две години, понеже на фронта нямаше много време за размисъл, пък и войниците бяха твърде недодялани. В края на седемнадесета попаднах в плен. По-късно са ми казвали, че при подобни обстоятелства множество бойци си възвръщали набожността от детството. Господине — заявява Самоукия, като свежда клепачи над пламенните си очи, — аз не вярвам в бога; неговото съществуване се опровергава от науката. Но в лагера се научих да вярвам в хората.
— Защото те смело са понасяли участта си?
— Да — отвръща той разсеяно, — затова също. Впрочем с нас се отнасяха добре. Но имах предвид и друго. През последните месеци от войната не ни претоварваха с работа. При дъжд ни вкарваха в голяма дъсчена постройка, където се смествахме по двеста души, наблъскани един до друг. Залостваха вратата и ни оставяха там, скупчени в почти пълен мрак.
За миг се поколебава.
— Не знам как да ви обясня, господине. Всички тези хора бяха там, едва ги съзирах, но ги чувствах край себе си, долавях дъха им. Веднъж, в началото, ни затвориха в постройката и бяхме тъй натясно, та помислих, че ще се задуша. После мощна радост нахлу изневиделица в мен и почти ми прималя: тогава осъзнах, че обичам хората като братя, и ми се прииска поред да ги разцелувам. И впоследствие всеки път ме обземаше същата радост.
Трябва да изям пилето, което навярно е изстинало. Самоукия отдавна се е нахранил и келнерката чака да смени чиниите.
— За мен постройката се превърна в своеобразно светилище. Понякога успявах да се изплъзна от бдителността на надзирателите, промъквах се там самичък и в сумрака изпадах в някакъв екстаз при спомена за изпитаната отрада. Часовете минаваха неусетно. Случваше ми се да ридая.
Сигурно съм болен: няма друго обяснение за неимоверната ярост, която ме разтърсва. Болестно състояние — ръцете ми затреперват, кръвта нахлува и лицето ми и като връх на всичко устните ми също потръпват. И то само защото пилето е студено. Впрочем най-мъчителното е, че студен съм и аз, искам да кажа, че в дълбочина си оставам такъв, какъвто съм от денонощие и половина — студен, безчувствен. Яростта преминава през мен като вихър, като гърч, като порив на съзнанието ми да откликне, да се пребори с понижението на температурата. Безплодно усилие — няма съмнение, че за някоя дреболия съм готов да се нахвърля с удари върху Самоукия или келнерката, да ги наругая. Ала няма да ми идва отвътре. Гневът ми кипи на повърхността и за миг изпитвам болезненото усещане, че съм обгърнат от пламъци леден къс — нещо като фламбиран омлет. Беглата възбуда се изпарява и чувам как Самоукия обяснява:
— Всяка неделя присъствах на църковната служба. Господине, никога не съм бил вярващ. Но нима не би могло да се каже, че същинското тайнство на литургията се състои в единението между хората? Военният свещеник беше еднорък французин. Имаше хармониум. Слушахме прави, гологлави, и докато се превъзнасях от звуците на хармониума, чувствах как се сливам с хората около мен. Ах, господине, да знаете каква наслада ми доставяха тогавашните литургии! В името на спомена за тях и досега ходя понякога на черква в неделя сутрин. В „Света Сесил“ свири забележителен органист.
— Навярно често сте съжалявали за този живот?
— Да, господине, особено през деветнадесета година. Тогава ме освободиха. Прекарах крайно тежки месеци. Чудех се какво да правя, залинях. Видех ли някъде събрани хора, промъквах се сред тях. Случвало ми се е — добавя той с усмивка — да се присламча към някое погребално шествие. Един ден от отчаяние хвърлих в огъня сбирката си от марки… Ала намерих своя път.
— Наистина ли?
— Посъветваха ме… Господине, знам, че мога да разчитам на вашата дискретност. Аз съм — може би не споделяте подобни възгледи, но сте тъй свободомислещ, — аз съм социалист.
Свежда поглед и дългите му ресници почват да пърхат.
— От месец септември двадесет и първа съм член на Социалистическата партия. Това исках да споделя с вас.
Сияе от гордост. Гледа ме, отметнал глава, леко спуснал клепачи, с полуотворена уста; прилича на великомъченик.
