на тъмнокафяво. Ярките цветове са били отречени от съображения за приличие. Все пак в портретите на Рьонода, изобразяващи предимно старци, белоснежните коси и бакенбарди се открояваха на мрачния фон, а ръцете бяха прекрасно възпроизведени. У Бордюрен, който по-малко е изпипвал детайлите, те не бяха на такава висота, но пък колосаните яки искряха като бял мрамор.
Беше много горещо и пазачът тихичко похъркваше. Огледах стените наоколо: видях ръце и очи; тук-там слънчев лъч прибулваше едно или друго лице. Понечих да се отправя към портрета на Оливие Блевин, но нещо ме спря: от висините видният търговец Паком ме пронизваше с ясния си взор.
Стоеше прав, леко отметнал глава, а в пръстите си, отпуснати по шева на бисерносивия панталон, държеше цилиндър и ръкавици. Неволно му се възхитих. У него не съзирах нищо недодялано или достойно за порицание: малки стъпала, изящни ръце, широки като у борец плещи, сдържана елегантност с нотка на фантазия. Той любезно излагаше на показ пред посетителите ведрото си лице без ни една бръчица; по устните му дори витаеше сянка на усмивка. Ала сивите му очи не се смееха. Навярно бе на около петдесет години, но изглеждаше млад и свеж като на тридесет. Хубавец.
Отказах се да търся слабото му място. Той обаче не ме остави на мира. В очите му прочетох трезва и неумолима присъда.
Тогава осъзнах всичко, което ни разделяше: каквото и да си мислех за него, то не го засягаше, мнението ми бе чисто и просто психологически анализ, както в романите. А неговата преценка ме пробождаше сякаш с меч и поставяше под въпрос дори правото ми на съществуване. Така и беше, открай време си давах сметка: аз нямах право да съществувам. Бях дошъл на бял свят по силата на случая и съществувах подобно на камък, на растение, на микроб. Моят живот вирееше произволно и напосоки. Понякога ми отправяше смътни знаци, но друг път долавях само нестройни звуци.
Ала за покойния хубавец без недостатъци, за Жан Паком, син на висш служител от Министерството на националната отбрана, е било другояче: ударите на сърцето и глухите туптения на органите си той е възприемал като безброй незабавни и очевидни права. В продължение на шестдесет години неотстъпно е упражнявал правото си на съществуване. Какви ясни сиви очи! Никога и най-малкото съмнение не се отразявало в тях. Никога Паком не е грешил.
Той неотклонно е изпълнявал дълга си, синовния, съпружеския, бащинския, властническия си дълг. Също тъй неотклонно е отстоявал правата си: като дете — правото да получи добро възпитание в лоното на сплотено семейство, да наследи неопетнено име и процъфтяваща фирма; като съпруг — правото да бъде обграждан с грижи и нежна обич; като баща — правото да бъде тачен; като властник — правото да му се покоряват безропотно. Защото правото не е нищо друго освен обратната страна на дълга. Изключителното му преуспяване (днес Пакомови са най-богатият род в Бувил) вероятно никога не го е изненадвало. Той никога не си е казвал, че е щастлив, а ако понякога се е отдавал на удоволствия, навярно е проявявал умереност и при това си е мислил: „За отмора е.“ Така удоволствието бивало приравнено с правото и отърсено от предизвикателната си лековитост. Вляво, малко над синкавосивите му коси, забелязах наредени на лавица книги. Подвързиите бяха красиви: творбите положително принадлежаха към класиката. Вечер, преди да заспи, Паком несъмнено е попрочитал страничка-две от „любимия си Монтен“ или някоя ода от Хораций в оригинал. А сигурно му се е случвало и да прехвърли една или друга съвременна творба, колкото да си създаде представа. Така се е запознал с Барес и Бурже33. Не след дълго обаче е захвърлял книгата. Усмихвал се е. Погледът му е загубвал възхитителната си острота, ставал е почти мечтателен и той си е казвал: „Колко по-просто и по-трудно е да изпълняваш дълга си!“
Повече от това не се е самовглъбявал — ролята му била на властник.
