Пред тревожното му, леко неприязнено изражение за миг съжалявам, че съм го разочаровал.
Ала той любезно додава:
— Да, ясно ми е, че вие сте зает с вашите изследвания, с вашите книги — но посвоему служите на същото дело.
— Не затова пиша.
Лицето на Самоукия мигом се променя: той сякаш надушва вражеско присъствие. Между нас нещо е прекършено.
С престорена изненада той пита:
— Но… ако не е тайна, тогава защо пишете, господине?
— Ами… не знам; просто така, заради самото писане.
Усмихва се с превъзходство, мисли, че ще ме постави натясно.
— А бихте ли писали на необитаем остров? Та нали човек винаги пише, за да го четат?
Само по навик е придал на изречението си въпросителна форма. В действителност това е твърдение. Лустрото от благост и стеснителност се е свлякло; той е неузнаваем. Чертите му разкриват тъпо упорство — той е същинска стена от самомнителност. Още не съм се съвзел от изумлението си, когато го чувам да изрича:
— Ако някой ми каже: „Пиша за определена социална прослойка, за кръг от приятели“, готов съм да повярвам. Може би пишете за потомството… Но, господине, независимо от собствената си воля, вие все за някого пишете.
Очаква отговор. Понеже такъв не следва, той леко се усмихва.
— Да не сте мизантроп?
Знам какво се таи зад лицемерното му усилие да прояви сговорчивост. Всъщност иска от мен нещо съвсем дребно: просто да ми лепне някакъв етикет. Това обаче е клопка: ако се поддам, Самоукия ще възтържествува, тутакси ще бъда оборен, вместен в рамки, изопачен, тъй като хуманизмът преосмисля и претопява в едно всички човешки становища. Ако му се опълчиш, само го подпомагаш — той се подхранва от своите противоположности. Има една категория хора — твърдоглави, тесногръди и безогледни, които неизменно губят почва пред него: той смила всички техни буйни пориви и изстъпления, превръща ги в белезникава, пенеста слуз. Ето как са били претопени антиинтелектуализмът, манихейството, мистицизмът, песимизмът, анархизмът, еготизмът: те вече са просто етапи, незавършени умотворения, които единствено в хуманизма намират своето оправдание. И на мизантропията е отредено място в този концерт: тя е само неблагозвучие, необходимо за цялостната хармония. Мизантропът е човек, така че няма начин хуманистът да не е в известен смисъл мизантроп. Неговата мизантропия обаче е научна, той е съумял да отмери точно своята човеконенавист и изначалната му омраза към хората само облагородява по-сетнешната му любов към тях.
Не искам да ме приобщават, нито здравата ми алена кръв да оросява туловището на тази лимфатична твар: не ще извърша и глупостта да се обявя за „антихуманист“. Аз просто не съм човеколюбец.
— Според мен — казвам на Самоукия — хората не могат да бъдат нито мразени, нито обичани.
Самоукия ме гледа с покровителствен и далечен израз. Уж несъзнателно промълвява:
— Трябва да бъдат обичани, трябва да бъдат обичани…
— Кои да бъдат обичани? Хората тук ли?
— Те също. Всички.
Обръща се към лъчезарната млада двойка: ето кой трябва да бъде обичан. За миг съзерцава беловласия господин. После отново ме заглежда; на лицето му прочитам безмълвен въпрос. Поклащам отрицателно глава. На него като че му дожалява за мен.
— Та и вие не ги обичате — заявявам раздразнено.
— Нима, господине? Ще ми позволите ли да не споделям мнението ви?
Пак е станал почтителен до крайност, но ме стрелка с ирония, сякаш му е крайно забавно. Ненавижда ме. От моя страна щеше да е голяма грешка, ако се бях разчувствал пред този маниак.
На свой ред го питам:
— Значи обичате двамата млади зад вас?
Той наново се взира в тях и размишлява.
— Целите да кажа, че ги обичам, без да ги познавам — отвръща той недоверчиво. — Е, да, господине, не крия, че не ги познавам… Освен ако именно любовта не е същинското познание — добавя със самонадеян смях.
— А какво точно обичате?
— Виждам, че са млади, и у тях обичам младостта. Между другото, господине. Млъква и се вслушва.
— Разбирате ли какво си говорят?
Дали разбирам! Насърчен от заобикалящата го симпатия, младият човек на висок глас описва един футболен мач, който любимият му тим спечелил миналата година срещу отбора на Хавър.
— Разправя й някаква случка — казвам на Самоукия.
— Аха! Не чувам добре. Обаче долавям гласовете, нежния глас, плътния глас — редуват се. Толкова е… толкова е мило.
— Аз пък за жалост чувам и какво си приказват.
— Е?
— Е, преструват се.
— Наистина ли? Може би се преструват на млади? — пита той насмешливо. — Ако нямате нищо против, господине, според мен подобни преструвки са твърде ползотворни. Нима е достатъчно да се преструваш, за да се върнеш на техните години?
Оставам глух за насмешката му и продължавам:
— Вие сте с гръб към тях, думите им ви убягват… Какъв цвят са косите на младата жена?
Той се запъва.
— Ами… — поглежда крадешком към двойката и си възвръща самоувереността. — Черни!
— Ето, виждате ли!
— Какво?
— Виждате ли, че не обичате тези двама души? Навярно дори не бихте ги познали, ако ги срещнете на улицата. За вас те са просто символи. Не пред тях се умилявате, а пред Младостта на човека, пред Любовта между мъжа и жената, пред Човешкия глас.
— Е, и? Нима те не съществуват?
— Разбира, се, че не съществуват! Нито Младостта, нито Зрелостта, нито Старостта, нито Смъртта…
Лицето на Самоукия, жълто и кораво като дюля, е застинало в укоризнен гърч. Все пак добавям:
— Същото е и с възрастния господин зад вас, който пие минерална вода. Предполагам, че у него обичате Зрелия мъж; Зрелия мъж, който смело крачи към заника на живота си и полага грижи за външността си, понеже не иска да се запуска?
— Именно — потвърждава той предизвикателно.
— А не виждате ли, че е мръсник?
Той се засмива, явно смята, че съм си загубил ума, хвърля поглед към хубавото лице под белите коси.
— Но, господине, дори да приемем, че видът му отговаря на казаното от вас, как можете да преценявате човека по неговия облик? Когато е в покой, лицето не разкрива нищо, господине.
Слепи хуманисти! Това лице
— Как можете — отронва Самоукия — да
Да изчерпи човека! Бегло приветствам католическия хуманизъм, от който Самоукия несъзнателно е
