Погнусата

особено лукавство независимо от старанието на маркиза да го прикрие“.

Пред мен покорно изникнаха лицето с острия нос и синкавите страни, усмивката. На воля можех да съзерцавам чертите му, дори като че ли с повече лекота отпреди. Само че всичко бе вече само образ в мен, измислица. Въздъхнах, отпуснах се назад и се облегнах на стола с чувство за непоносима липса.

Часовникът бие четири. Ето вече час, откак съм тук, седя на стола със скръстени ръце. Започва да се смрачава. Друго не се е променило в стаята: бялата хартия все така е на масата, до писалката и мастилницата… Ала никога не ще допиша започнатата страница. Никога вече не ще поема по улица „Мютиле“ и булевард „Рьодут“, за да отида в библиотеката и да се ровя в архивите.

Иде ми да скокна на крака и да изляза, да сторя каквото и да е, само и само да притъпя съзнанието си. Но ако помръдна пръст, ако не остана съвършено неподвижен, знам какво ще ми се случи. Не искам да се повтаря. И без това няма как да не настъпи. Седя, без да шавам; машинално прочитам на листа незавършения пасаж:

„Постарали се да пръснат най-зловещи слухове. Господин Дьо Ролбон вероятно се подвел по тази уловка, тъй като на 13 септември писал на племенника си, че наскоро е изготвил завещание.“

Пристрастието ми към Ролбон прегоря досущ като любовна страст. Ще трябва да измисля нещо друго. Преди години, в Шанхай, сред кабинета на Мерсие внезапно се отърсих от унеса си, пробудих се. После изпаднах в друг унес, живеех в царския двор, в старинни чертози, тъй мразовити, че зиме над дверите се образуваха ледени шушулки. Днес се опомням пред купчина бяла хартия. Факлите, празненствата в студени зали, униформите, красивите тръпнещи рамене са изчезнали. На тяхно място в топлата стая е останало нещо, което не искам да видя.

Господин Дьо Ролбон беше мой съдружник: той се нуждаеше от мен, за да има битие, а аз се нуждаех от него, за да не осъзнавам своето собствено. Набавях суровината, онази суровина, която притежавах в излишък, но не умеех да използвам: съществуването, моето съществуване. А неговата задача бе да представя. Стоеше пред мен и бе обсебил живота ми, за да ми представи своя. Аз вече не забелязвах, че съществувам, вече съществувах не чрез себе си, а чрез него; заради него дишах, всяко от движенията придобиваше смисъл извън мен, тук, точно насреща ми, в него; вече не виждах, че ръката ми очертава букви върху хартията, нито дори написаното изречение, но някъде отзад, отвъд хартията, съзирах маркиза, който бе изискал да бъде извършено действието ми и чието съществуване действието продължаваше и утвърждаваше. Аз бях просто способ да го съживя, докато той беше смисълът на моя живот и ме бе избавил от самия мен. Какво ще правя занапред?

Само да не мърдам, да не мърдам… Ах!

Не успях да овладея движението на раменете си…

Това и чакаше нещото, което ме дебнеше — ето че връхлита, прониква в мен, изпълва ме. Няма страшно — Нещото съм аз. Освободено, избавено, волно, съществуването обратно нахлува в мен. Аз съществувам.

Съществувам. Спокойно, тъй спокойно, тъй бавно. И леко — то сякаш от само себе си се носи във въздуха. Трепти. Отвсякъде докосвания, които напират, сетне отзвучават. Нежни, съвсем нежни. В устата ми има пенлива вода. Поглъщам я, тя се влива в гърлото, гали ме — и отново се възражда в устата, вечно езерце с белезникава вода, която тихо се плиска край езика. Езерцето също съм аз. Както и езикът. И гърлото — все съм аз. Виждам ръката си, която сякаш разцъфва върху масата. Тя живее — това съм аз. Разтваря се, пръстите се разперват, сочат на различни страни. Лежи по гръб. Открива ми тлъстия си корем. Прилича на паднало възнак зверче. Пръстите са негови крачка. Забавлявам се да ги мърдам бързо-бързо като щипци на обърнат рак. Ракът е мъртъв: щипците се сгърчват, прибират се към коремчето-длан. Съзирам ноктите — единственото у мен, което не е живо. Всъщност не се знае. Ръката ми се извива, просва се ничком, сега я гледам изотзад. Сребрист, леко бляскав гръб — досущ би наподобявал риба, ако не бяха червеникавите косъмчета около свивките. Чувствам ръката си. Двете животинки, които шават, прикачени за китките ми — това съм аз. Ръката ми почесва една от лапичките си с нокътя на друга своя лапичка; чувствам тежестта й върху масата, която не е част от мен. Дълго, предълго е усещането за тежест, не отминава, задържа се до непоносимост… Отдръпвам ръката си, мушвам я в джоба. Ала през плата тутакси чувствам топлината на бедрото. Веднага измъквам ръка от джоба; отпускам я край облегалката на стола. Сега тя виси надолу, леко ме тегли, едва-едва, смирена и морна — съществува. Не упорствам: където и да я сложа, тя ще продължи да съществува и аз ще продължа да чувствам, че съществува, не мога да я премахна, нито да премахна останалите части от тялото си, топлата влага, избила по ризата ми, нито сгрятата тлъстина, лениво заклокочила, сякаш я разбъркват с черпак, нито всички усещания, които пъплят из нея, сноват, пълзят от хълбока до мишниците ми или тихичко кротуват, от сутрин до вечер, на обичайното си местенце.

