Тя е почувствала чужда плът върху своята. Аз… ето че аз… Изнасилена. Тихо кръвожадно желание за насилие ме обзема, нахлува в мен, чувствам как пълзи около ушите ми, ушите се веят над мен, червените коси се червенеят на главата ми, мокър треволяк, червен треволяк — все аз ли съм това? А вестникът пак ли съм аз? Държа вестника, съществувам редом със съществуване, нещата съществуват редом, пускам вестника. Къщата изниква, съществува пред мен; минавам покрай стената, съществувам покрай стената, пред стената; една крачка и стената съществува пред мен, раз-два, изотзад ме побутва пръст, чопли, чопли и измъква окаляното пръстче на момиченцето, окалян е пръстът, с който бъркам в калната вода, той се отпуска бавно, бавно, омеква, вкопчва се по-немощно от пръстчетата на удушеното от изверга момиченце, те ровят калта, почвата недотам силно, пръстът полека се плъзга, полита с главата надолу, сгушва се край бедрото ми; съществуването е пихтиесто, тресе се, клатушка се, клатушкам се и аз между къщите, тук съм, съществувам, мисля, следователно се клатушкам, съществуването е пропадане в бездна, дали ще се закрепи, или не, пръст почуква по прозорчето, съществуването е несъвършенство. Минава Господин. Представителният господин съществува. Господинът чувства, че съществува. Не, представителният господин, наперен и блудкав като разпукнало се грамофонче, не чувства, че съществува. Той цъфти; порязаната ръка ме боли, съществувам, съществувам, съществувам. У представителния господин съществува Почетният легион, съществуват мустаци, нищо повече; сигурно е голямо щастие да си просто Почетен легион и мустаци, а останалото не се вижда, той вижда засуканите връхчета на мустаците от двете страни на носа си; не мисля, следователно съм само мустаци. Не вижда нито мършавото си тяло, нито големите си ходила, а из джобовете му положително се валя някоя и друга сивкава предпазна гумичка. Той има Почетен легион. Мръсниците имат право да съществуват: „Съществувам, понеже е мое право.“ Имам право да съществувам, следователно имам право да не мисля: назидателно вирнат пръст. Дали да… галя сред цъфтежа на белите чаршафи разцъфнала бяла плът, която нежно се разлива, да докосна влажната тревица под мишниците, да осезая еликсира, слузта и лъха на плътта, да проникна в чуждо съществуване, в червени лигавици с тежък и сладък, сладникав мирис на съществуване, да чувствам как съществувам в снага, която тръпне от прилив на кръв и сълзи като овлажнели от съществуване очи? Моето тяло от плът е живо, в плътта напират и бавно кръжат жизнени сокове, плътта се вие ли, вие, нежна, блага роса по моята плът, кръвта по ръката ми, боли, приятно усещане за наранена плът, която се вие, върви, аз вървя, бягам, аз съм изверг с наранена плът, наранена от съществуване, от стени. Студено ми е, пристъпвам крачка напред, студено ми е, още една крачка, свивам вляво, той свива вляво, мисли, че свива вляво, луд, нима сън луд? Той казва, че се бои да не е луд, съществуването, дете мое, знай, че в човешкото съществуване… Той се спира, тялото спира, той мисли, че спира, откъде ли иде? Какво прави? Поема отново, бои се, много се бои, извергът, желанието е като мъгла, желание, отвращение, казва, че е отвратен от съществуването, отвратен ли е? Уморен, отвратен, че съществува. Тича. На какво се надява? Тича, за да избяга от себе си, за да се хвърли в изкуственото езерце? Тича, а сърцето празнично тупти. Сърцето съществува, краката съществуват, диханието съществува, те съществуват, като тичат, дишат, тропат, по-спокойно, по-полека, задъхват се, задъхвам се, той казва, че се задъхва, съществуването сграбва мислите ми изотзад и бавно ги разпилява
Гръдният сипкав глас внезапно се извисява и изчезва светът, светът на съществуванията. Гласът е принадлежал на една жена от плът, която е застанала пред микрофон, пременена в най-хубавите си дрехи, и песента е била записана. Жената: та какво толкова! Тя е съществувала като мен, като Ролбон, нямам желание да я познавам. Това обаче е налице. Не може да се каже, че съществува. Плочата, която се върти, съществува, трептящият въздух, пронизван от гласа, съществува, гласът, запечатан на плочата, е съществувал. Аз, който слушам, съществувам. Всичко е цялост, съществуването е навред, плътно, тежко и благо. Но отвъд тази благост, недостижима, съвсем близка и, уви, тъй далечна, новородена, неумолима, безметежна, се таи някаква… някаква суровост.
Вторник
Нищо. Съществувах.
Сряда
Върху книжната покривка трепти слънчево зайче. Подире му замаяно пъпли муха, грее се и търка предните си крачка. Ще й направя услугата да я смачкам. Тя не вижда как изниква огромният показалец, чиито златисти косъмчета блестят от светлината.
— Не я убивайте, господине! — възкликва Самоукия.
Тя се размазва, дребни бели карантии висват от търбухчето й; избавил съм я от съществуването. Сухо казвам на Самоукия:
— За нейно добро е.
Защо съм тук? А защо пък не? Пладне е, чакам да стане време за лягане. (Слава богу, не страдам от безсъние.) След четири дни ще се видя с Ани: засега друго не осмисля живота ми. Ами сетне? Когато с Ани се разделим? Съзнавам на какво тайничко се надявам: че занапред няма да се разделяме. Би трябвало да ми е ясно обаче, че Ани никога не ще приеме да остарее пред очите ми. Аз съм слаб и сам, имам нужда от нея. Ще ми се да бъда в по-цветущо състояние за срещата: Ани е безжалостна към отрепките.
— Приятно ли ви е, господине? Приятно ли се чувствате?
Самоукия ме стрелка косо, със засмени очи. Диша тежко, с отворена уста, като запъхтяно куче. Признавам, че тази сутрин почти му се зарадвах, имах потребност да говоря.
— Много съм щастлив, че се отзовахте на поканата ми — изрича той. — Ако ви е студено, можем да седнем до калорифера. Господата скоро ще стават, поискаха сметката.
Някой проявява към мен загриженост, пита ме дали ми е студено, приказвам с друг човек: от години не ми се е случвало.
— Тръгват си, искате ли да заемем местата им?
Двамата мъже палят цигари. Излизат, ето ги сред бистрия въздух, на припек. Минават покрай голямата витрина, като придържат шапките си с две ръце. Смеят се; вятърът издува палтата им. Не, не искам да сменям мястото си. Какъв смисъл има? Освен това през стъклата, между белите покривчета на плажните кабини, съзирам морето, зелено и плътно.
Самоукия изважда от портфейла си две четвъртити виолетови картончета. Подир малко ще ги връчи на касиерката. Върху едното разчитам наопаки:
Гостилница „Ботане“ — домашни гозби
Обяд с определено меню: 8 франка
Предястия по избор
Месно блюдо с гарнитура
Сирене или десерт
