Погнусата

неопределени, унили.

Колко ли време продължи този унес? Аз бях коренът на кестена. Или по-скоро цял бях съзнание за съществуването му. Осъзнах го, още бяхме разграничени, но той ме преизпълваше, не бях друго освен него. Затормозено съзнание, което при това с цялата си сила се вкопчваше в неодушевения къс дърво. Времето бе спряло и наподобяваше тъмна локвичка в нозете ми; изключено бе нещо да настъпи след този миг. Искаше ми се да се изтръгна от страшното наслаждение, но не бях в състояние дори да си представя, че е възможно; намирах се във вътрешността; черното коренище беше заклещено, заседнало в очите ми като твърде голям залък, който не може да се преглътне. Не бях способен нито да приема корена, нито да го отхвърля. С цената на какво усилие вдигнах поглед? И вдигнах ли го изобщо? Не изчезнах ли за миг, след който се възродих с отметната глава и вперени нагоре очи? Всъщност не си дадох сметка за прехода. Внезапно обаче ми стана непосилно да мисля за съществуването на корена. Той се бе изличил и, колкото и да си повтарях: съществува все още тук, под скамейката, до десния ми крак, това вече нищо не означаваше. Съществуването не позволява да го мислиш от разстояние; то трябва изневиделица да нахлуе в теб, да спре, да се сгуши в сърцето като тлъста, неподвижна твар — не е ли така, значи вече нищичко няма.

Вече нищичко нямаше, очите ми бяха празни и преливах от доволство, че съм се избавил. А сетне нещо внезапно се разшава пред мен с леки колебливи движения: вятърът поклащаше върха на дървото.

Общо взето, ми стана драго от разнообразието да видя как нещо мърда сред всички застинали съществувания, втренчени в мен като очи. Следях полюшването на клоните и си казвах: движенията никога не съществуват напълно, те са преходи, посреднически състояния от едно съществуване към друго, спадове. Готвех се да ги съзра как изникват от небитието, как постепенно назряват и разцъфват: най-сетне щях да проследя как се зараждат съществуванията.

Не минаха и три секунди, преди да бъдат пометени всичките ми надежди. По плахите клони, които слепешката опипваха наоколо си, не успявах да видя „преход“ към съществуване. Представата за преход също беше човешка измислица. Твърде ясна представа. Всички дребни пориви се обособяваха, действаха самостоятелно. Те отвред някак надхвърляха клоните и вейките. Виеха се около сухите им ръце, обгръщаха ги с леки вихрушки. Разбира се, движението е различно от дървото. Но все пак е абсолют. То е действително. Очите ми неизменно се натъкваха на запълненост. Покрай клоните гъмжеше от съществувания — съществувания, които неспирно се възобновяваха, но никога не възникваха. Съществуващият вятър кацаше на дървото като едра муха и дървото зъзнеше. Ала тръпката не беше зараждащо се свойство, преход от възможност към действие; тя беше нещо налично, нещо — тръпка проникваше в дървото, обладаваше го, раздрусваше го, сетне внезапно го изоставяше, отдалечаваше се и закръжаваше нависоко. Всичко беше запълнено, всичко беше в действие, спадове нямаше; всичко, дори най-недоловимите пориви, беше изваяно от съществуване. А съществуващите, които се суетяха около дървото, не идеха отникъде и не отиваха наникъде. Изневиделица започваха да съществуват, а сетне, също тъй изневиделица, замираха: съществуването е безпаметно — от изчезналите не се съхранява нищичко, дори спомен. Съществуване навред, до безкрай, в излишък, винаги и навсякъде; съществуване, неизменно ограничено единствено от съществуване. Отпуснах се на една пейка, замаян, зашеметен от изобилието на битиета без произход; отвред покълване, цъфтеж, ушите ми пищяха от съществуване, самата ми плът тръпнеше и се разпукваше, поддаваше се на всеобщото пъпкуване, отвратително беше. „Но защо — помислих си, — защо са необходими тъй много съществувания, след като те до едно си приличат?“ Защо има тъй много досущ еднакви дървета? Тъй много опропастени съществувания, упорито възобновявани и наново проваляни, прилични на тромави напъни у паднала по гръб буболечка? (И аз бях пример за подобен напън.) Това разточителство не внушаваше представа за обилие, тъкмо напротив. То беше унило, болнаво, затлачено. Дърветата с едри непохватни туловища… Разсмях се, понеже изведнъж се сетих за описваните в книгите величествени пролетни животрептения, кълнежи, напълвания и безмерен растеж. Разни глупци досаждат с приказки за могъществото на природата и борбата за оцеляване. Та нима никога не са се вглеждали в животно или дърво? За платана с окапала като от кел кора, за полуизгнилия дъб ще ми внушават, че са млади, напористи сили, устремени към небесата! Ами коренът? Навярно би трябвало да си го представям като хищна лапа, която раздира почвата и изтръгва от нея ядивото си?

