размишляваше над своите сметки. Само някоя полугласно подхвърлена дума нарушаваше от време на време спокойствието на тази замряла обстановка.
Госпожа Ракен гледаше децата си с ведра доброта. Беше решила да ги ожени. Понеже вечно смяташе сина си в смъртна опасност, трепереше при мисълта, че един ден, когато тя умре, ще го остави сам и болен. Затова надеждата й беше в Терез; казваше си, че девойката ще бди над Камий и ще го пази. Със спокойното си държане и мълчаливата си преданост племенницата й вдъхваше безгранично доверие. Тя го беше доказала на дело и майката искаше да я направи ангел пазител на сина си. Този брак беше предварително обсъден, решен.
Децата отдавна знаеха, че един ден трябва да се оженят. Те бяха отраснали с тази мисъл и тя им се струваше напълно близка и естествена. В семейството се говореше за този брак като нещо необходимо, неизбежно. Госпожа Ракен беше казала: „Ще почакаме Терез да стане на двадесет и една години.“ И те чакаха търпеливо, без вълнение, без смущение.
Страстните увлечения на юношеството бяха чужди на Камий, чийто организъм беше отслабнал от болестите. Той беше останал малко момче в отношенията сис с братовчедка си, целуваше я, както целуваше майка си, по навик, без да губи нито за миг егоистичното си спокойствие. В нея виждаше любезна приятелка, с която не скучаеше и която, ако се наложеше, му вареше билков чай. В игрите му се случваше понякога да я вземе в обятията си, все едно че прегръщаше момче; плътта му не потръпваше. И никога в подобни мигове не бе му одвало на ум да целуне топлите устни на Терез, която се отбраняваше, смеейки се нервно.
Девойката също сякаш оставаше студена и безразлична. Понякога тя спираше големите си очи на Камий и няколко минути го наблюдаваше втренчено, с невъзмутимо спокойствие. Само устните й едва потрепваха. Нищо не можеше да се прочете върху това затворено лице, на което с несъкрушимата си воля тя винаги придаваше кротко и внимателно изражение. Когато говореха за женитбата й, Терез ставаше сериозна, задоволяваше се да одобрява с кимане всичко, което казваше госпожа Ракен. Камий пък чисто и просто заспиваше.
През летните вечери двамата млади хора се спускаха на брега на реката. Камий се дразнеше от безконечните грижи на майка си; понякога се бунтуваше, искаше да тича с риск да се разболее, за да избегне ласките, които му бяха дотегнали до втръсване. Тогава повличаше Терез, предизвикваше я да се борят, да се търкалят из тревата. Един ден блъсна братовчедка си тъй силно, че тя падна; девойката мигновено скочи като див звяр и с пламнало лице, с налети с кръв очи се спусна към него с вдигнати юмруци. Камий се свлече на земята. Беше се уплашил.
Изнизаха се месеци, години. Определеният за сватбата ден дойде. Госпожа Ракен отведе Терез настрана, поговори й за баща й и за майка й, разказа й историята на нейното раждане. Девойката изслуша леля си, после безмълвно я целуна.
Вечерта Терез, вместо да влезе в стаята отляво на стълбището, влезе отдясно в стаята на братовчед си. В този ден това беше единствената промяна в живота й. На другата сутрин, когато младоженците слязоха долу, Камий изглеждаше все така болезнено отпаднал и потънал в скъпото си егоистично безбурно равновесие, а лицето на Терез изразяваше както винаги кротко безразличие, ужасяващо спокойствие.
3
Една седмица след сватбата Камий решително заяви на майка си, че желае да напусне Вернон и да отиде да живее в Париж. Госпожа Ракен възрази; тя вече беше уредила живота си и не желаеше да го променя в каквото и да било отношение. Синът й получи нервна криза, заплаши я, че ще се разболее, ако не отстъпи на прищявката му.
— Никога не съм се противопоставял на твоите планове — каза й той. — Ожених се за братовчедка си, пия всичките лекарства, с които ме тъпчеш. Крайно време е веднъж и аз да проявя воля и ти да се съгласиш с мен… Ще заминем в края на месеца.
