Няколко ключа към „Лолита“

вниманието на читателя (извън еротичното и в по-голяма степен от него). От самото начало например лесно могат да бъдат разпознати и проследени основните мотиви на криминалната интрига, укривана самоличност, престъпни машинации, изграждане на алиби, наблюдение (следене), прикриване на следите, бягство, възмездие, издирване, убийство, процес и пр. Ако условно разделим романа на три части, то и в трите са използувани в адаптиран вид различни разпространени версии на полицейската анкета. В първата част това е скрупульозната подготовка на едно престъпление: сексуално — съблазняваното на малката Лолита, отвличането й, „отнемането“ й от семейството, средата и от нея самата. Към това се прибавя и грижливо замисляното, но впоследствие отхвърлено като възможност отстраняване на майката, както и наличието на косвена вина за инцидента, отнел живота й. Във втората част това е издирването на тайнствения похитител на Лолита, което става по всички правила на класическия детективски роман. Тълкуването на анаграмите на фиктивните имена, оставени от ловкия и циничен съперник на Хумберт в регистрационните книги на мотелите, в които са пребивавали, отпращащи към Молиер, Рембо и т.н., изграждат криминален ребус а ла Агата Кристи, въвличат Хумберт в една игра — предизвикателство, в която той за първи път се оказва безсилен. Третата част от романа директно повествува за едно убийство с мотиви ревност, възмездие, наказание…

Финалът обаче категорично ситуира романа на плоскостта на трагичното. Промяната на нивата на „сериозност“ не е неочаквана за тези, които внимателно са чели текста — тя просто изважда на повърхността това, което е било негова дълбока същност. Цялото действие е белязано от противоречието между играта, удоволствието, чувствеността и декадентската — на сумрака, на залеза — тоналност. Тоналността на „бавните, тъмни, виолетови целувки“. „Лицето на желанието е винаги мрачно“ — заявява в своите мемоари Хумберт и тази фраза е ключ към проблемите на еротичното в романа.

Може би в най-голяма степен модерността на романа се реализира в неговото отношение към секса. Преди всичко той е третиран като „сериозен“ обект, като сфера на реализация на личността, равностойна на всички останали сфери, обсъждана без свенливост и недомлъвки. „Лолита“ предшествува настроенията, свързани със сексуалната революция през 60-те години и падането на властвуващите табута. Но за разлика от популярните тълкуватели на тази голяма съвременна промяна Набоков не е толкова категорично еднозначен. В романа разтърсващата дълбочина на сексуалното чувство не се превръща в декларативен лозунг за вътрешното освобождаване на човека. Подмяната на любовта с еротизма е описана като една от основните драми на съвременния човек.

В киното съществува техника на монтажния преход, наречена затъмняване. В показването на интимните сцени тя се практикува обикновено по следния начин: героите се прегръщат, целуват се, целувката говори за всичко, което ще последва, и… в този момент сцената се прекъсва. Следва малка „тъмна“ пауза, която отбелязва скритото, протеклото време. Но следващата сцена, завързваща нишките на времето, показва резултатите от затъмняването: героите са вече женени или дори са им се родили деца. В съвременната литература (в името на целостта на човешката проява) принципът на затъмняването е отхвърлен и доскоро отстраненото звено се превръща дори в привилегирована сфера на описание. Това породи и конфликтите при срещата на романа с традиционния вкус, това доведе до обвиненията към „Лолита“ в порнография.

* * *

Най-добрата защита на книгата, най-убедителното разграничаване между „Лолита“ и порнографската литература е направено от самия Набоков в послеслова към американското издание от 1958 г. Тук той очертава една сравнително изчерпателна типология на порнографската литература. Порнографията — пише Набоков — е бездарност, строго съблюдаваща клишето. Тя подменя всяка естетическа наслада с обикновено полово стимулиране, с пряко въздействие върху пациента. Тук действието се свежда до съвкупяването на шаблони. Стил, структура, образност — нищо не бива да отвлича читателя от уютното желание. Такава литература се състои от редуването на еротични сцени. Това, което се разполага между тях, се свежда до смислови „шевове“, до „мостове“ в простата конструкция. При това колкото повече се отива към финала, толкова повече се засилва интензивността на еротичните сцени.