— Много хубаво — казвам, — много доблестно.
— Господине, знаех си, че ще ме подкрепите. Та нима е редно да бъде упрекнат човек, който заявява: посветил съм живота си на еди-какво си дело и сега съм напълно щастлив?
Ръцете му са разперени, дланите — извърнати към мен, а пръстите — отпуснати надолу, сякаш очаква да бъде разпнат. Очите са изцъклени, виждам как в устата му се гърчи тъмнорозова маса.
— Е — отвръщам, — щом сте щастлив…
— Щастлив? — Погледът му дълбае като свредел, той е вдигнал очи и сурово се е втренчил в мен. — Ще прецените лично, господине. Преди да взема решение, самотата тъй ми тежеше, че ми мина през ум да сложа край на живота си. Възпря ме единствено мисълта, че никой, съвършено никой няма да се трогне от смъртта ми и мъртъв ще бъда още по-самотен, отколкото жив.
Изпъчва се, надува бузи.
— Вече не съм самотен, господине. Никога.
— Аха, значи имате много познати? — питам.
Той се усмихва и тутакси схващам какво простодушие съм проявил.
— Искам да кажа, че вече не се
— И все пак — възразявам, — във вашата организация…
— А, там познавам всички, но повечето само по име. Господине — пита той закачливо, — та нима човек е длъжен да подбира приятелите си според тъй ограничени показатели? Мои другари са всички хора. Когато сутрин отивам в службата, пред мен, зад мен има хора, тръгнали на работа. Виждам ги, ако смеех, бих им се усмихнал, мисля си, че съм социалист, че те неизменно въплъщават смисъла на моя живот, на моите усилия, а дори не подозират. Това е празник за мен, господине.
Отправя ми въпросителен поглед; кимам в знак на съгласие, но долавям, че е поразочарован, че жадува за повече възторг от моя страна. Какво мога да сторя? Нима аз съм крив, че във всичко казано от него мимоходом различавам заимстваните думи, цитатите? Че докато той говори, пред очите ми изникват всички хуманисти, които съм срещал? А те, уви, са тъй многобройни! Хуманистът радикал е особено топло настроен към чиновническото съсловие. Хуманистът, който си приписва леви убеждения, има за основна грижа да съхранява човешките стойности; той не членува в никоя партия, понеже не иска да извърши предателство спрямо човешкото, но симпатиите му клонят към нищите; на тях отдава възвишената си класическа култура. Обикновено той е вдовец с обаятелни и вечно нажалени очи; просълзява се на рождени дни. Освен това обича котки, кучета, всички висши млекопитаещи. Писателят поборник е започнал да милее за хората със закъснение; той им налага наказания, понеже истински ги обича. Сдържан като всички силни по характер люде, той умее да прикрива чувствата си, но и умее с поглед, с извивка на гласа да загатне за взискателната и топла обич към своите братя, стаена под суровите му думи на радетел за правда. Хуманистът католик, късно роден изтърсак, говори за хората прехласнато. „Каква чудна приказка се съдържа и в най-обикновения животец — заявява той, — например на лондонски докер, на бедна шивачка!“ Той е избрал хуманизма на ангелите; и за да възпитава в този дух, пише дълги прочувствени романи, които често биват удостоявани с наградата „Фемина“.
Това са великите, първостепенните роли. Но има и други, рой други: философът хуманист, който бди над себеподобните си като техен по-голям брат и има изострено чувство за отговорност; хуманистът, който обича хората такива, каквито са, и този, който ги обича такива, каквито би трябвало да бъдат; този, който иска да ги спаси с тяхно съгласие, и онзи, който ще ги спаси против волята им; този, който иска да създаде нови митове, и онзи, който се задоволява със старите; този, който се прекланя пред смъртта на човека, и онзи, който се прекланя пред живота му; хуманистът веселяк, който винаги намира повод за шега, и хуманистът черногледец, често срещан по погребения. Те всички се мразят помежду си — като индивиди, естествено, а не като хора. Самоукия обаче не го знае: затворил ги е в себе си като котки в кожен мях и неусетно за него те взаимно се разкъсват.
Той ме гледа с поотслабнала доверчивост.
— Не споделяте ли моите чувства, господине?
— Как да ви кажа…
