— Ленос от Хайландс — М’Тамба Мим.
Лицето на Ленос бе изпъстрено с белези и след като излезе на ринга, движенията му — бе приведен и гъвкав, с широка крачка — изглеждаха повече животински, отколкото човешки. Приближи с меча и камата си М’Тамба Мим, огромен чернокож, въоръжен със същите оръжия. Земята под краката им се опръска с кръв, преди Ленос да надделее; но дори тогава, пак като животно, той се озъби на робите, дошли да се погрижат за раните му.
— Месълс от Уинди Вейл — Октанс Бук от Пачука.
Челото на Месълс бе набраздено като на писател или учен. Облечен бе в селски дрехи и се биеше със селска коса. Октанс бе мършав, а окъсаните му одежди му придаваха вид на прегладнял бандит. Ала мечът му се оказа по-бавен от косата и той бе покосен.
— Омир Келсумба — Отис Китамура.
Широкото черно лице на Келсумба излъчваше колкото безгранична решителност, толкова и силна ярост. Докато гледаше, Лерос си спомни, че той бе попитал дали ще получи изцелителните способности на бог. Воините се сближиха и Келсумба развъртя бойната си брадва с невероятна сила — удар напред, сетне бързо развръщане и подготовка за нов удар; в ръцете му брадвата изглеждаше лека като пръчица. Първо мечът на Китамура отхвърча настрани, а сетне и челюстта му. Той падна на четири крака и си остана така. Келсумба остави довършителните работи на оловните чукове на погребалната команда.
— Пернсол Мулетаря — Полидор Мръсния.
Мулетаря бе възрастен мъж, който заработи внимателно с късо копие и дълъг нож. Възрастта на Полидор не можеше да се определи, но иначе не бе по-мръсен от всекиго друг и излезе със стар меч — доста очукан и назъбен. Но старият меч си свърши работата успешно и Пернсол умря кротко, сякаш доволен да види края на житейските си борби и да заеме скромното си място край масата на Торун.
— Рафаел Сандовал — Рахим Сосиас.
Сосиас приличаше повече на шивач, отколкото на боец, не бе особено едър и пъчеше малко, домошарско шкембенце. Ала извитата му сабя си беше тъй на мястото в дланта му, както дланта бе продължение на косматата му ръка. Сандовал бе особено грозен, и то не от белезите си, а по природа. Той надменно въртеше боздуган с шипове. Веригата на боздугана обви сабята на Рахим и я изтръгна от ръката му, ала преди Рафаел да успее да разплете собственото си оръжие от сабята, Рахим извади скрит нож и преряза гърлото на противника си.
— Рудолф Тадбъри — Шанг Ти Страховития.
Тадбъри имаше вид на военен, както и на боец. Лерос си помисли, че у този мъж имаше нещо генералско, което го отличаваше от обикновените воини край него, ала не знаеше нищо за произхода му. Повечето от участниците в Турнира бяха толкова непознати за Лерос и останалите свещеници, колкото и един за другиго.
Здрав като канара, с къси и дебели пръсти на огромните си ръце, Рудолф Тадбъри излъчваше сила и самочувствие. Шанг Ти бе наистина страховит, а сравнително малката му глава бе поставена на такова гигантско тяло, че изглеждаше почти гротескно. Мечът на Шанг Ти отговаряше на размерите на тялото му. Мечът на Рудолф бе по-дебел от обичайното и достатъчно дълъг, за да стигне до сърцето на Шанг Ти.
— Синюжу от Евъргрийн Слоуп — Томас Сграбчвача.
Синюжу бе почти мършав, по-слаб от останалите живи воини. Носеше меч за две ръце и той изглеждаше прекалено тежък за него до момента, в който показа колко бързо може да го върти. Томас бе едър и свиреп на вид, малко по-дребен от Шанг Ти, но с по-хармонични пропорции. Кръстоса копието си с меча. Копието се оказа по-дълго.
— Травърс Сандакан — Ван Номада.
Сандакан излезе с брадва с тънко острие и яка, армирана дръжка. Върху лицето му бяха изписани бръчките и белезите на много битки. Ван Номада, облечен с дълъг и безформен пуловер, характерен за пастирите от високите пасища, въртеше дългия си меч с демонична енергия. Сандакан изобщо не му бе прилика и когато Травърс умря, Ван отряза едното му ухо и рече:
— Ще му го върна в залата на Торун — ако е истински мъж, то нека приеме това от мен.
