Лицето му аленееше и привидно бе засмяно, но очите хвърляха искри. Скокнах от мястото си, но се почувствах почти облекчен: очакването бе прекалено мъчително. Исках всичко да приключи колкото се може по-скоро, нека го изхвърлят, тяхна воля, само и само да се свършва. Пребелели като платно, двете момчета грабнаха чантите си и на бърза ръка се шмугнаха навън.
— Видях ви! — неистово се дереше корсиканецът. — Този път ви видях, не можете да твърдите, че не било вярно. Смеете ли сега да твърдите, че не е вярно? Да не мислите, че не разбирах какво кроите? Не съм сляп, мой човек! Търпение, виках си, търпение! Да ми падне веднъж в ръцете, през носа ще му го изкарам. Да, да, през носа ще ви го изкарам. Знам как се казвате, знам адреса ви, всякакви сведения съм събрал, ясно ли е? Познавам и началника ви — господин Шуийе. Хубавичко ще се изненада утре, като получи писмо от господин библиотекаря! Млък! — ревна той с изцъклен поглед. — И хич не си въобразявайте, че току-тъй ще ви се размине! Във Франция има съдилища за хора като вас! Господинът се образовал! Господинът обогатявал културата си! Господинът все ме разкарваше да му правя справки и да му търся книги! Да не смятате, че сте ми хвърляли прах в очите!
Самоукия нямаше вид на изненадан. Навярно от години очакваше подобна развръзка. Сигурно стотици пъти си бе представял какво ще се случи в деня, когато корсиканецът се промъкне тихомълком зад него и яростният му глас внезапно прокънти. Ала е идвал тук всеки следобед, трескаво е напредвал с четивата, а от време на време като крадец е докосвал някоя бяла юношеска ръчица. Не друго, а примирение се четеше на лицето му.
— Не знам какво имате предвид… — смотолеви той — от години дохождам тук…
Преструва се на възмутен и смаян, но някак неубедително. Ясно му е, че събитието настъпва, че нищо вече не може да го предотврати, че ще трябва един по един да изживее неговите мигове.
— Не го слушайте, аз всичко видях — рече съседката ми и тежко се надигна. — На мен такива не ми минават. Не за първи път той ми прави впечатление, даже съвсем наскоро, миналия понеделник, понеже не вярвах на очите си, не можех да допусна, че тъкмо в библиотеката, сериозно място, където човек ходи да трупа знания, стават разни работи, от които ти иде да потънеш в земята от срам. Аз деца нямам, ама ми е жал за онези майки, дето пращат децата си да учат тук и си въобразяват, че са на спокойствие и в безопасност, докато всъщност разни изверги, които нямат срама от нищо, им пречат да готвят уроците си.
Корсиканецът се приближи до Самоукия и му кресна в лицето:
— Чувате ли какво казва госпожата! Не ми разигравайте театър! Ето, и хората са те видели, мръсник такъв!
— Господине, настоявам да се държите вежливо — рече Самоукия с достойнство.
Това влизаше в ролята му. Може би му се искаше да си признае, да побегне, но трябваше да изпълни ролята си докрай. Не гледаше корсиканеца, почти бе замижал. Ръцете му висяха отпуснати и беше страшно блед. Сетне кръвта внезапно нахлу в лицето му.
Корсиканецът се задушаваше от ярост.
— Вежлив ли? Гадина с гадина! Да не мислиш, че съм сляп? Нали ти казвам, че те държах под око. От месеци те държа под око.
Самоукия сви рамене и се престори, че отново се вглъбява в книгата. Пламнал, с плувнали в сълзи очи, той си придаде израз на върховен интерес и съсредоточено се взря в някаква репродукция на византийска мозайка.
— Ама че наглост! — възкликна дебеланата и стрелна с поглед корсиканеца. — Чете си и хич не се трогва.
Корсиканецът се помайваше нерешително. Междувременно помощник-библиотекарят, тих и благовъзпитан младеж, на когото корсиканецът е взел страха, бавно се надигна иззад бюрото си и викна:
— Паоли, какво има?
