съществуването вече бях прозрял всичко, което бях способен да прозра. Тръгнах, прибрах се в хотела и ето на, писах.
Нощес
Реших: вече нямам причина да стоя в Бувил, щом съм се отказал от книгата; ще се преселя в Париж. В петък ще взема влака от пет часа, в събота ще се видя с Ани; вероятно ще прекараме заедно няколко дни. После ще се върна тук да уредя едно-друго и да си стегна багажа. Най-късно на първи март окончателно ще се установя в Париж.
Петък
В „Железничарска среща“. Влакът ми тръгва след двадесет минути. Грамофонът. Силно усещане за приключение.
Събота
Ани идва да ми отвори, облечена в дълга черна рокля. Естествено, не се ръкува с мен, не ме и поздравява. Не изваждам дясната си ръка от джоба на пардесюто. Намусено и припряно, за да приключи по-скоро с условностите, тя казва:
— Заповядай, седни където искаш, освен на креслото до прозореца.
Тя е, действително е тя. Ръцете й висят отпуснати, на лицето й е изписан начумереният израз, който някога й придаваше вид на подрастващо девойче. Сега обаче не прилича вече на девойче. Затлъстяла е, бюстът й се е налял.
Затваря вратата и размишлява на глас:
— Чудя се дали да седна на леглото…
В края на краищата се тръшва на нещо като сандък, покрит с килимче. Походката й се е променила: тя се движи с царствена тежест, нелишена от грация; изглежда скована от скорошното си напълняване. Ала независимо от всичко пак си е тя — Ани.
Ани се разсмива.
— Защо се смееш?
Тя по навик не отвръща веднага и изражението й става заядливо.
— Кажи де, защо?
— Защото, откак си дошъл, устата ти ще се разтегли от усмивки. Приличаш на баща, който току-що е задомил дъщеря си. Хайде, не стой прав. Остави си палтото и седни. Може и тук, ако искаш.
Следва мълчание, което Ани не се опитва да наруши. Колко гола е стаята! Навремето, тръгнеше ли на път, Ани помъкваше огромен куфар, пълен с шалове, тюрбани, мантили, японски маски, гравюри. Настанеше ли се в някой хотел — дори да имаше намерение да пренощува там само веднъж, — първата й работа бе да отвори куфара и да извади всичките си съкровища, които окачваше по стените, провесваше от лампите, постилаше върху масите и пода съгласно променлив и сложен ред. За не повече от половин час и най- безличната стая придобиваше натраплив и почти непоносимо сластен вид. Навярно куфарът се е запилял или е бил забравен на гардероба в някоя гара… Студеното помещение с врата, открехната към банята, е някак зловещо. Напомня моята стая в Бувил, че е по-луксозно и по-мрачно.
Ани отново се изсмива. Ясно разпознавам отривистия й смях — пронизителен и малко гъгнив.
— Ама никак не си се променил. Какво се озърташ така стреснато?
Усмихва се, но очите й ме разучават с почти враждебно любопитство.
— Просто си мислех, че тази стая сякаш не е обитавана от теб.
Ново мълчание. Седи на леглото, много бледа в черната си рокля. Не се е подстригала късо. Продължава да ме гледа спокойно, с леко вдигнати вежди. Няма ли какво да ми каже? Защо ме извика да дойда? Това безмълвие е непоносимо.
Внезапно изричам смирено:
— Радвам се, че те виждам.
При последната дума гласът ми заглъхва: след като нищо по-смислено не ми е дошло наум, по-добре да не се бях обаждал. Тя положително ще се ядоса. Знаех си, че първият четвърт час ще е мъчителен. И по- рано при всяка поредна среща с Ани, дори само след двадесет и четири часова раздяла, или пък сутрин, на събуждане, никога не съумявах да намеря думите, които тя очакваше от мен, които подхождаха на роклята й, на времето, на последните реплики от прежната вечер. Какво цели все пак? Не мога да отгатна.
Вдигам очи. Ани ме гледа някак разнежено.
— Значи никак не си се променил? Значи си все тъй недосетлив?
Лицето й изразява задоволство. Но колко уморена изглежда!
— Ти си камък — изрича тя. — Крайпътен километричен камък. Невъзмутимо указваш и цял живот ще указваш, че Мелюн е на двадесет и седем километра, а Монтаржи на четиридесет и два. Ето защо имам такава нужда от теб.
— Нужда от мен ли? Имала си нужда от мен през четирите години, откак не сме се срещали? Е, по нищо не си пролича.
Говоря с усмивка, иначе ще помисли, че й се сърдя. Чувствам като прикачена изкуствената си усмивка и ми е неловко.
— Ама че си глупчо! Естествено, нямам потребност да те виждам, ако това имаш предвид. Не си кой знае колко приятна гледка. Необходимо ми е да съществуваш и да не се променяш. Ти си като платинения еталон за метър, който се съхранява в Париж или където и да е. Едва ли някой някога е имал желание да го види.
— Тук грешиш.
— Е, все едно, аз поне не съм имала. Така или иначе, приятно ми е да знам, че съществува, че се равнява точно на една десетмилионна част от четвъртинката на земния меридиан. Сещам се за него всеки път, когато се вземат мерки в апартамент или когато купувам плат.
— Нима? — питам студено.
— Ами да, спокойно бих могла да си мисля за теб само като за абстрактна величина, като за някаква своеобразна граница. Трябва да си ми благодарен, че всякога съм наясно как изглеждаш.
Ето че се възобновяват проникновените спорове, в които навремето трябваше да участвам, докато в сърцето ми се таяха простички и невъзвишени желания, например да й река, че я обичам, или да я прегърна. Днес нямам никакви желания. Освен може би да притихна и да я гледам, да осъзнавам безмълвно цялото значение на това изключително събитие: присъствието на Ани пред мен. А дали за нея днешният ден е подобен на другите? Ръцете й не треперят, за разлика от моите. Сигурно е имала нещо да ми каже в деня, когато е писала, или пък просто се е поддала на някаква приумица. А сега всичко отдавна е преминало.
Внезапно Ани ми се усмихва с тъй явна нежност, че се просълзявам.
— За теб съм се сещала по-често, отколкото за платинения метър. Няма ден, в който да не съм те мислила. И отчетливо си припомнях твоята особа в най-дребни подробности.
Тя става, пристъпва към мен и полага ръце на раменете ми.
— Изкарваш се страдалец, но смееш ли да твърдиш, че си помнел как изглеждам?
— Не е честно — отвръщам, — известно ти е, че имам слаба памет.
— Значи признаваш, че напълно си ме забравил. Щеше ли да ме познаеш, ако ме бе срещнал на улицата?
— Естествено. Не е там работата.
— Спомняше ли си поне какъв цвят е косата ми?
— Ама разбира се. Руса.
Тя се разсмива.
— Ей че гордо го казваш! Сега я виждаш, така че нямаш особена заслуга.
Бръсва с ръка перчема ми.
— А твоята е рижа — заявява тя, като ми подражава, — при първата ни среща носеше мека шапка,
