Жената кимна, после се втренчи в Шефа.
— Хубав човек — заяви. — И колко умен изглежда!
Съпругът със замах посочи портретите.
— Ето хората, които са създали Бувил — каза той простичко.
— Хубаво е, дето са ги сложили заедно — рече жената разчувствана.
Бяхме трима войници и марширувахме из огромната зала. От преклонение съпругът безмълвно се хилеше, сетне ми хвърли смутен поглед и смехът му секна отведнъж. Извърнах се и пристъпих към портрета на Оливие Блевин. Обзе ме тиха наслада: да, прав бях. Ама че смехория!
Жената застана до мен.
— Гастон — рече тя е внезапна дързост, — я ела тук!
Съпругът се приближи.
— Ей, знаеш ли, че има улица, кръстена на тоя Оливие Блевин — продължи тя. — Онази малката, точно преди „Жукстбувил“, по която се отива към „Зелено бърдо“.
А след малко додаде:
— Серт човек изглежда.
— Как не! Разните недоволници са си намирали майстора.
Изречението целеше мен. Мъжът ме стрелна с крайчеца на окото и се разсмя, този път малко по-шумно, с израз на самодоволна бдителност, сякаш сам бе Оливие Блевин.
Оливие Блевин не се усмихваше. Издаваше към нас стиснатите си челюсти, а адамовата му ябълка силно изпъкваше.
Настъпи миг на мълчание и захлас.
— Като жив е — рече жената.
Съпругът любезно обясни:
— Търгувал е на едро с памук. После се занимавал с политика и станал депутат.
Знаех. Две години по-рано бях направил справка в „Краткия указател за бележитите граждани на Бувил“, дело на абат Морле. Преписах посветените му страници.
„БЛЕВИН, Оливие-Марсиал. Син на предишния, роден и починал в Бувил (1849 — 1908). Завършва право в Париж през 1872 година. Подобно на множество парижани бива принуден да потърси убежище във Версай и закрилата на Националното събрание по време на метежа на Комуната, от който остава дълбоко потресен. Ето защо във възрастта, когато младежите мислят за развлечения той се зарича «да посвети живота си на възстановяването на обществения ред». Удържа своя обет: със завръщането си в родния град основава знаменития «Клуб на реда», където в продължение на години се събират всяка вечер най-видните предприемачи и корабостроители в Бувил. Този кръжец от отбрани люде, за който на шега се казвало, че бил по-затворен от «Жокей клуб», упражнява до 1908 година благотворно влияние върху съдбините на нашето голямо търговско пристанище. През 1880 година Оливие Блевин встъпва в брак с Мари-Луиз Паком, по-малката дъщеря на търговеца Шарл Паком (вж. буква П), и подир смъртта на последния основава фирмата «Паком»-Блевин и синове“. След време се насочва към политическа дейност и поставя кандидатурата си за депутат.
„Страната — заявява той в една своя прочута реч — е засегната от най-голямото зло: управляващата класа вече не желае да ръководи. Та кой тогава ще ръководи, господа, ако годните да упражняват властта благодарение на унаследените си качества, на възпитанието и опита се отвръщат от нея поради примиренчество или леност? Често съм твърдял, че да ръководиш, е не право на висшето съсловие, а негов основен дълг. Господа, аз ви заклевам: нека отново въдворим принципа на върховенството!“
Избран е още при първия кръг, на 4 октомври 1885-а, след което многократно бива преизбиран. С бойко и сурово красноречие произнася голям брой блестящи слова. Когато през 1898 година избухва голямата стачка, той се намира в Париж. Незабавно се завръща в Бувил, където оглавява противодействията. Поема инициативата да преговаря със стачниците. Тези преговори, вдъхновени от благороден стремеж за споразумение, са прекъснати от метежа в Жукстбувил. Известно е, че с помощта на дискретната намеса на войската разбунените духове биват усмирени.
Преждевременната смърт на сина му Октав, постъпил на съвсем млада възраст в Политехниката, за да се изгради като ръководител, каквато била волята на баща му, нанася тежък удар на Оливие Блевин. Той не успява да се съвземе и умира две години по-късно, през февруари 1908-а.
