Наглед се стесняват един от друг. Накрая младежът непохватно и решително улавя с връхчетата на пръстите си ръката на своята спътница. Тя дълбоко си поема дъх и двамата заедно се навеждат към листа. Да, щастливи са. Е, и?
На лицето на Самоукия се изписва развеселен, някак загадъчен израз.
— Видях ви завчера.
— Къде?
— Ха-ха! — възкликва той с почтителна закачливост.
За миг ме държи в напрежение, после изрича:
— Излизахте от музея.
— А, да — казвам. — Не е било завчера, а в събота.
Завчера със сигурност не ми беше до музеи.
— Видяхте ли знаменитата дърворезба, на която е изобразено покушението на Орсини?
— Не ми е известна.
— Как е възможно? Намира се в една малка заличка, вдясно от входа. Дело е на един участник в Парижката комуна, който до обявяването на амнистията живял в Бувил и се укривал на някакъв таван. Опитал се да отплава за Америка, но тукашната пристанищна полиция зорко бдяла. Прекрасна личност. Използвал принудителното си бездействие, за да измайстори голяма дъбова дърворезба. Нямал други инструменти освен джобно ножче и пила за нокти. С пилата вършел по-тънката работа: ръцете, очите. Паното е с размери метър и петдесет в дължина и метър в ширина; представлява монолитна композиция от седемдесет фигури, без да се смятат двата коня, запрегнати в каляската на императора. А лицата, господине, изваяните с подръчни средства лица са така изразителни и одухотворени. Господине, бих си позволил да кажа, че тази творба заслужава да се види.
Не желая да се обвързвам с обещания.
— Просто исках да разгледам отново картините на Бордюрен.
Самоукия внезапно помръква.
— Портретите в голямата зала ли, господине? — изрича той и се усмихва треперливо. — Нищичко не разбирам от живопис. Естествено, проумявам, че Бордюрен е велик художник, ясно ми е, че има замах, собствен почерк или както там се казва. Но насладата, господине, естетическата наслада ми е чужда.
Дружески заявявам:
— При мен е така със скулптурата.
— Ах, господине! Уви, и при мен. Същото е и с музиката, и с балета. А не ми липсва известна начетеност. Ето на обаче, необяснимо е, ала съм виждал млади хора, които не притежават и половината от моите познания, но застанат ли пред някоя картина, явно изпитват удоволствие.
— Сигурно се преструват — казвам ободрително.
— Може…
За миг Самоукия се вглъбява.
— Мъчно ми е не толкова, че съм лишен от определен вид наслаждение, а по-скоро, че ми е недостъпна цяла област от човешката дейност… Та нали и аз съм човек, а човеци са създали картините…
Внезапно додава с променен глас:
— Господине, веднъж се осмелих да помисля, че прекрасното е само въпрос на вкус. Та нали за всяка епоха изискванията са били различни? Ще позволите ли, господине?
С изненада виждам как от джоба си измъква бележник с черна кожена подвързия. Известно време го прелиства: много от страниците са празни, тук-там личат по няколко реда, изписани с червено мастило. Пребледнял е. Полага разтворения бележник върху масата и притиска към листа едрата си ръка. Сконфузено се прокашля:
— Понякога ми хрумват разни… не смея да кажа, че са мисли. Чудна работа: намирам се някъде, чета и изневиделица, не знам как се получава, спохожда ме някакво просветление. Отначало не обръщах внимание, после се реших да купя бележник.
Млъква и се взира в мен с очакване.
— Аха! — откликвам.
— Господине, тези максими, естествено, не са доизгладени: още не съм приключил с образованието си.
Поема бележника в треперещите си ръце; много е развълнуван.
— Ето именно нещичко за живописта. Бих се радвал, ако ми позволите да ви го прочета.
— На драго сърце — отвръщам аз.
Той чете:
— „Никой вече не вярва в онова, което през XVIII век е минавало за истина. Защо тогава се иска от нас да ни доставят наслада творбите, които навремето са минавали за прекрасни?“
Гледа ме умолително.
— Какво бихте казали, господине? Може би звучи донякъде парадоксално? Стремежът ми беше да облека разсъждението си в шеговита форма.
— Ами… намирам, че е много интересно.
— Случвало ли ви се е да попаднете на сходна мисъл в някоя книга?
— Не, определено не.
— Така ли? Никога, никъде? Тогава, господине — заявява той помръкнал, — значи не е правдиво. Ако беше правдиво, все някой щеше да си го е помислил.
— Чакайте, чакайте — отвръщам, — сега се сещам, че някъде май съм срещал нещо подобно.
Очите му заблестяват и той вади молив.
— У кой автор? — пита прилежно.
— У… у Рьонан.
Превъзнася се на седмото небе.
— Ще имате ли добрината да ми цитирате откъса дословно? — замолва той, като наплюнчва върха на молива.
— Знаете ли, отдавна съм го чел.
— Е, нищо, както и да е.
Изписва в бележника името на Рьонан под своята максима.
— Единомислие с Рьонан! Добавих името с молив — обяснява той очарован, — но довечера ще го повторя с червено мастило.
Известно време гледа бележника прехласнато и очаквам да ми поднесе още максими. Той обаче внимателно го затваря и напъхва в джоба си. Навярно преценява, че не му се полага повече щастие наведнъж.
— Колко приятна е възможността от време на време да побеседваш без задръжки — добавя задушевно.
Както може да се предположи, това обременяващо обобщение прави на пух и прах и без това замиращия разговор. Следва дълго мълчание.
Откакто са влезли младите, атмосферата в гостилницата се е преобразила. Двамата червендалести мъжаги са замлъкнали и без свян разучават прелестите на жената. Изисканият господин е оставил вестника и гледа двойката доброжелателно, почти съучастнически. Мисли си, че старостта е мъдра, а младостта прекрасна, клати глава някак игриво: знае си, че все още е представителен, добре запазен и привлекателен, със загоряла кожа и стройно тяло. Приятно му е да се преструва пред себе си на бащински настроен. Чувствата на келнерката са явно по-простички: тя е застанала пред младите хора и ги съзерцава със зяпнала уста.
Те си приказват тихо. Поднесени са им предястия, но не ги докосват. Като напрегна слуха си, мога да дочуя откъслеци от разговора. По-ясно долавям какво изрича жената с дълбокия си, леко дрезгав глас.
— Не, Жан, не.
— Защо не? — шепне младежът с плам.
— Вече ви казах.
— Това не е основание.
Няколко думи ми убягват, после младата жена прави прелестно, морно движение.
