20 купона — 140 франка
Сега разпознавам човека, който се храни на кръглата маса до вратата: той често отсяда в хотел „Прентания“, търговски пътник е. От време на време спира върху мен съсредоточените си усмихнати очи, но не ме вижда; твърде е погълнат да следи зорко какво яде. От другата страна на касата двама набити червендалести мъже похапват миди и пият бяло вино. По-дребният, който има тънки жълтеникави мустачки, разправя някаква история и му е много забавно. Говори с паузи и се хили, като разкрива ослепително бели зъби. Сътрапезникът му не се усмихва, гледа строго, но често кима в знак на съгласие. До прозореца седи слаб мургав мъж с изящни черти и сресани назад красиви бели коси; умислено чете вестник. До себе си, на скамейката, е положил кожена чанта. Пие минерална вода. След малко всички тези натежали от храна хора ще се озоват навън, ветрецът ще ги милва и те, разгърдени, с откопчани връхни дрехи и с леко бучене в позамаяните си глави, ще поемат по крайбрежния булевард, ще гледат децата по плажа и корабите в морето; ще отидат на работа. А аз не ще отида никъде, работа нямам.
Самоукия простодушно се засмива, а слънцето играе в рядката му косица.
— Какво ще изберете?
Подава ми листа; полага ми се предястие по избор: пет резенчета салам, репички, сивкави скариди или салата от целина. Има и охлюви по бургундски, но те не са включени в „определеното меню“.
— Дайте ми салам — поръчвам на келнерката.
Той изтръгва листа от ръцете ми.
— Няма ли нещо по-хубаво? Тук виждам охлюви по бургундски.
— Охлюви не обичам особено.
— Аха! Тогава стриди?
— Ще трябва да доплатите четири франка — казва келнерката.
— Значи порция стриди, госпожице, а за мен репички.
Поруменял ми обяснява:
— Много обичам репички.
Аз също.
— А за после? — пита той.
Преглеждам изброените месни ястия. Блазни ме телешкото задушено. Но отнапред си знам, че ще ми бъде предложено пиле по ловджийски, понеже е единственото блюдо, невключено в менюто.
— За господина пиле по ловджийски — казва Самоукия. — А за мен телешко задушено, госпожице.
Обръща листа; на гърба са изброени вината.
— Ще поръчаме вино — заявява някак тържествено.
— Я виж ти — учудва се келнерката, — днес сте го ударили на живот! Та вие никога не пиете.
— Не ми вреди чашка вино при случай. Госпожице, бихте ли ни донесли каничка анжуйско розе?
Самоукия оставя листа, раздробява на малки късчета едно хлебче, после изтрива приборите си със салфетката. Хвърля поглед към белокосия мъж с вестника, сетне ми се усмихва:
— Обикновено си нося книга, макар че е непрепоръчително в здравословно отношение — човек поглъща храната прекалено бързо, не я сдъвква добре. Ала моят стомах е като желязо, всичко смила. През зимата на 1917 година, когато бях военнопленник, яденето беше толкова лошо, че всички се изпоразболяха. Естествено, и аз се писах болен като останалите, но нищо ми нямаше.
Бил е военнопленник… За първи път споменава пред мен; просто умът ми не го побира. Трудно ми е да си го представя другояче освен като Самоукия.
— Къде сте били военнопленник?
Той не отговаря. Положил е вилицата си на масата и ме гледа извънредно настойчиво. Ще ми разправи за неприятностите си — сега се сещам, че беше загатнал за някаква досадна случка в библиотеката. Целият се превръщам в слух: готов съм да откликна съчувствено на чуждите несгоди, поне ще се разнообразя. Аз нямам несгоди, разполагам с пари като рентиер, нямам началник, нито жена и деца; съществувам и толкова. Но тъкмо това е тъй неопределено, тъй отвлечено, че ме хваща срам.
