бога. Леки багри, леки ухания, пролетни души. „Времето е ясно, морето е зелено, предпочитам сухия студ пред влагата.“ Поети! Ако сграбча някой от тях за ревера, ако му кажа: „Ела ми на помощ“, той ще си помисли: „Откъде се взе този рак?“, ще побегне и само палтото му ще се изхлузи в ръцете ми.
Загърбвам ги, опирам се с две ръце на парапета. Същинското море е студено и черно, гъмжи от животинки; то пъка под тънкия зелен слой, предназначен да мами хората. Безплътните същества около мен са се подвели по тази уловка, те виждат само тънкия пласт, който им свидетелства, че има бог. Аз обаче виждам под него. Лустрото се отмива, ослепителните кадифени кожи, прасковените кожи, сътворени от дядо господ, се пропукват пред моя поглед, раздират се, зейват. Ето го трамвая от Сент Еломир, врътвам се кръгом и нещата се въртят заедно с мен, бледи и зеленикави като стриди. Излишно, излишно е да се хвърлям вътре, след като никъде не искам да отида.
Отвъд стъклата на талази се нижат синкави силуети, изпружени и трошливи. Хора, стени; през разтворените си прозорци една къща ми разкрива черната си утроба, а стъклата просветляват и обагрят в синьо чернилката, синее голяма сграда от жълти тухли, която плахо и треперливо настъпва, сетне внезапно се заковава на място. Някакъв мъж се качва и сяда срещу мен. Жълтата сграда отново потегля, на един дъх се приплъзва покрай прозорците, толкова е близо, че се съзира вече само част от нея, помръква. Стъклата се тресат. Сградата се издига, съкрушителна, далеч по-нависоко, отколкото погледът може да стигне, стотици прозорци зеят към черни сърца; после тя пролазва покрай сандъка, докосва го; между потреперващите стъкла се възцарява мрак. Зданието се проточва до безкрай, жълто като кал, а прозорците са небесносини. И отведнъж вече го няма, изостанало е назад, яркосиво сияние нахлува в сандъка и се разлива навред с неумолимо безстрастие: небето. През прозорците се съглеждат все нови и нови пластове небе, понеже се изкачваме по възвишението Елифар и ясно се вижда от двете му страни; вдясно чак до морето, а вляво — до аеродрума. Пушенето забранено.
Полагам ръка до себе си, но припряно я отдръпвам: седалката съществува. Нещото под мен, на което опрях ръка, се нарича седалка. Направили са го нарочно, за да се сяда отгоре, взели са кожа, пружини, плат, заловили са се за работа с мисълта да измайсторят столче, а като са привършили, създадено е било това. Донесли са го тук, в сандъка, който сега се движи и друса, стъклата му се тресат, а в утробата му се гуши червеното нещо. Шепна си като заклинание: седалка, седалка. Думата обаче застива на устните ми, отказва да се нагоди към нещото. То си остава каквото е, с червения си плюш, хиляди червени лапички, навирени във въздуха, вцепенени, мъртви лапички. Огромният, обърнат нагоре търбух, кървав, подут, отекъл, осеян с безброй безжизнени крачка, търбухът, който се люшка в сандъка, из сивото небе, не е седалка. Той спокойно би могъл да бъде например удавено магаре, подпухнало от погълнатата вода, подмятано от течението, с корем, подал се над повърхността на голяма сива, придошла река; а аз седя върху магарешкия търбух и нозете ми са потопени в бистрата вода. Нещата са освободени от названията си. Те са тук, уродливи, упорити, огромни, и някак е глупаво да ги наричаш седалки или да казваш каквото и да е за тях: аз съм сред Нещата, сред неназоваемите. Сам съм, без думи, без закрила, а те ме обграждат отдолу, отзад, отгоре. Не изискват, не се налагат, просто са тук. Под възглавничката на седалката, до дървената преграда, има сенчеста ивица, тясна тъмна ивица, която се вие загадъчно и закачливо, почти прилична на усмивка. Много добре знам, че не е усмивка, и все пак съществува, пробягва под белезникавите стъкла, под грохота на стъклата, натрапничи под сините образи, които се носят зад стъклата, спират и отново се задвижват, натрапничи подобно на смътен спомен от усмивка, подобно на полузабравена дума, от която ти се върти в главата само първата сричка, затова най-добре е да отвърна поглед и да мисля за друго, за полегналия на седалката мъж, ето тук, срещу мен. Синеоко лице с цвят на спечена пръст. Цялата дясна част на туловището се е килнала, дясната ръка е прилепена към тялото, дясната половина почти не живее, живее мъчително, скъпернически, сякаш е парализирана. В лявата половина обаче се долавя някакво дребно паразитно съществуванийце, плъзнало като срамна болест; ръката затреперва, сетне се помества, а в края й пръстите са вдървени. После пръстите също се разтреперват, издигат се до главата, един от тях се изпъва и започва да я чеше с нокът. Някакъв сладострастен гърч се прокрадва в лявата част на устата, а дясната остава мъртва. Стъклата се тресат, ръката се тресе, нокътят чопли ли, чопли, устата се хили под втренчените очи и човекът несъзнателно понася съществуванийцето, обсебило лявата му ръка и буза, така че цялата лява половина бъбне под напора. Кондукторът ми препречва пътя.