Последва кратко колебание, което ме изпълни с надежда, че всичко ще се размине. Ала корсиканецът явно се окопити и осъзна, че става за посмешище. Вбесен, не знаейки какво да каже на безмълвната си жертва, той се изправи в цял ръст и замахна с пестник във въздуха. Самоукия стреснато се обърна. Погледна корсиканеца с отворена уста; в погледа му се четеше ужас.
— Ако ме ударите, ще подам жалба — промълви той мъчително. — Ще си тръгна, но по собствена воля.
На свой ред станах, но вече бе късно: корсиканецът нададе тих и някак сластен стон и изневиделица стовари юмрук върху носа на Самоукия. За миг пред мен се откроиха само очите му, прекрасни, разширени от болка и срам очи над ръкава и мургавия пестник. Когато корсиканецът се отмести, видях кръвта, рукнала от носа на Самоукия. Той понечи да затули лицето си с длани, но корсиканецът отново го удари и този път го уцели в устата. Самоукия се свлече на стола и се взря пред себе си плахо и кротко. Кръвта се стичаше от носа по дрехите му. С дясната си ръка той пипнешком се опита да намери пакетчето със закуската, докато с лявата упорито се мъчеше да избърше разранените си ноздри.
— Отивам си — каза той сякаш на себе си.
Жената до мен беше бледа, с блеснали очи.
— Мръсник — отсече тя. — Така му се пада.
Треперех от гняв. Заобиколих масата, сграбчих дребния корсиканец за врата и го вдигнах във въздуха. Той приритваше; идеше ми да го скърша връз масата. Беше посинял и се боричкаше, стараеше се да ме одращи, но късите му ръце не можеха да докопат лицето ми. Не продумвах, но жадувах да го халосам, да му размажа мутрата. Той се досети и вдигна лакът, за да се прикрие: наслаждавах се на явния му страх. Внезапно изхриптя:
— Пуснете ме, грубиян такъв! И вие ли сте сбъркан?
Още се чудя защо го пуснах. От разправии ли се уплаших? Дали засечката ми не се дължи на годините, прекарани в Бувил? Навремето нямаше да го оставя, без да му строша зъбите. Обърнах се към Самоукия, който най-сетне се бе изправил. Той обаче отбягваше очите ми. Непрестанно прокарваше лявата ръка по носа си, сякаш така щеше да спре кървенето. Ала кръвта си шуртеше и се побоях да не му призлее. Без никого да погледне, той промълви:
— От години идвам тук…
Ала щом се закрепи на нозете си, дребното човече тутакси овладя наново положението.
— Измитай се — рече на Самоукия — и повече не се мяркай насам, ако не искаш да те изхвърля с полиция.
Настигнах Самоукия в подножието на стълбата. Чувствах се неловко, срамно ми беше заради неговия срам, не знаех какво да му кажа. Той сякаш не забеляза присъствието ми. Най-после бе измъкнал кърпата си и плюеше в нея. Носът му кървеше малко по-слабо.
— Дайте да отидем в някоя аптека — предложих смутено.
Той не отвърна. Силна глъчка долиташе от читалнята. Вероятно всички говореха едновременно. Жената избухна в пронизителен кикот.
— Невъзможно ще е някога пак да дойда тук — промълви Самоукия.
Обърна се и с недоумение изгледа стълбището и входа на читалнята. От движението кървава струйка протече между яката и врата му. Устата и страните му бяха оплескани с кръв.
— Хайде — рекох и го прихванах под ръка. Той трепна и рязко се дръпна.
— Оставете ме!
— Не можете да се справите сам. Лицето ви трябва да се почисти, нужна е медицинска помощ.
Той повтаряше:
— Оставете ме, господине, моля ви, оставете ме.
Беше на косъм от нервен пристъп: пуснах го и той се отдалечи. Залязващото слънце за миг освети сгърбената му фигура, която сетне изчезна. На прага се червенееше звездообразно петно кръв.
Един час по-късно
Всичко сивее, слънцето е в заника си; след два часа влакът ще отпътува. За последен път минах през градината и сега се разхождам по улица „Булибе“.
