Младият човек никога не би се съгласил да живее в подобна бърлога, ако не разчиташе на удобствата на някоя кантора. Той се утешаваше, че ще стои по цял ден на топло, а вечер ще си ляга рано.
И магазинът, и жилището останаха неподредени цяла седмица. Още от първия ден Терез седна на щанда и повече не мръдна от мястото си. Госпожа Ракен се изненада от това потиснато настроение; тя очакваше, че младата жена ще се помъчи да разхубави жилището си, ще сложи цветя на прозорците, ще пожелае нови тапети, завеси, килими. Когато предложеше да поправят нещо, да поразкрасят дома, племенницата й възразяваше спокойно.
— Няма смисъл. Много добре сме и така, не ни е нужен разкош.
Госпожа Ракен сама трябваше да оправи стаите, да подреди донякъде магазина. В края на краищата на Терез й омръзна да я гледа, като се суети безспир пред очите й; тя нае прислужница и така принуди леля си да стои с нея в магазина.
Камий цял месец не можа да си намери работа. Той стоеше колкото може по-малко в магазина, скиташе по цял ден. Накрая му стана така скучно, че заговори да се върнат във Вернон. Най-сетне го назначиха в управлението на Орлеанските железопътни линии. Печелеше по сто франка месечно. Сбъдна се мечтата му.
Той излизаше сутрин в осем часа. Спускаше се по улица Генего до кейовете. Тогава, пъхнал ръце в джобовете, със ситни крачки, вървеше край Сена от Института до Ботаническата градина. Този дълъг път, изминаван два пъти дневно, никога не му омръзваше. Камий съзерцаваше как тече водата, спираше се да погледа саловете с дървени трупи, спускащи се по реката. Не мислеше за нищо. Често заставаше пред „Парижката Света Богородица“, устремил поглед в скелите, обграждащи черквата, която бе в ремонт; високата дървена постройка го привличаше, без сам да знае защо. После мимоходом хвърляше поглед към Пор-о-Вен и броеше файтоните, идващи откъм гарата. Вечер, затъпял от работа, прехвърляйки на ум някоя глупава история, чута в канцеларията, той прекосяваше Зоологическата градина и ако не беше много закъснял, отбиваше се да погледа мечките. Оставаше там около половин час, наведен над дупката, следейки мечките, които тежко пристъпваха; движенията на тези едри животни му харесваха; той ги гледаше, раззинал уста, опулил очи, изпълнен с глупава радост при всяко тяхно помръдване. Най-сетне се решаваше да си тръгне бавно-бавно, зазяпан в минувачите, колите, магазините.
Щом се прибереше в къщи, вечеряше, после сядаше да чете. Беше си купил произведенията на Бюфон и всяка вечер, независимо от скуката, която му навяваше подобно четиво, поставяше си за задача да прочете двадесет-тридесет страници. Освен това четеше книжки от периодичните издания по десет сантима едната: „История на Консулството и Империята“ от Тиер и „История на жирондистите“ от Ламартин, както и някои научнопопулярни съчинения. Мислеше, че така допълва образованието си. Понякога караше жена си да го слуша, а той й прочиташе няколко страници или някой анекдот. Винаги много се чудеше как е възможно Терез да стои замислена и мълчалива цялата вечер, без да се поддаде на изкушението да прочете някоя книга. Всъщност той само се убеждаваше, че жена му не блести с кой знае какъв ум.
Терез нетърпеливо отблъскваше книгите. Предпочиташе да стои, без да прави нищо, втренчила поглед, потънала в празни, неясни мисли. Впрочем тя запазваше непрекъснато равното си, любезно държание. С цялата си воля се стремеше да направи от себе си пасивно оръдие на безгранична услужливост и самоотверженост.
Търговията им се развиваше мирно и тихо. Печалбите в края на всеки месец бяха едни и същи. Клиентелата им се състоеше предимно от работнички от квартала. През пет минути в магазина влизаше някоя девойка и си купуваше нещо по за няколко су. Терез обслужваше клиентите винаги с едни и същи думи, с неизменна безизразна усмивка. Госпожа Ракен беше по-приветлива, по-разговорчива и истината е, че всъщност тя привличаше и задържаше клиентелата.
Така се изнизаха три години, ден след ден, изцяло подобни една на друга. Камий не беше отсъствувал нито един ден от службата. Майка му и жена му почти не излизаха от магазина. Живеейки след влажна тъма, сред мрачно, подтискащо безмълвие, Терез виждаше как животът се разстила пред нея празен, предлагащ й всяка вечер все същото студено легло и всяка сутрин все същия пуст ден.