За всеки интелигентен и непредубеден читател е ясно, че „Лолита“ може да бъде определяна чрез противното, като антипод на така описаната литературна или по-скоро антилитературна стратегия. Не бива да въвежда в заблуждение фактът, че тя има за обект еротичното. Към него е подходено толкова „сериозно“, колкото към всеки друг аспект на човешкия живот.

Самото понятие еротично за Набоков не е еднопланово. То притежава различни аспекти и авторът постига чрез тях различни цели. В романа условно бихме могли да разграничим три форми или практики на еротичното. Първата е свързана с физическия аспект на явлението и се простира в диапазона от естетизиране на обекта на обожание и постигане на чувството за запълненост на битието — до изживяването на половия екстаз. На нея в романа отговарят страниците, които са писани от езика на тялото, на влеченията и импулсите, на желанията, изригнали от бездните на съществуването. „Откровените“ сцени събуждат най-много възражения. Но макар и виртуозно описани, макар и притежаващи огромна въздействена сила — твърде малобройни, те се загубват в общата тъкан на разказа и са сведени до страничен аспект.

Втората форма на еротичното е свързана с първата, но изразява диаметрално противоположно послание. Ако първата форма е описание на непосредствено преживяваното, то втората е свързана с неговия коментар, предназначен от изповядващия се героя за читателската аудитория, която той подозира в неспособност и нежелание да разбере станалото. Тя не е вече сфера на интимните преживявания, а по- скоро средство за разграничаване от моралните предубеждения, от нормалната среда, от обикновените хора. В този случай еротичният мотив се превръща в своеобразен социален език.

Третата форма на еротичното е третирането му като състояние на духа, като възбуда на сетивата (по- точно — събуждане на притъпените в прагматичното всекидневие сетива), като своеобразен панеротичен манифест. Самото живеене притежава аспект на телесност, на сенсуалност, на еротично изживяване. Например допирът на слънчевия лъч до кожата на героя или отношението към тялото (една от най- възбуждащите, най-еротичните сцени в романа не се развива в леглото, а на тенис корта и представлява продължително, детайлно описание и съпреживяване на движенията на Лолита по време на играта!). Неизяснената, импресионистична, рееща се еротичност на романа е свързана с разпокъсаното възприемане на света, с разлагането на възприятията до отделните съставящи ги компоненти: форми, цветове, шумове, допир, топлина, обоняние и пр. Широко разлялата се екстериоризация на вътрешните импулси на героя се превръща в начин на възприемане на света, във философия, в стил на разказване. Най-силно въздействаща и най-необичайна е именно тази трета форма на еротичното.

Тя не е свързана с външното, с показването, с извършването. Този еротизъм е свързан със словото, с езика, с употребата на езика (а следователно и със стила на романа): избора на думите, словосъчетанията, вътрешната поезия на фразата, начина на „стопиране“ на детайлите, ритъма на повествованието… Романът като цяло има поведението на телесен корпус, през който преминава лек ток. И той от своя страна предава на читателя това на електризиране по различен начин за различните части на разказа.

* * *

Това, което преди всичко шокира в „Лолита“, е неестествеността на сексуалната връзка: не толкова двайсет и пет годишната разлика, колкото възрастта на самото момиче. Но от друга страна, възрастта е колкото реална, толкова и условна, както впрочем и самата еротична ситуация. Върху тази двусмисленост е изградена цялата стратегия на романа. Лолита само привидно е обикновено момиче. По същество нейната възрастова характеристика е снета, обезстойностена чрез принадлежността й към една особена порода, „Във възрастовите граници между девет и четиринайсет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани странници, два пъти или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност — тя не е човешка, а нимфическа (тоест демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.“ Както става ясно от определението на Хумберт/Набоков, далеч не всички момичета на възрастта