Погнусата

„Булибе“, но вече не я разпознавам. Обикновено, когато поемах оттам, ми се струваше, че навлизам в плътен слой от здрав разум: тромава и ръбеста, сериозна и неугледна, с поизпъкнало асфалтирано платно, улица „Булибе“ ми напомняше големите междуселищни шосета в онези техни отсечки, които прорязват охолни поселища, а от двете им страни по протежение на повече от километър се нижат масивни двуетажни къщя. Наричах я селска улица и тя ми допадаше, понеже беше неуместна и неправдоподобна за търговско пристанище. Днес домовете са си тук, но са загубили извънградския си облик, те са жилищни сгради, нищо повече. Преди малко изпитах подобно усещане в градината — от растенията, моравите, водоскока лъхаше упорита непроницаемост. Разбирам: градът пръв ме изоставя. Още не съм напуснал Бувил, но вече ме няма тук. Бувил мълчи. Чудно ми е, че предстои да остана два часа в този град, който нехае за мен, разтребва и покрива мебелите си с калъфи, та да успее довечера, утре да ги покаже на нови посетители в цялата им свежест. Чувствам се по-забравен от всякога.

Правя няколко крачки и спирам. Вкусвам сладостта на пълното забвение, което ме обгръща. Намирам се между два града, единият ме пренебрегва, а вторият още не ме познава. Кой ли си спомня за мен? Навярно една пълна млада жена в Лондон… Впрочем не се знае дали именно за мен мисли. А с нея е и онзи мъж, египтянинът. Може би точно сега влиза в стаята и, може би я прегръща. Не ревнувам; известно ми е, че тя просто надживява себе си. Дори да го обича от сърце, любовта и пак ще е смъртнишка любов. Последната и жива любов принадлежеше на мен. Той обаче е в състояние да и даде поне едно: удоволствие. И ако тя примира и изнемогва в захлас, значи не се е запазило нищо, което да я свързва с мен. Тя отмалява от сладостна тръпка и сякаш никога не ме е имало; отведнъж се е отърсила от мен, както са се отърсили и всички други съзнания в света. Някак ми е странно, че е така. И все пак ми е известно, че съществувам, че аз съм тук.

Когато сега казвам аз, думата ми се струва някак куха. Тъй забравен съм, че вече ми е непосилно да имам ясна представа за себе си. Единственото останало реално у мен е съществуване, което съзнава, че съществува. Бавно и дълго се прозявам. Никой. За никого не съществува Антоан Рокантен. Забавно ми е. Та какво е Антоан Рокантен? Абстракция. Мержелее ми се смътен спомен от мен. Антоан Рокантен… И внезапно моят Аз избледнява и накрая угасва.

Трезво, застинало, празно, съзнанието се е вместило между стени; то пребъдва в себе си. Никой вече не го изпълва. Само допреди малко все още се чуваше: аз, моето съзнание. Кой го изричаше? Във външния свят имаше улици, които говореха с познати цветове и миризми. Сега са останали безлични стени, безлично съзнание. Има само стени, а между стените — жива и безименна проницаемост. Съзнанието съществува като дърво, като стръкче трева. Дреме, скучае. Дребни, бегли съществувания го населяват като птици сред клонак. Населяват го, сетне отлитат. Съзнанието е забравено, изоставено сред стените, под сивото небе. А ето и смисъла на неговото съществуване: то е съзнание, че е излишно. Размива се, разпилява се, жадува да се слее с тъмната стена, с уличната лампа или с вечерната дрезгавина. Ала никога не изпада в самозабрава; то е съзнание за самозабравящо се съзнание. Такава е участта ми. Задавен глас изрича: „Влакът тръгва след два часа“, и гласът бива осъзнат. Има и съзнание за някакво лице. То бавно се рее, потънало в кърви, а големите му очи сълзят. Не е между стените, никъде не е. Изчезва, на негово място се появява сгърбено тяло с разранена глава, отдалечава се с бавни стъпки, при всяка стъпка сякаш спира, без никога да спира. Крачи, но не се отдалечава. Тъмната улица не свършва, губи се в нищото. Тя не е между стените, никъде не е. И съзнание за приглушен глас, който казва: „Самоукия броди из града.“