4
Един път седмично, в четвъртък вечер, семейство Ракен приемаше гости. Запалваха голяма лампа в трапезарията и слагаха на огъня чайник с вода. Това беше истинско събитие. Тази вечер се отличаваше от всички останали през седмицата; тя се превърна в нещо като традиция за семейството — весело еснафско пиршество. В тези дни си лягаха в единадесет часа.
Госпожа Ракен срещна в Париж един свой стар приятел, полицейския комисар Мишо, който бе служил във Вернон двадесет години и с когото бяха живели в една и съща къща. Там се бяха сближили, но когато вдовицата продаде магазина си и се настани в къщата на брега на реката, те малко по малко престанаха да се виждат. Мишо напусна провинцията няколко месеца по-късно и се настани в Париж на улица Сен, където преживяваше мирно и тихо със своите хиляда и петстотин франка пенсия. Един дъждовен ден срещна своята приятелка в пасажа на Пон-Ньоф; още същата вечер получи покана за вечеря у семейство Ракен.
Така четвъртък стана приемен ден. Бившият полицейски комисар свикна акуратно да идва един път седмично у тях. Накрая започна да води и сина си Оливие, висок, сух и мършав тридесетгодишен мъж, женен за дребна, вяла, болнава жена. Оливие работеше в полицейската префектура с три хиляди франка заплата, която предизвикваше страшна завист у Камий; беше началник канцелария в полицията по поддържане реда и сигурността. Още от първия ден Терез намрази този надут и бездушен момък, който си въобразяваше, че с мършавото си, върлинесто тяло и с присъствието на слабоватата си клета женица удостоява с кой знае какво щастие магазинчето в пасажа.
Камий доведе още един гост, стар служител от Орлеански железници. Гриве имаше двадесет години служба. Беше началник канцелария и печелеше две хиляди и сто франка. Той раздаваше работа в канцеларията, затова Камий проявяваше известно уважение към него; надяваше се, че един ден, след десетина години, когато Гриве умре, той ще го замести. Гриве беше възхитен от приема на госпожа Ракен и ги подещаваше всяка седмица със забележителна точност. След шест месеца посещението в четвъртък стана за него нещо като дълг: той ходеше в пасажа на Пон-Ньоф, както всяка сутрни отиваше в канцеларията си, машинално, сякаш воден от животински инстинкт.
Приемите се оживиха. В седем часа госпожа Ракен запалваше огъня, поставяше по средата на масата лампата и до нея доминото, избърсваше приборите за чай, които обикновено стояха в бюфета. Точно в осем часа старият Мишо и Гриве се срещаха пред магазинчето, идващи единият от улица Сен, другият от улица Мазарин. Те влизаха заедно и тогава цялото семейство се качваше на първия етаж. После сядаха около масата и чакаха Оливие Мишо и жена му, които винаги закъсняваха. Когато се съберяха всички, госпожа Ракен наливаше чая, Камий изсипваше върху мушамата доминото и всеки се задълбочаваше в играта. Чуваше се сам тракането на жетоните. След всяка партия играчите спореха две-три минути, после отново настъпваше тягостна тишина, нарушавана само от сухо тракане.
Терез играеше с такова безразличие, че вбесяваше Камий. Тя държеше на коленете си голямата пъстра котка Франсоа, която госпожа Ракен бе донесла от Вернон, и я галеше с едната си ръка, докато с другата поставяше жетоните. Вечерите в четвъртък бяха за нея истинско мъчение; често се оплакваше, че не й е добре, че има мигрена, само за да не играе, а да стои бездейна, полузаспала. Облакътена на масата, опряла буза на ръцете си, тя наблюдаваше гостите на леля си и на мъжа си през жълтия задимен облак, който изпускаше лампата. Всичките тези физиономии я дразнеха. Тя местеше поглед ту към един, ту към друг, изпълнена с дълбоко отвращение и глухо раздразнение. Бледото лице на стария Мишо бе покрито с червени петна, безжизнено лице на вдетинен старик; Гриве беше с кръгли очи и тънки устни и това му придаваше глупашко изражение. Оливие, който беше само кожа и кости, важно крепеше на смешното си тяло ъгловатата си безлична физиономия. Колкото до Сюзън, жената на Оливие, тя беше страшно бледа, с блуждаещи очи, с безцветни устни и измито лице. И сред всичките тези безобразни и зловещи фигури, които я заобикаляха, Терез не вицдаше нито един истински човек, нито едно живо същество. Понякога изпадаше в същинска халюцинация, струваше й се, че е жива погребана под земята заедно с някакви трупове- марионетки, които обръщаха глава, движеха ръце и крака, когато им дръпнат конците. Гъстият въздух в трапезарията я задушаваше, мълчанието, от което я побиваха тръпки, и жълтеникавата светлина на