— Изчакайте спирката.
Аз обаче го изблъсквам и скачам от трамвая. Повече не мога. Не мога да издържам нещата да са тъй близки. Отварям някакъв вратник, влизам, леки съществувания се реят и устремно се въздигат по върхарите. Сега ми просветва, ясно ми е къде се намирам: насред градската градина. Тръшвам се на една пейка между черните възлести ръце, протегнати към небесата. Дърво чопли с черния си нокът пръстта под нозете ми. Така бих искал да се отпусна, да се унеса, да заспя. Ала ми е непосилно, задушавам се: съществуването нахлува в мен отвред, през очите, през носа, през устата…
И изведнъж, отведнъж булото се разкъсва, разбирам, виждам.
Не бих казал, че се чувствам олекотен или задоволен: по-скоро съм смазан. Така или иначе, постигнах целта си: зная, каквото исках да узная; прозирам всичко, случило се от месец януари досега. Погнусата не ми дава мира и не вярвам скоро да го стори, но вече не съм нейна жертва, тя вече не е болест, нито временен пристъп: това съм аз.
И тъй, преди малко се намирах в градската градина. Коренът на кестена проникваше в почвата, току под пейката. Някак не помнех какво е корен. Думите се бяха заличили, а с тях и смисълът на нещата, тяхното предназначение, несигурните жалони, вбити от хората на повърхността. Седях леко сгърбен, склонил глава, сам пред тъмната, възлеста, непипната от човешка ръка маса, която ме плашеше. И тогава дойде просветлението.
Дъхът ми секна. Преди последните нощи никога не бях се догаждал какво означава „да съществуваш“. Бях подобен на другите, на онези, които се разхождат край морския бряг в пролетните си дрехи. Като тях твърдях как „морето е зелено, а бялата точица там горе е чайка“, но не чувствах, че всичко това съществува, че чайката е „съществуваща чайка“ — съществуването обикновено е стаено. То е тук, около нас, то — това сме ние, не можем две думи да изречем, без да го споменем, но в крайна сметка не го докосваме. Когато си въобразявах, че мисля за него, явно не съм мислил за нищо, главата ми е била празна или най-много една дума да ми се е въртяла в ума — думата „битие“. Или пък съм мислил… Как да го изразя? Мислил съм за принадлежността, разсъждавал съм, че морето принадлежи към категорията на зелените неща или че зеленината се числи към свойствата на морето. Дори когато гледах предметите, бях безкрайно далеч от представата, че съществуват: те ми се привиждаха като декор. Поемах ги в ръце, те ми служеха за сечива, предусещах съпротивата им. Всичко това обаче ставаше на повърхността. Ако ме бяха запитали що е съществуване, чистосърдечно щях да река, че не е нищо особено, само куха форма, която допълва външния облик, без ни най-малко да изменя неговата същност. А ето че съществуването изведнъж изпъкваше, ясно като бял ден, разбулваше се изневиделица. Загубило бе безобидния си вид на отвлечено понятие: то беше самата мая на нещата, а коренът беше цял изтъкан от съществуване. Или по-точно коренът, вратата на градината, пейката, рехавият треволяк — всичко се бе изличило; разнородността на нещата, тяхната самостойност бяха просто видимост, лустро. Лустрото се бе свлякло, оставаха безразборно струпани уродливи, пихтиести, аморфни маси, оголени в страшна и безсрамна голота.
Внимавах да не направя и най-малкото движение, но не ми бе необходимо да се помръдна, за да съгледам отвъд дърветата сините колонки, лампата на беседката за оркестъра и жрицата Веледа сред гъсталак от лаврови фиданки. Всички тези предмети… Как да кажа? Те ме гнетяха, искаше ми се да съществуват не тъй мощно, а някак по-пестеливо, по-абстрактно, с повече сдържаност. Кестенът напираше пред очите ми. Зелени лишеи пълзяха до средата на ствола му, а кората, черна и подкожушена, приличаше на гьон. Тихият ромол на водоскока пролазваше в ушите ми и в тях си виеше гнездо, изпълваше ги с въздишки; в ноздрите ми хлуеше мирис на зеленина и гнилоч. Нещата бавно и кротко се отдаваха на съществуването подобно на морна жена, която отстъпва пред напушващия я смях и със задавен глас мълви: „Ах, колко хубаво е да се посмееш от сърце!“ Нещата се разгръщаха едни пред други, непристойно си