Ала не из същия град, не! Между безответните стени Самоукия върви из жестокия град, който не го забравя. Има хора, които мислят за него — корсиканецът, дебеланата, може би всички обитатели. Той още не е загубил, не иска да загуби своя Аз, изтерзан, окървавен Аз, на който те не са пожелали да нанесат смъртоносния удар. Устните и ноздрите го болят; той си мисли: „Боли ме.“ Крачи, трябва да крачи. Ако само за миг спре, високите стени на библиотеката внезапно ще се извисят около него, ще го впримчат, корсиканецът ще изникне и сцената ще се повтори, досущ еднаква във всичките си подробности, а жената ще се хили: „На такива мръсници мястото им е в каторгата.“ Той върви, не иска да се прибере у дома: корсиканецът го очаква в квартирата заедно с жената и двамата юноши: „Няма смисъл да отричате, видях ви.“ Той си мисли: „Боже господи, ако не бях го сторил, ако можеше да не съм го сторил, ако можеше да не е истина!“

Тревожното лице снове пред съзнанието. „Дали няма да се самоубие?“ Не, не: тази блага изтормозена душа е неспособна да се стреми към смъртта.

Има познание за съзнанието. То е зримо от край до край, мирно и празно пространство между стените, освободено от човека, който се е вселявал в него, чудовищно, понеже е ничие. Гласът казва: „Багажът е регистриран. Влакът заминава след два часа.“ Стените се плъзгат отляво и отдясно. Има съзнание за уличната настилка, съзнание за железарския магазин, за прозорчетата на казармата, а гласът казва: „За последен път.“

Съзнание за Ани, тлъстата Ани, застарялата Ани от хотелската стая, съзнание за страданието, страданието се самоосъзнава между дългите стени, които отминават и вече не ще се върнат. Докога? Между стените гласът напява джазова, мелодия. „Some of these days“. „Някой ден“. Докога? Мелодията тихомълком, коварно се прокрадва изотзад, звучи ведно с гласа, гласът пее, без да може да спре, тялото крачи и осъзнава всичко, осъзнава — уви — съзнанието. Ала няма никой, който да страда, да кърши ръце и да се самосъжалява. Никой. Това е чисто, събирателно страдание, забравено страдание, неспособно да забрави себе си. А гласът казва: „Ето «Железничарска среща», и Азът изниква в съзнанието, Аз, Антоан Рокантен, след малко потеглям за Париж и идвам да се простя със съдържателката.“

— Дойдох да си взема сбогом.

— Заминавате ли, господин Антоан?

— Местя се в Париж — за разнообразие.

— Блазе ви!

Как съм могъл да докосвам с устни това широко лице? Тялото и вече ми е чуждо. До вчера бях в състояние да го отгатна под черната вълнена рокля. Днес роклята е непрогледна. Насън ли съм виждал бялото тяло с изпъкнали вени?

— Ще ни е мъчно за вас — заявява съдържателката. — Не искате ли да пийнете нещо? Аз черпя.

Сядам, вдигам наздравица. Тя леко снишава глас.

— Свикнах с вас — изрича с учтиво съжаление.

— Добре се спогаждахме.

— Ще ви навестявам.

— Непременно, господин Антоан. Ако имате път към Бувил, обадете се. Просто си речете: „Я да взема да се отбия при госпожа Жана, тя ще ми се зарадва.“ Знаете ли, хубаво е да не се губим от поглед. Впрочем тук всеки се връща. Имаме клиенти моряци, нали разбирате? А също и чиновници от „Презокеанското дружество“. Понякога по две години не ги виждам, като се случи да ги назначат в Бразилия или в Ню Йорк или ако си намерят служба в транспорта на Бордо. А после току се появят някой ден. „Здравейте, госпожа Жана.“ Сядаме на чашка. Ако щете ми вярвайте, никога не забравям кой какво пие. Колкото и години да са минали. Викам на Мадлен: „Дайте сух вермут на господин Пиер, чинцано на господин Леон.“ А те ме питат: „Как помните такива неща, стопанке?“

— „Нали това ми е занаятът“ — отговарям.

В дъното на залата седи един шишко, който отскоро спи с нея. Провиква се:

— Я ела, моето момиче!

Тя става.

— Ще прощавате, господин Антоан. Келнерката се приближава.

— Значи ни напускате, така ли?

— Отивам в Париж.

— Живяла съм в Париж — заявява тя гордо.

— Две години. Работех в „Сименон“. Ама ми беше криво за тук.

Позачудва се, после разбира, че няма какво повече да ми каже.

— Е, тогава довиждане, господин Антоан.

Изтрива в престилката дланта си и ми я подава.