искреното изучаване пречиства всичко. Разбира се, пред съдниците, за които мечтая в този миг, моята творба ще бъде твърде скромна; бих приел цялата строгост на критиките, бих желал тя да бъде нашарена от поправки. Но в такъв случай поне бих изпитал дълбоката радост да видя как ме критикуват за това, което съм се опитал да направя, а не за това, което не съм извършил.
Струва ми се, че още сега чувам присъдата на голямата критика, на голямата натуралистична критика, която обнови науките, историята и литературата: „«Терез Ракен» изучава прекалено частен случай; драмата на съвременния живот е по-гъвкава, не е тъй потопена в ужаса и лудостта. Такива случаи са от второстепенно значение за една творба. Желанието да не изпусне нищо от наблюденията си е накарало автора да подчертава подробностите, от които произведението е придобило прекомерна напрегнатост и острота. От друга страна, стилът не е тъй прост, както трябва да бъде в един аналитичен роман. С една дума, за да напише авторът добър роман, трябва да обхване по-голяма част от обществото, да го обрисува в многобройните му разнообразни аспекти и най-вече да си служи с ясен и естествен език.“
Исках в двадесет реда да отговоря на нападките, които ме раздразниха със своята наивна недоброжелателност, но забелязвам, че започвам да разговарям със себе си, както ми се случва винаги, когато остана прекалено дълго с перо в ръка. Спирам, зная, че читателите не обичат това. Ако имах желанието и възможността да напиша манифест, може би бих се опитал да защитя това, което един журналист нарече във връзка с „Терез Ракен“ „воняща литература“. Но какъв смисъл има? Групата писатели натуралисти, към които имам честа да принадлежа, е достатъчно смела и активна, за да създава силни творби, които сами да говорят за себе си. Само яростното заслепение на някои критици може да принуди автора да пише предговори. След като съгреших, написвайки този предговор от любов към яснотата, моля за прошка разумните хора, които нямат нужда да им палят фенери през деня, за да виждат добре.
1
В края на улица Генего, когато се идва откъм кейовете, се намира пасажът на Пон-Ньоф, същински тесен и мрачен коридор, свързващ улиците Мазарин и Сен. Този пасаж е само тридесет крачки дълъг и две широк; застлан е с жълтеникави, захабени, разкъртени, вечно просмукани от неприятна влага плочи, а стъкленият покрив с чупка е почернял от мръсотия.
Дори в хубавите летни дни, когато палещото слънце жари улиците, през мръсните стъкла едва-едва прониква белезникава светлина, която мъждука из пасажа. През лошите зимни дни и в мъгливи утрини стъклата пропускат върху лепкавите плочи само нощен мрак, мръсен, отвратителен мрак.
Вляво се гушат тъмни, ниски, прихлупени дюкянчета, от които лъха студ като от зимник. Там се продават книги, детски играчки, картонажни изделия, а посивелите от прах рафтове се очертават смътно в сянката; зад витрините от малки стъкла по предметите играе странен, вълнисто зеленикав отблясък; вътре зад изложените стоки, потъналите в мрак дюкянчета приличат на зловещи дупки, в които се движат чудновати фигури.
Вдясно по цялата дължина на пасажа се издига стена, до която местните търговци са долепили тесни като кутии павилиончета; в тях върху тесни лавици, боядисани в отвратителен кафяв цвят са подредени най-различни залежали от двадесет години чудновати предмети. В един от тези павилиони се е настанила продавачка на изкуствени бижута; тя продава пръстени по петнадесет су, грижливо нагласени върху синьо кадифе в кутийки от акажу.
Стената стърчи черна, надупчена, с грапава мазилка, като поразена от проказа.
Пасажът на Пон-Ньоф не е място за разходка. Оттам минават само за да си съкратят пътя, да спестят няколко минути. Прекосяват го заети хора, които бързат по-скоро да си свършат работата. Мяркат се и чираци с престилки, работнички, мъже и жени с пакети под мишница. Под сумрачната светлина, проникваща през стъклата, бавно се мъкнат старци и рояци деца шумно притичват след училище, тракайки с дървените си обувки по плочите. През целия ден по камъните кънтят с дразнещо еднообразие забързани стъпки. Никой не говори, никой не се спира. Всеки търчи по своята работа, с наведена глава, припряно, без дори да поглежда дюкянчетата. Продавачите следят неспокойно минувачите, които по чудо се спират от време на време пред витрините им.