Самоукия май няма намерение да говори. Хвърля ми странен поглед, сякаш иска не да види нещо, а по- скоро да установи съпричастие между душите ни. Неговата се е въздигнала чак до прекрасните му очи на слепец и прозира в тях. Ако и моята стори същото, ако се подаде иззад своите прозорчета, двете ще полюбезничат една с друга.
Не желая никакво душевно съпричастие, не съм паднал толкова ниско. Отдръпвам се. Самоукия обаче се навежда през масата, без да ме изпуска от очи. За щастие сервитьорката му донася репичките. Отпуска се на стола, душата изчезва от взора му и той чинно започва да се храни.
— Разминаха ли се неприятностите ви?
Той се сепва и слисано пита:
— Какви неприятности, господине?
— Нали онзи ден споменахте нещо такова?
Той пламва.
— Аха! — изрича сухо. — Аха, вярно, онзи ден. Ами ставаше дума за корсиканеца, господине, корсиканеца от библиотеката.
Пак се колебае, запъва се като магаре на мост.
— Клюки са това, господине, не искам да ви отегчавам.
Не настоявам. Той яде някак между другото, но неимоверно бързо. Вече е привършил с репичките, когато ми поднасят стридите. В чинията му са останали само снопче зелени дръжки и купчинка овлажняла сол.
Млада двойка спира отвън, пред изложеното меню, което мукавен готвач държи в лявата си ръка (в дясната стиска тиган). Младите се двоумят. На жената й е студено, сгушила е брадичка в кожената си яка. Мъжът първи решава, отваря вратата и вежливо пропуска спътницата си да мине първа.
Тя влиза. Озърта се с любезен израз и леко потръпва.
— Топло е — казва сериозно.
Младият мъж затваря вратата и поздравява:
— Добър ден, дами и господа.
Самоукия се възвива и мило откликва:
— Добър ден.
Останалите клиенти не отговарят, но изисканият господин леко снишава вестника си и проницателно оглежда новодошлите.
— Благодаря, няма нужда.
Сервитьорката се е завтекла да помогне на младия мъж, но преди още да е посегнала, той пъргаво е съблякъл шлифера си. Вместо сако носи кожено яке с цип. Поразочарована, сервитьорката се обръща към жената. Мъжът обаче отново я изпреварва и с плавни, точни движения помага на своята спътница да си свали палтото. Сядат близо до нас, един до друг. Май не се познават отдавна. Младата жена има уморено и невинно, леко нацупено лице. Рязко маха шапката си и с усмивка тръсва черните си коси.
Самоукия дълго и благо ги съзерцава, сетне се извръща към мен и смига разнежено, сякаш иска да каже: „Колко са прекрасни!“
Не са грозни. Мълчат, радват се, че са заедно, радват се, че хората ги виждат заедно. Навремето се случваше да влезем с Ани в някой ресторант на „Пикадили“ и да се почувстваме прицел на умилено съзерцание. Ани се дразнеше, но признавам, че аз изпитвах известна гордост. Всъщност по-скоро изумление; никога не съм се отличавал със спретнатата външност, която тъй добре приляга на младежа тук, а надали може да се каже, че грозотата ми е затрогваща. Бяхме млади обаче: сега съм на възраст сам да се умилявам от чуждата младост. Не се умилявам. Жената има тъмни и кротки очи; кожата на младежа е румена, леко зърнеста, а волевата му брадичка е очарователно издадена напред. Действително са трогателни, но леко ме отвращават. Чувствам ги тъй далечни; от топлината ги обзема нега, в сърцата си лелеят една и съща мечта, тъй сладостна, тъй крехка. Хубаво им е, доверчиво гледат жълтите стени и хората, одобряват света, какъвто е, тъкмо такъв, какъвто е, и всеки от тях временно черпи смисъла на живота си от живота на другия. Скоро двамата ще имат един-едничък живот, бавен и вял, лишен от всякакъв смисъл — но това ще им убягва.