Скачам на крака. Ако поне можех да спра мислите си, бих се посъвзел. Нищо не е по-блудкаво от мислите. Те са по-блудкави дори от плътта. Точат се безкрай и оставят странен привкус. А вътре в мислите са думите, недовършените думи, наченки на изречения, които непрестанно се връщат: „Трябва да свърш… Съществ… Мърт… Господин Дьо Ролбон е мърт… Не съм… Съществ…“ Напират, напират… и никога не секват. По-неприятно е от всичко останало, понеже се чувствам отговорен и съпричастен. Например за своеобразното, мъчително предъвкване на съществувам съм отговорен Аз. Аз. Веднъж заживее ли, по- нататък тялото се справя от само себе си. Мисълта обаче я продължавам и развивам Аз. Съществувам. Мисля, че съществувам. Като дълга лента е усещането, че съществувам — и аз бавничко я размотавам… Ако можех да възпра мислите си! Опитвам се, успявам: главата ми сякаш се изпълва с дим… но ето че отново се отпочва: „Дим… да не мисля… Не искам да мисля… Мисля как не искам да мисля. Не бива да мисля, че не искам да мисля. Понеже и това е мисъл.“ Няма ли край?

Моята мисъл съм аз: ето защо не мога да спра. Съществувам чрез мислите си… и не мога да ги заприщя. Дори в сегашния миг — ужасно е, — ако съществувам, то е, защото ми е отвратително да съществувам. Аз, аз сам се изтръгвам от небитието, за което копнея: негодуванието и отвращението, че съществувам, са всъщност способ да се обуслови съществуването ми, да бъда тласнат в него. Мислите ми се зараждат в мен като шемет, усещам как напират в главата ми изотзад… ако им се поддам, ще нахлуят напред, между очите — а аз винаги се поддавам, мисълта нараства, нараства, става огромна, изпълва ме целия и обновява съществуването ми.

Слюнката ми сладни, тялото ми е топло, чувствам се блудкав. Ножчето е на масата. Разтварям го. Защо не? Все е някаква промяна. Полагам лявата си ръка върху купчината листове и забивам острието в дланта. Движението е твърде припряно, върхът се приплъзва встрани, раната е повърхностна. Кърви. Е, та какво? Нима нещо се е променило? Все пак със задоволство гледам как на бялата страница, върху изписаните преди малко редове, се образува кървава локвичка, която най-сетне е престанала да бъде Аз. Четири реда на бял лист, кърваво петно — за спомен. Отдолу ще трябва да напиша: „В този ден се отказах да завърша книгата за маркиз Дьо Ролбон.“

Дали да се погрижа за ръката си? Чудя се. Гледам тънката кървава струйка, която тихо се оцежда. Ето че се съсирва. Край. Около разреза кожата е като покрита с ръжда. Слабото усещане под нея не се различава от другите, може би дори е още по-вяло.

Часовникът отмерва пет и половина. Ставам, студената риза се слепва о тялото ми. Излизам. Защо ли? Ами защото нямам причини да не го сторя. И да остана, и да се свра безмълвен в някой ъгъл, няма да забравя себе си. Ще бъда там, ще тегна върху пода. Съществувам.

Пътьом купувам вестник. Гръмки новини. Открит е трупът на малката Люсиен! Мирис на печатарско мастило, хартията шумоли между Пръстите ми. Извергът е избягал. Момиченцето е било изнасилено. Намерили тялото със сгърчени в калта пръстчета. Свивам вестника на топка, пръстите ми се сгърчват около нея; мирис на мастило; божичко, колко мощно съществуват нещата в днешния ден. Малката Люсиен е била изнасилена. Удушена. Тялото й още съществува, с посиняла плът. Тя не съществува. Ръчичките. Тя вече не съществува. Къщите. Вървя между къщите, намирам се сред къщите, стърча върху настилката; настилката под нозете ми не съществува, къщите се прихлупват към мен, обгръщат ме като вода, притискат ме като купчина белоснежна хартия, аз съществувам. Съществувам — мисля, следователно съществувам; съществувам, понеже мисля, а защо мисля? Не искам повече да мисля, съществувам, понеже мисля, че не искам да съществувам, мисля, че… защото… пфу! Бягам, извергът е избягал, след като е насилил телцето.