Вечер три лампи със светилен газ, затворени в тежки, четвъртити фенери, осветяват пасажа. Те са закачени на свода и хвърлят по него жълточервеникави петна, образувайки наоколо светли кръгове, които ту трепкат, ту изчезват. Тогава пасажът става мрачен — същинско разбойническо свърталище; огромни сенки се издължават по плочите, влажни изпарения се надигат от улицата; истинско подземие, неясно осветено от три погребални факли. Търговците използуват това жалко осветление за витрините си; те палят само в магазинчетата в ъгъла на тезгяха по една лампа с абажур и тогава минувачите могат да надникнат в тези дупки, където денем цари мрак. Сред целия черен низ от витрини се открояват единствено прозорците на едно картонажно магазинче: две лампи дълбаят мрака с жълтите си огънчета, а от другата страна закрепената в стъклен фенер свещ осейва със светли звезди кутията с изкуствени скъпоценности. Пъхнала ръце под шала, търговката дреме в дъното на своето павилионче.
Преди няколко години срещу нея имаше магазинче, в чиято боядисана в зелено дървена облицовка непрекъснато се просмукваше влага. На фирмата — дълга тясна дъска — бе написано с черни букви: „Галантерия“, а върху едно от стъклата на вратата с червени букви — женско име: „Терез Ракен“. Отдясно и отляво имаше дълбоки витрини, облепени със синя хартия.
Денем в лекия здрач едва-едва се различаваха подредените стоки.
От едната страна имаше бельо: колосани бонета от тюл по два-три франка едното, муселинови маншети и якички, трико, къси и дълги чорапи и тиранти. Всичките тези пожълтели, измачкани предмети висяха жалки, закачени на тюлени куки. Така цялата витрина отгоре до долу изглеждаше пълна с белезникави парцали, които добиваха зловещ вид в смътния полумрак. Новите бонета рязко се открояваха по-бели върху синята хартия, с която бяха облепени дъските, а чорапите образуваха тъмни петна сред бледото скучно еднообразия на муселина.
От другата страна в една по-тясна витрина бяха наредени на полиците големи кълбета зелена прежда, черни копчета, зашити върху бели картончета, кутии с всякакви цветове и размери, мрежи за коса, изпъстрени с металически перли и опънати върху синкави книжни цилиндри, снопчета игли за плетене, модели за ръкоделие, навити на руло панделки, купчина обезцветени и овехтели стоки, които очевидно стояха тук от пет-шест години. Всички бяха добили мръсносин цвят в потъналия в прах и влага шкаф.
Лете по обед, когато ослепителните слънчеви лъчи заливаха площадите и улиците, зад бонетата на другата витрина се открояваше блед сериозен профил на млада жена. Той изплуваше неясно сред царящия то мрак: ниско, замислено чело, дълъг, тесен, тънък нос; устни, като две бледорозови резки, къса и нервна брадичка, сливаща се с шията в мека и заоблена линия. Тялото не се виждаше, прикрито в мрака; профилът се отделяше матовобял, с едно широко отворено черно око, сякаш притиснато от гъста тъмна коса. Той се очертаваше така там по цели по цели часове неподвижен и спокоен между две бонета, по които влажните куки бяха оставили следи от ръжда.
Вечер, когато запалеха лампата, погледът проникваше във вътрешността на магазинчето. То бе по- скоро дълго отколкото дълбоко; в единия му край имаше малък тезгях, а в другия — вита стълба, водеща към стаите на първия етаж. До стените бяха наредени витрини, шкафове, полици със зелени кутии; четири стола и една маса допълваха мебелировката. Помещението изглеждаше голо, студено; наблъсканите по ъглите стоки не го разведряваха въпреки ярките си цветове.
Обикновено на щанда стояха две жени: младата жена със сериозния профил и още една стара, която дремеше усмихната. Тя беше около шестдесетгодишна; пълното й спокойно лице се белееше под светлината на лампата. Голямата пъстра котка, сгушена в ъгъла на щанда, гледаше заспалата си господарка.
Встрани на едни стол седеше тридесетгодишен мъж, който четеше или разговаряше полугласно с