Невъзможно ми е да виждам нещата по такъв начин. Разплутост, отмала — това да. Дърветата блуждаеха. Устрем към небето ли? По-скоро грохване; всеки миг очаквах да съгледам как стволовете се спихват като спукани балони, как се сгърчват и свличат на земята в черна, мека, надиплена купчинка. Те нямаха желание да съществуват, само че не можеха да се възпрат — ето каква беше работата. И тъй, те действаха в жалките си готварници кротко, без жар; мъзгата се изкачваше по жилките бавно, неохотно и коренищата бавно се вбиваха в земята. Но изглеждаха готови тутакси да зарежат всичко и да изчезнат. Безсилни и стари, те продължаваха да съществуват по принуда само защото бяха твърде немощни, за да умрат, защото смъртта можеше да дойде само отвън; единствено мелодиите гордо носят своята гибел в себе си, като вътрешна необходимост — те обаче не съществуват. Всяко съществуване възниква без причина, запазва се от безволие и замира по случайност. Отпуснах се назад и затворих клепачи. Ала образите тутакси се пробудиха, надигнаха се и наляха със съществувания склопените ми очи: съществуването е пълнота, от която човек не може да избяга.

Чудновати образи. В тях се съдържаха множество неща. Не като истинските, а техни подобия. Дървени вещи, прилични на стволове, на налъми; и други предмети, сходни с растения. Сетне две лица: съпрузите, които обядваха на съседната маса миналата неделя в бирария „Везелиз“. Охранени, разгорещени, похотливи, нелепи, с пламнали уши. Виждах раменете и гръдта на жената. Голо съществуване. Те двамата продължаваха да съществуват някъде из Бувил и това внезапно ме отврати; някъде, сред кой знае какви миризми, меката гръд продължаваше да се трие о хладни платове, да се гуши в дантели, жената продължаваше да усеща как гръдта й съществува под блузата, да си мисли за тези свои зрели плодове, загадъчно да се усмихва, съсредоточена в пищността на своя бюст, в гъдела, пробягващ по него… После нададох вик и се опомних, широко отворил очи.

Сън ли бе завладяващото присъствие? То беше тук, стелеше се из градината, провисваше от дърветата, размекнато, лепливо, гъсто като петмез. Нима и аз бях част от него заедно с цялата градина? Боях се, но главно ме беше яд, намирах, че е глупаво, неуместно, ненавиждах гнусното пелте. То беше много, тъй много! Набъбваше до небето, разливаше се навсякъде, изпълваше всичко с пихтиестата си сплутост, а аз съглеждах все нови и нови дълбини; то далеч надхвърляше и оградата, и къщите, и Бувил; вече не бях в Бувил, нито където и да е, блуждаех. Не бях изненадан, знаех, че това е Светът, оголеният Свят, който ненадейно се разкриваше, и се задъхвах от ярост към огромното, нелепо битие. Не можех дори да се запитам откъде се бе взело всичко, нито как е станало така, че съществува свят, а не нищо. Нямаше смисъл, светът присъстваше навсякъде, отпред, отзад. Преди него не бе имало нищо. Нищо. Не бе имало миг, в който той е могъл да не съществува. И тъкмо това ме дразнеше: разбира се, нямаше никаква причина да съществува пъплещата ларва. Не беше възможно обаче да не съществува. Немислимо бе — за да си представиш нищото, необходимо е да си вече тук, насред света, жив и с ококорени очи; нищото бе само представа в съзнанието ми, която съществуваше и витаеше в необятността: нищото не бе настъпило преди съществуването, то беше съществуване като всяко друго, възникнало сред много други. Извиках: „Каква гадост, каква гадост!“, и се отърсих, за да свлека от себе си лепкавата гадост, но тя се бе вчепкала в мен, порой от тонове съществуване, до безкрай: изнемогвах под невъобразимия гнет. Сетне, отведнъж, градината се оттече сякаш през широк отвор, светът изчезна, тъй както бе дошъл, или пък аз се пробудих — във всеки случай вече не го виждах, около мен бе останала жълта почва, от която стърчаха сухи клони.

Станах и поех. Като стигнах до изхода, се обърнах. Тогава градината ми се усмихна. Опрях се на вратата и дълго гледах. Усмивките на дърветата, на лавровия храст означаваха нещо; това беше истинската тайна на съществуването. Спомних си, че една неделя, преди не повече от три седмици, нещата ме бяха поразили със своя някак съучастнически вид. Мен ли имаха предвид? Огорчено съзнавах, че няма как да разбера. По никакъв начин. Все пак то беше тук, в очакването, и напомняше поглед. Беше тук, върху ствола на кестена… то беше самият кестен. Нещата наподобяваха недовършени мисли, които се самозабравяха, забравяха какво са искали да изразят, застиваха колебливо и излъчваха някакъв странен, бегъл смисъл, който надхвърляше възможностите им. Този смисъл ме глождеше, не можех да вникна в него, дори сто и седем години да останех облегнат на решетестата врата; за