Сборници с речи: „Духовните сили“ (1894) — изчерпан, „Дългът да се налагат наказания“ (1900). Всички речи от сборника са произнесени по повод делото „Драйфус“. Изчерпан. „Воля“ (1902) — изчерпан. Последните му изказвания и някои писма до близки родственици са публикувани посмъртно под наслов „Labor improbus“35 (издателство „Плон“, 1910).
Иконография: великолепен портрет от Бордюрен, изложен в бувилския музей.
Добре, нека приемем, че е великолепен. Оливие Блевин имаше черни мустачки, със смуглото си лице напомняше донякъде Морис Барес. Двамата положително са се познавали: редом са заседавали на банките в парламента. Депутатът от Бувил обаче не притежаваше нехайната волност на председателя на Патриотичната лига. Той се мъдреше на платното като истукан и сякаш бе изникнал изпод земята. Очите му искряха: зеницата беше черна, а роговицата червеникава. Присвиваше малките си месести уста и притискаше лявата си ръка към гърдите.
Как ме бе затормозвал този портрет! Понякога Блевин ми се струваше твърде висок, друг път — твърде нисък. Сега обаче знаех каква е работата.
Истината бе излязла наяве, докато прелиствах „Бувилски сатирик“. Броят от 6 ноември 1905 беше изцяло посветен на Блевин. Изображението на корицата го представяше като мъниче, вкопчено в буйната грива на Комб36, а отдолу се четеше следният текст: „Бълхата и Лъвът“. Още на първата страница всичко се изясняваше: Оливие Блевин бил висок метър и петдесет и три. Осмиваха дребния му ръст и жабешкото му крякане, от което на членовете на Камарата неведнъж им приболявало от смях. Набеждаваха го, че слагал гумени стелки в ботинките си. Затова пък госпожа Блевин, по баща Паком, била същинска кобила. „В този случай може да се каже, че той е половинка от своята половинка“ — добавяше авторът.
Метър и петдесет и три! Ами да: с ревностно усърдие Бордюрен го бе обградил с предмети, в сравнение е които да не изглежда недоносче: табуретка, ниско кресло, етажерка с няколко брошури, малка еднокрака масичка. Само че го бе нарисувал равен по височина със съседа му, Жан Паротен, а двете платна бяха с еднакви размери. В резултат масичката на едното беше почти толкова голяма, колкото огромното писалище на другото, а табуретката стигаше до рамото на Паротен. Окото несъзнателно съпоставяше двата портрета — именно това ме бе глождило.
Сега ме напушваше смях: метър и петдесет и три! Ако трябваше да говоря е Блевин, би ми се наложило да се наведа или да приклекна. Вече не се чудех, че тъй напористо е вирнал нос: съдбата на хора с подобен ръст винаги се решава на няколко сантиметра над главите им.
Такава е възхитителната сила на изкуството. От ниското човече с писклив гласец щяха да се съхранят за поколенията само заканителният израз, царствената стойка и кръвясалите бичи очи. Ужасено от Комуната студентче, гневливо дребосъче депутат: ето кого бе покосила смъртта. Ала благодарение на Бордюрен председателят на Клуба на реда, витията на Духовните сили, бе обезсмъртен.
— Ах, горкичкото!
Жената възкликна приглушено: под портрета на Октав Блевин — „син на предишния“ — нечия благоговейна ръка бе изписала следните думи: „Починал като студент в Политехниката през 1906 година.“
— Починал! Също като сина на Аронделови. Умна глава изглежда. Как ли се е късало сърцето на майка му! Там е работата, че студентите са претоварени. Мозъците им действат дори насън. Ама ми харесват шапките им, бива си ги. „Казоари“ ли им викаха?
— Не, казоари са перата на курсантите от „Сен Сир“.
На свой ред се вгледах в поминалия се на крехка възраст студент. Восъчната му бледност и пристойните, спретнати мустачки вещаеха ранна смърт. Впрочем той бе предусещал участта си: примирение се четеше в светлите очи, които се взираха в далнината. Същевременно обаче гордо бе вдигнал глава; в своята униформа той представяше Френската армия.
