— Твърде често съм опитвала. Прехвърлила съм възрастта, когато човек е способен да започне живота си отново. Стара съм, не разбирате ли?
Младият мъж иронично се засмива. Тя продължава:
— Непосилно ми е да понеса още едно… разочарование.
— Трябва да имате вяра — отсича мъжът. — В сегашното си положение вие просто не живеете.
Тя въздъхва:
— Знам!
— Вижте Жанет.
— Да — отвръща тя и се нацупва.
— Е, според мен тя постъпи чудесно. Прояви смелост.
— Всъщност — заявява младата жена — тя по-скоро се хвана за първата възможност. Разбирате ли, стига да бях поискала, щяха да ми се предоставят стотици подобни възможности. Предпочетох да изчакам.
— Имали сте право — продумва той нежно. — Имали сте право да ме чакате.
Тя на свой ред се засмива:
— Ама че сте самомнителен! Нищо такова не съм казала.
Вече не ги слушам: дразнят ме. Ще спят заедно. Знаят си го. И всеки от двамата знае, че другият знае. Ала понеже са млади, неопорочени и благопристойни, понеже всеки от тях иска да запази себеуважението си и това на другия, понеже любовта е нещо велико и поетично и не бива да се осквернява, те по няколко пъти седмично ходят по вечеринки и гостилници да излагат на показ жалките си обредни и механични действия.
В края на краищата нали трябва да се убие времето. Те са млади и със здраво телосложение, имат пред себе си още тридесетина години. Така че не бързат, размайват се и не грешат. След като преспят, ще се наложи да изнамерят друго, за да забулят безкрайния абсурд на своето съществуване. И все пак… непременно ли е необходимо да се лъже?
Обхождам залата с поглед. Същински фарс! Хората седят със сериозен вид; хранят се. Не, не се хранят: набират сили, за да доведат до успешен край предопределените им дела. Всеки от тях упорито се посвещава на своята дребна задача и тя му пречи да забележи, че съществува; няма ни един, който да не се смята незаменим по отношение на някого или на нещо. Както Самоукия ми казваше онзи ден: „Нали Нусапие няма равен по вещина и единствен е могъл да се заеме с тъй всеобхватно дело?“ Всеки от тях се занимава с някаква незначителна дейност и няма равен в извършването й. Седналият там търговски пътник няма равен в продажбата на зъбна паста „Суан“. Интересният млад човек няма равен в бърникането под фусти. А аз съм сред тях и като ме гледат, те навярно си мислят, че нямам равен в своята област. Аз обаче
— Весел сте, господине — казва Самоукия мнително.
— Замислих се как всички ние цял живот ядем и пием, за да опазим скъпоценното си съществуване, а няма нищо, нищичко, никакъв смисъл да съществуваш.
Самоукия се съсредоточава, прави усилие да разбере. Смял съм се твърде гръмко: виждам как няколко глави се извръщат към мен. Пък и съжалявам за изпуснатите думи. В края на краищата това никого не засяга.
Той бавно повтаря:
— Никакъв смисъл да съществуваш… Господине, навярно искате да кажете, че в живота няма цел? Това не е ли песимизъм?
Разсъждава още малко, после кротко заявява:
— Преди няколко години прочетох една книга от американски автор, озаглавена „Струва ли си да живееш?“. Такъв ли е въпросът, който си задавате?
Не, естествено, не такъв е въпросът, който си задавам. Само че не ми се обяснява.
— В заключение той се обявяваше в полза на оптимизма, постигнат със силата на волята. Животът има смисъл тогава, когато се постараеш да му го придадеш. Първо трябва да действаш, да се посветиш на някакво начинание. Дори впоследствие да размислиш, жребият вече е хвърлен, поел си по определен път. Какво мислите по въпроса, господине?
— Нищо — казвам.
Или по-скоро мисля, че в това именно се състои особената по рода си лъжа, непрестанно предъвквана от търговския пътник, от двамата млади, от белокосия господин.
Самоукия ми отправя някак лукава и много тържествена усмивка.
— И аз не споделям подобно мнение. Смятам, че няма защо да търсим тъй надълбоко смисъла на живота.
— Нима?
— Има цел, господине, има цел… хората.
Правилно: бях забравил, че той е хуманист. Остава безмълвен за миг, колкото да омете добросъвестно и неумолимо половината от телешкото задушено и цяла филия хляб. „Хората…“ Това го обрисува изцяло — нежна душа. Ала не умее да го изрази. Душата безспорно прелива от очите му, обаче не е достатъчна. Навремето в Париж общувах с хуманисти, стотици пъти ги чувах да казват: „Хората…“, но думата звучеше другояче! Вирган беше ненадминат. Сваляше очилата, сякаш се разголваше в своята човешка плът, втренчваше в мен затрогващите си очи, погледът му уморено тегнеше и като че ли ме разсъбличаше, за да обозре човешката ми същност. После напевно промълвяваше: „Хората, братко, хората“, и придаваше на думата някаква тромава мощ, сякаш неговото човеколюбие, неувяхващо и всякога удивено, се заплиташе в огромните си криле.
Мимиките на Самоукия още не са придобили подобна кадифена мекота; човеколюбието му е простодушно и първично: той е провинциален хуманист.
— Хората — изричам, — хората… така или иначе, май много не ви е грижа за тях: все сте сам, заболи нос в някоя книга.
Самоукия плясва с ръце, усмихва се хитро:
— Грешите. Ах, господине, позволете да ви кажа, че дълбоко грешите!
За миг се съсредоточава и скришом преглъща залъка си. Лицето му сияе като росна капка. Зад него младата жена кръшно се разсмива. Спътникът й се е навел към нея и шепне на ухото й.
— Грешката ви е съвсем естествена — заявява Самоукия, — би трябвало отдавна да ви обясня… Но аз съм тъй плах, господине — очаквах да ми се представи сгоден случай.
— Налице е — отвръщам вежливо.
— Дано, дано! Господине, това, което ще ви кажа… — млъква поруменял: — Но може би ви досаждам?
Опровергавам го. Той щастливо въздъхва.
— Господине, не се срещат на всяка крачка хора като вас, у които широтата на възгледите се съчетава с проникновение на ума. От месеци вече исках да говоря с вас, да ви разкрия какъв бях и какъв станах…
Чинията му е празна и без ни едно петънце, сякаш е току-що измита. А до своята аз внезапно забелязвам метално блюдо, в което сред кафяв сос плува пилешко бутче. Ще трябва да изям това нещо.
— Преди малко ви споменах за пленничеството си в Германия. Тогава започна всичко. Преди войната бях сам, но не го съзнавах; съжителствах с родителите си, които бяха добри хорица, но не се разбирах с тях. Като се сетя за онова време… Та как съм могъл да живея така?… Бях мъртъв, господине, а дори не го подозирах; събирах пощенски марки.
Поглежда ме и внезапно прекъсва разказа си:
— Господине, блед сте и имате уморен вид. Да не ви отегчавам?
— Много ми е интересно.
— Избухна войната и се записах доброволец, без да съм наясно защо. Докато разбера, изминаха цели
