Сенсай Хагенадерф
Шанг Ти Страховития
Синюжу от Евъргрийн Слоуп
Тай Корбиш Кандри
Томас Сграбчвана
Търлоу Вълтий от Хай Краг
Травърс Сандакан от Тийвс Роуд
Юрумчи
Ван Номада
Преподобния Минг Касапина
Владерлин Бейн от Санфа Таун
Уот Франко от Дийп Ууд
Вул Нарваес
Зел от Уиндчастий
След като приключи с четенето, Лерос погледна към все още високото слънце.
— Днес ще има време за доста битки. Нека започваме.
Той подаде свитъка на по-нисшия свещеник, който извика силно:
— Артур от Чеспа — Бен Тарас от Бетъл Акс.
Двамата навлязоха в кръга, направиха свещените жестове в молба за благоразположението на Торун и почнаха. Бен Тарас едвам бе поел десетина пъти дъх, когато бойната брадва отхвърча от ръката му и се заби с тъп звук в притихналата, гостоприемна земя; в същото време мечът на Артур потъна точно и дълбоко в тялото на Бен Тарас. Голата, заравнена земя на бойния ринг пиеше кръвта на Бен, сякаш бе отдавна зажадняла за нея. Двамина роби с опърпани сиви туники извлякоха тялото му от ринга и го помъкнаха към мястото, където други роби приготвяха кладата. Подредените сухи дърва надхвърляха вече човешки бой, но още не бяха достатъчни. Днес трийсет и двама мъже щяха да се присъединят към боговете, за да захванат вечния си пир с Торун.
— Голямата лява ръка — Брам Безбрадия от Консилор.
Този двубой продължи малко по-дълго; сетне и двете ръце на Голямата лява ръка (изглеждаха еднакво големи) застинаха, след като мечът на Брам разпра корема му. Робите отново се появиха да извлекат трупа, но Голямата лява ръка се размърда и пририта леко, докато го изнасяха. Очите му бяха отворени и живи, макар ужасната рана да бе очевидно смъртоносна. Един накуцващ роб извади от пояса си къс, но масивен оловен чук и строши черепа на умиращия мъж с къс, методичен удар. Лерос за втори път произнесе ритуалните слова, предназначени да ускорят пътешествието на загубилия двубоя към Торун, и кимна към помощника си, който държеше свитъка.
— Брун от Бурзо — Байръм от Лонг Бриджис.
Така продължи следобедът — с малки паузи между боевете. Някои от битките бяха дълги, а един от победителите бе изгубил толкова много кръв, че едва стоеше на крака, преди да успее да отнеме последния дъх на победения. След края на всеки двубой се появяваха бързо роби: да спрат кръвотечението от раните на победителя (ако имаше рани), да го отведат да яде, да пие и да почива. На онези, които бяха омаломощени в първия кръг, щеше да им бъде доста трудно във втория.
Когато се състоя последният дуел, слънцето вече червенееше близо до хоризонта. Преди да се оттегли, Лерос даде заповед рано сутринта лагерът да бъде преместен. Първоначално възнамеряваше да изчака до обед, преди да започне нарочно бавния си поход нагоре в планината, но пушекът от погребалната клада, изглежда, се задържаше ниско тук долу, а станът, пропит с кръвта на героите, привличаше земноводни гадини от реката.
III
„Орион“ вече бе навлязъл дълбоко в системата и бързо съгласуваше орбиталната си скорост със скоростта на Хънтърс; всъщност, не му оставаше много до навлизането в атмосферата. Седнал в креслото си в малкия команден мостик по средата на кораба. Шьонберг наблюдаваше работата на автопилота, съгласувана с компютризираното холографско изображение на планетата, която се носеше пред него; планетата, която изглеждаше gestalt, според данните на сензорните инструменти, вградени във външния корпус на кораба.
Няколко дена преди това Суоми бе извлякъл разпечатка за планетата Хънтърс от корабния „газетар“ — стандартна база данни, използвана за навигация, търговия и в случай на авария. Годината на Хънтърс бе около петнайсет пъти по-дълга от земната стандартна година; следователно Хънтърс бе много по-далеч от източника на живот, отколкото Земята от Слънцето; ала слънцето на Хънтърс бе синкавобял субгигант, тъй че силата на излъчването бе кажи-речи същата. Радиусът, масата и гравитацията на Хънтърс бяха като на Земята, както и съдържанието на атмосферата. Хънтърс сигурно щеше да бъде колонизирана от полюс до полюс, ако не бе изключителният осев наклон — повече от осемдесет градуса спрямо равнината на въртене около тукашното светило — почти толкова, колкото и на Уран в орбитата му около Слънцето.
Пролетта властваше вече цяла една стандартна година в северното полукълбо на Хънтърс и този район излизаше сега от нощта, която бе на практика дълга горе-долу колкото една стандартна земна година. Край полюса нощта бе траяла повече от пет стандартни години, а общото й времетраене бе седем години. Далеч на север ледените клещи на студа и мрака бяха наистина неумолими, но скоро щяха да се разтворят. Предстояха седем години постоянно слънцегреене.
Според данните на „газетара“, които навярно още бяха валидни, макар и остарели с повече от век, хората изобщо не бяха успели да се установят за постоянно по-надалеч от 15 градуса ширина от двете страни на хънтърския екватор. Щяха да бъдат необходими куполни колонии, но населението никога не се бе разраснало дотолкова, че да се наложи разширяване и да стане строителството им изгодно. Всъщност населението не бе заело дори цялата екваториална зона на главния континент, когато довтасаха берсеркерите. При атаките на машините-убийци, пришълци от Космоса, развиващата се технологично цивилизация на колонистите на Хънтърс бе унищожена; намесата на бойната флотилия на Карлсен бе единствената причина, поради която някои от колонистите — а и самата биосфера всъщност — бяха оцелели. Туземният живот, макар и нито една от формите му да не бе интелигентна, успя да се запази във всички ширини, като преживяваше дългите зими в зимен сън под една или друга форма, а в много случаи проспиваше и жарките лета в цикъл на летен сън.
Встрани от тропиците пролетта предлагаше единствената възможност за хранене, растеж и възпроизводство. Тъй като южното полукълбо бе заето в по-голямата си част от вода, северната пролет бе засега от огромно значение за земните животни. По време на северната пролет с топенето на ледовете от пещери, гнезда и дупки се появяваха най-различни зверове. Сред тях имаше хищници и, което бе по- ужасно, те изгаряха от по-силен глад и жестокост, отколкото което и да е същество, живяло някога по дивите кътчета на Земята. Сега на планетата Хънтърс, както винаги след всеки петнайсет години по земния стандарт, започваше с пълна сила ловният сезон, откъдето идваше и името й.
— По-скоро би трябвало да го наричаме бракониерския сезон — обърна се Карлос Суоми към Атина Поулсон. Двамата се намираха в стрелбището, което Шьонберг бе устроил преди няколко седмици в голямата кабина, точно под салона на „Орион“. Суоми и Атина се бяха вторачили в големия стелаж с високоенергийни оръжия.
Шьонберг бе наредил всеки на борда да си избере оръжие и да се обучи с него, преди да започне истинската стрелба. Шьонберг и Де ла Торе прекарваха доста време долу, докато Селесте и Барбара почти