Този жест бе новост за Лерос, който се позамисли, но накрая се усмихна колебливо в знак на одобрение. След като и последният труп бе изтеглен от ринга, той официално обяви имената на двойката за последната схватка.
— Владерлин Бейн — Вул Нарваес.
Около кръста на Бейн бе увит дълъг камшик, за чието предназначение никой от учтивост още не бе посмял да попита. В ръцете си Бейн държеше меч и кама. Нарваес — с весело, глуповато изражение, въоръжен единствено с вила, приличаше на току-що завърнал се от нивата селянин. Но като добър жетвар той заби шишовете на вилата точно там, където целеше, и Владерлин умря, преди още да се свлече на земята; така и не се разбра предназначението на камшика около кръста му.
Слънцето още не бе стигнало зенита си. Битките от втория кръг бяха завършили.
Шестнайсетте останали живи воини се оттеглиха, за да се насладят на приготвената за тях храна. През цялото време бъбреха и се шегуваха като добри приятели. Същевременно обаче внимателно оглеждаха раните на съперниците си и преценяваха къде да потърсят слабостта им в утрешните двубои. Те бяха наясно, че трябва да се използва и най-малкото предимство. Всички от оцелелите бяха изключително опасни — и всички можеха да се похвалят, че сред жертвите им имаше убийци с превъзходни качества.
Докато почиваха след обяда си, забелязаха от планината да се спуска бързешком някакъв пратеник. Новината, която донесе, накара Лерос да вдигне рязко глава към небето. Но от мястото на лагера под дърветата не можеше да се види много. Воините също бяха любопитни, но не особено. Турнирът, в който участваха, бе по-важен от каквото и да е друго, което да отвлече вниманието им.
По-късно, когато един жрец от Вътрешния кръг слезе долу да разговаря сериозно с Лерос, сред воините се разнесе новината, че кръгъл, сребрист кораб отвъд света е дошъл на посещение в Божата планина. Повечето от любопитство опитаха да зърнат кораба — едва забележим, кацнал между дърветата на един хълм в далечината.
V
Оскар Шьонберг, Атина Поулсон и Гус де ла Торе излязоха на лов отново на следващия ден, след почти фаталния сблъсък на Суоми с ледниковия звяр, докато Барбара Уртадо и Селесте Серветус участваха само формално в лова. Суоми бе решил да остане на кораба. Оскар, Атина и Гус — и тримата преживели известни вълнения през първия си ловен ден, но завърнали се с празни ръце — този път се прибраха с холограмните си трофеи от големи хищници, записани на малки кристални кубове за по-сетнешно репродуциране и излагане.
Седнала в салона, Атина разтриваше уморените си нозе и се оплакваше, че ще е трудно да намери място, където да изложи своя ледников звяр.
— За тебе няма проблеми, Оскар, но моят апартамент е твърде малък. Ще се наложи да изнеса половината обзавеждане, за да сторя място за това, ако изобщо реша да го изложа.
— Защото си се сдобила с трофея в забранена за лов зона ли? — засмя се Шьонберг. — Ако някой те обезпокои, просто му кажи, че аз съм ти го подарил. Да дойде да се разправя с мен.
— Ще трябва да го държа изключен през повечето време и да го показвам само при специални случаи. Предполагам, че ще изплаши повечето от обичайните ми посетители.
Чак сега тя се усети и потърси с поглед извинение от Суоми, но сетне се извърна.
Вчерашния ден, след като всички се бяха завърнали на кораба, изслушаха с известно притеснение разказа му за това как се гипсирал от паника и как Шьонберг хладнокръвно му спасил живота. Атина бе може би по-притеснена от самия Суоми. Де ла Торе изглеждаше вътрешно развеселен, а Барбара демонстрира известно съчувствие.
Суоми се питаше дали спътниците му — особено Атина — очакваха от него да поиска пушка и възможността да излезе отново на лов, за да се самодокаже.
Ще има да чакат, ако бе наистина така. Добре де, наистина бе ужасен. Може би ако излезеше отново и животното го нападнеше, вече нямаше да се вцепени. Или пак щеше да е същото. Отговорът на този въпрос