По стените имаше и други властници: всъщност всички до един бяха такива. Властник беше и високият грохнал старец в своето кресло. Бялата му жилетка сполучливо се съчетаваше по цвят с посребрените коси. (Макар портретите да бяха рисувани главно с нравствено-поучителна цел и правдивостта им често да се свеждаше до издребняване, в тях все пак личеше известен стремеж към художественост.) Той бе положил тясната си изящна ръка върху главицата на момченце. Разтворена книга лежеше на покритите му с одеяло колене. Погледът му бе зареян в далечината. Той виждаше всичко онова, което е незримо за младите. Над портрета, върху ромб от варакосано дърво, бе изписано името му: по всяка вероятност Паком, Паротен или Шеньо. През ум не ми мина да проверя: за своите близки, за детето, дори за себе си той е бил просто „дядо“; когато е преценил, че е дошъл часът да разкрие на внука си обхвата на бъдещите му задължения, навярно е говорил за себе си в трето лице.
„Ще обещаеш на дядо да слушкаш и добре да се учиш догодина, нали, моето момченце? Догодина дядо може вече да го няма.“
В заника на живота си той е дарявал на всички опростителна благост. Дори мен да видеше — но за неговия взор аз бях прозрачен, — щеше да ме погледне добронамерено, да си каже, че и аз някога съм имал дядо и баба. Той нищо не искаше: на тази възраст човек вече няма желания. Нищо, освен леко да снишават глас, щом той влезе; нищо, освен да долавя при появата си полъх на нежност и почтителни усмивки; нищо, освен снаха му от време на време да заявява: „Тате е изумителен, младее повече от всички нас“; нищо, освен единствен да е способен да усмири гневливия си внук, като положи ръце на главицата му и рече: „Дядо знае лек за такава болка“; нищо, освен няколко пъти годишно синът му да се допитва до него по деликатни въпроси; изобщо нищо друго, освен да се чувства спокоен, умиротворен, безкрайно мъдър. Дланта на стария господин едва-едва докосваше къдриците на внука — беше почти като благослов. За какво ли мислеше той? За честното си и почтено минало, на което дължеше правото да се произнася за всичко и за всичко да има последната дума. Онзи ден не стигнах достатъчно далече: жизненият опит е нещо много повече от защита против смъртта; той е право — правото на старците.
Окачен на видно място, генерал Обри със сабя в ръка също беше властник. Властник бе и председателят Ебер, високообразован човек и приятел на Емпетраз. Лицето му беше длъгнесто и симетрично, изшилено в долната част и подчертано от заострена брадичка; той леко издаваше челюст напред с насмешливо изражение; като тихо похълцване от устата му сякаш се отронваше решителен довод или принципно възражение. Изглеждаше замечтан и държеше гъше перо: неговата отмора бе да пише стихове. Притежаваше обаче орловия поглед на властниците.
Ами войниците? Застанал насред помещението, аз бях прицел на всички тези строги очи. Не бях нито дядо, нито баща, нито дори съпруг. Не гласувах, само дето плащах някой и друг данък: не можех да важнича нито с правата си на данъкоплатец, нито на избирател, нито даже със скромното право да се радвам на хорското зачитане, което всеки чиновник придобива след двадесет години раболепие. Моето съществуване започваше сериозно да ме озадачава. Не бях ли просто привидност?
„Ха — рекох си внезапно, — та войникът съм бил аз!“ Разсмях се без злост.
Охранен петдесетинагодишен човек любезно ми отвърна е приветлива усмивка. Рьонода го бе рисувал с любов, без да разкрасява кой знае колко малките месести и изваяни уши, нито пък ръцете. Те бяха източени, жилави, с гъвкави пръсти: същински ръце на учен или художник. Лицето ми беше непознато — навярно често бях минавал пред платното, без да му обърна внимание. Приближих се и прочетох: „Реми Паротен, роден в Бувил през 1849-а, професор в Парижката медицинска академия.“
Паротен — доктор Уейкфийлд ми бе говорил за него. „Веднъж в живота си съм срещнал велик човек. Това беше Реми Паротен. Слушах лекциите му през зимата на 1904-а (нали знаете, че в Париж прекарах две години, за да изучавам акушерство). Благодарение на него разбрах какво представлява истински властна личност. Уверявам ви, имаше невероятно излъчване. Просто ни наелектризираше — способен бе да ни увлече накрай света. При това беше благороден, притежаваше огромно богатство, от което голяма част
