кораба и само се наслаждаваха на свежия, извънземен въздух. Селяните междувременно си стояха скупчени отстрани. Изглеждаха до един весели и здрави, но сякаш бяха глухонеми. Навярно бяха минали петнайсетина години, откакто някой от тях бе получавал новини от голямата междузвездна цивилизация, която бе разпростряла мрежата си в небето над тях. Усмихваха се на гостите, но само Кестанд говореше, а дори той нямаше никакво намерение да попита как вървят нещата там, сред звездите.
Явно щяха да минат без запознанства. Цялата работа приличаше на тайно събиране, нещо като среща на контрабандисти. За миг Суоми се усъмни, но идеята му се видя смехотворна. Човек, богат колкото Шьонберг, не би се забъркал тъй направо с контрабанда, ако е решил да я прави.
— Ловувахте ли вече? — попита Кестанд.
— Не. Исках да се отбием първо тук и да видим какво се е променило от последното ми идване.
— Ами… — Кестанд (в никой случай най-красноречивият оратор, когото Суоми бе слушал) се разпростря върху по-раншните си сведения за състоянието на реколтата, времето и лова. — … Но нямаше истински северен лов, нали разбираш, този сезон още не съм успял да намеря време. Бих искал да тръгна веднага, но Микенас ме остави за свой заместник.
Шьонберг слушаше търпеливо. От изтърваните тук-там реплики Суоми разбра, че Микенас и Шьонберг бяха пътували на север с космически кораб през миналия ловен сезон и се бяха поздравили със значителен успех. Погледът на Суоми бе неотклонно прикован от меча, който Кестанд носеше. Ножницата беше кожена, привързана към колана му, дръжката изглеждаше като пластмасова, но най-вероятно бе дървена или кокалена; на Суоми му се искаше да знае повече за местните материали. Като прерови спомените от целия си живот — едва трийсет години, — не можа да си спомни да е виждал човек, който носи оръжие с несимволично предназначение. Разбира се, този меч би могъл да бъде и само символ на властта. Но изглеждаше съвсем истински и необходим, както мотиката, която държеше друг от мъжете.
Диалогът бе променил посоката си към правителствените и религиозни промени след последния северен ловен сезон. За Суоми това бе неясна тематика, но Шьонберг, изглежда, я разбираше.
— Значи Божата планина е взела властта — рече замислено Шьонберг и поклати глава, сякаш съмненията му се бяха потвърдили. Сетне попита: — Ще проведат ли Турнира, както го бяха планирали за този сезон?
— Да. — Кестанд погледна към слънцето. — Би трябвало да започне след два или три дена. Байръм от Лонг Бриджис е нашият местен шампион.
— Местен ли? — Шьонберг бе озадачен. — Лонг Бриджис не се ли намира на цели двеста километра от тук?
— Нали ти казах, че Турнирът е световен. Всяка от шейсет и четирите области излъчва шампиона си. — Кестанд поклати глава. — Много бих искал да отида.
— И сигурно би отишъл, обзалагам се, че би го предпочел пред лова, ако Микенас не те бе оставил за свой заместник.
— Не, о, неее, няма начин. Турнирът е закрит — само за боговете и за жреците. Дори графът не получи покана, а Байръм му е телохранител. Микенас пък и не опита.
Шьонберг се намръщи леко, но не продължи повече с въпросите за Турнира. Суоми междувременно си представяше Турнира като онези от старите приказки на Земята — с мъже в брони, които фучат един срещу другиго върху също тъй бронирани коне и се опитват да се свалят от седлата с копия. Но не би могло да бъде съвсем същото; спомни си, бе чел, че на Хънтърс няма яздитни животни.
След още малко приказки Шьонберг благодари вежливо на информатора си и извика да му подадат от кораба чантата, поставена в чекмеджето близо до входния люк.
— Дайте и два от онези слитъци, които ще намерите в чекмеджето; моля, донесете ги долу, господа.
Суоми и Де ла Торе свалиха нещата по стълбичката. Шьонберг постави чантата в краката на Кестанд и обяви:
— Бях обещал на Микенас да му донеса това — батерии за лампите и някои лекарства. Кажи му, че съжалявам за това, че не се видяхме; ако всичко е наред, ще се отбия отново следващия ловен сезон. А това тук — вдигна двата слитъка и ги подаде на туземеца, — е за теб. Подходящ метал за върхове на стрели или за сечива и оръжия. Намери някой добър ковач да се заеме с него. Кажи му да го закалява в ледена вода, мисля, че няма да имате трудности с намирането й по тези ширини.
— О, благодаря ти много! — Кестанд очевидно бе твърде доволен.
След като стълбицата бе прибрана и люкът — затворен, Шьонберг веднага вдигна отново „Орион“ във въздуха. Управляваше ръчно, издигна се в стръмна дъга, след което постепенно приведе кораба в хоризонтален полет с курс северозапад.
Този път пътниците бяха дошли с него при пулта за управление и седяха или надничаха зад рамото му. След като поеха в хоризонтален полет, Де ла Торе попита:
— Накъде отиваме, безстрашни водачо? Ще идем ли да погледаме как строшават някоя и друга глава?
Шьонберг изсумтя.
— Нека първо половуваме, Гус. Онзи каза, че Турнирът ще започне след два-три дена. Нямам търпение да половувам малко. — Този път реши да спази етикета и да се обърне към тях. — Това устройва ли ви?
Планетата бягаше на юг и изток. Слънцето, отново синкавобяло на тази височина, обърна обичайния си за този сезон дневен ход на изток, поради огромната, многократно по-висока от звуковата бариера, скорост на кораба им. Един индикатор в края на опасната зона показваше, че движителят се напряга докрай, за да ги носи с такава скорост тъй близо до центъра на маса с размерите на планета. Шьонберг наистина изгаряше от нетърпение. Суоми забеляза, че бе включил силовите гасители по корпуса, за да омекоти звуковите ударни вълни; летяха твърде високо, та да ги види някой от земята с невъоръжено око. Никой долу не можеше да ги засече.
Селесте и Барбара скоро се оттеглиха, за да се преоблекат с обичайните междузвездни одежди. В следващите няколко дена групата щеше да е далеч от погледите на хънтърските мъжкари, които биха могли да се възбудят или да се скандализират от модата на големия свят.
Атина, подпряла се на стойката зад креслото на Шьонберг, отбеляза:
— Питам се дали има и други ловни дружинки тук. Имам предвид хора от други планети, като нас.
Шьонберг само сви рамене.
— Предполагам, че би могло да има три-четири — рече Суоми. — Малцина могат да си позволят частно космическо пътуване, а същевременно трябва да са увлечени и по лова.
— А тъй като ние имаме това увлечение, жив късмет е, че попаднахме на Оскар — обади се Де ла Торе.
Оскар не отвърна нищо. Суоми попита Де ла Торе:
— Между другото, ти за него ли работиш? Не си ми споменавал.
— Както се казва, икономически съм независим. Запознахме се по бизнес дела преди година.
Шьонберг бе издигнал кораба малко по-високо, за да облекчи движителя. На тази височина Хънтърс като че бе готова да пусне отново кораба от прегръдката си. На няколко от стените-екрани се виждаше „терминатор“ — граничната линия между нощта и деня, — която се спускаше под ъгъл през облачния покров към невидимия екватор на юг. Южният полюс, скрит от извивката на кълбото, бе почти в средата на около седемгодишния си (според стандартното време) период на непрекъснато слънцегреене. Слънцето се намираше на една стандартна година след най-голямото си приближение до зенита и сега се въртеше спираловидно все по-ниско и по-ниско на небето — извършвайки по едно завъртане всеки хънтърски ден или около едно завъртане за двайсет стандартни часа.
След още две стандартни години слънцето щеше да се отправи към дългата нощ, за южния полюс, и едновременно с това щеше да изгрее над хоризонта на северния. Точно сега хънтърската Арктика, скована във втората половина от дългата нощ, би трябвало да изглежда безжизнена като повърхността на Плутон, погребана под огромния покров на голяма част от водата на планетата. Там горе зората на равноденствието щеше да тури край на ловния сезон; точно сега обаче сезонът бе в разгара си по средните ширини на север, където слънцето току се бе показало над хоризонта и с всеки ден се издигаше по малко от изток към запад в южното небе, предизвиквайки размразяването. Сигурно този район бе и целта на Шьонберг.
Спуснаха се в един свят на леден сумрак, сред склоновете на голи скали и фантастични, топящи се