Госпожа Ракен не можа да заспи цялата нощ. Решението на Камий разстройваше живота й и тя отчаяно си блъскаше главата как да преустрои съществуването си. Малко по малко се успокои. Размисли, че младите биха могли да имат деца и тогава ограничените й материални възможности нямаше да им бъдат достатъчни. Трябваше да спечели още пари, да се заеме отново с търговия, да намери доходна работа на Терез. На другия ден се събуди, примирена с мисълта за отпътуването. Беше направила план за нов живот.
На закуската се показа весела.
— Ето какво намислих — каза тя на децата си. — Утре ще отида в Париж. Ще потърся магазинче за галантерия и двете с Терез ще продаваме игли и конци. Това ще ни запълни времето. Ти, Камий, ще правиш каквото искаш. Ще се разхождаш на слънце или ще си намериш работа.
— Ще си намеря работа — отговори младия човек.
Всъщност Камий беше пожелал да се преместят само от глупаво честолюбие.
Той мечтаеше да стане чиновник в голямо предприятие; червеше се от удоволствие, като си представяше как ще изглежда сред просторна канцелария със сатенени ръкавели и перо зад ухото.
Изобщо не се посъветваха с Терез. Тя винаги беше проявявала такава пълна покорност, че вече нито леля й, нито мъжът й считаха за нужно да искат мнението й. Отиваше там, където отиваха те, правеше това, което правеха те, без оплакване, без упрек, сякаш без дори да разбира, че се извършва промяна.
Щом пристигна в Париж, госпожа Ракен се запъти право към пасажа Пон-Ньоф. Една стара мома от Вернон й беше дала адреса на своя роднина, която имала магазинче за галантерия в пасажа и се канела да го продаде. На бившата вернонска търговка магазинчето се стори твърде малко и тъмно; но прекосявайки Париж, тя бе така зашеметена от уличната глъчка и от ослепителния разкош на магазините, че тази тясна галерия със скромни витрини й напомни предишното й спокойно магазинче. Щеше да се чувствува като в провинцията; тя си отдъхна, каза си, че скъпите й деца сигурно ще бъдат щастливи в този глух кът. Умерената цена на магазина я накара да се реши; продаваше се за две хиляди франка. Наемът за павилиончето и за квартирата на първия етаж беше всичко хиляда и двеста франка. Госпожа Ракен, която имаше близо четири хиляди франка спестявания, пресметна, че би могла да откупи правото да търгува и да плати наема за първата година, без да начева капитала си. Смяташе, че заплатата на Камий и печалбата от магазина щяха да стигнат за всекидневните им нужди, така че нямаше да се наложи да нарушава рентата си и сумата щеше да нарастне и да осигури бъдещите й внучета.
Тя се върна сияеща във Вернон, каза, че е намерила истинско съкровище, прелестно кътче в сърцето на Париж. След няколко дни, без сама да забележи, във вечерните разговори влажното и мрачно павилионче от пасажа се превърна в дворец; тя го виждаше в мислите си удобно, широко, спокойно, с цял куп неоценими качества.
— Ах, мила Терез! — казваше тя. — Ще видиш колко щастливи ще бъдем в това кътче! Горе има три чудесни стаи. Пасажът е много оживен. Ще подредим прекрасни витрини… Ще видиш, там никак няма да скучаем.
Приказките й нямаха край. Всичките й инстинкти на бивша търговка се бяха пробудили; тя обсипваше предварително Терез със съвети за продажбаа, покупките, хитростите на дребната търговия. Най-сетне семейството напусна къщата край брега на Сена; още същата вечер те се настаниха в пасажа на Пон- Ньоф.
Когато Терез влезе в магазина, където щеше да живее отсега нататък, стори й се, че се спуска в някаква лепкава глинеста яма. Обзе я отвращение, тръпки я побиха от страх. Тя се вгледа в мръсния, влажен пасаж, влезе в магазина, качи се на първия етаж, обиколи всички стаи; голи, без мебели, те навявах ужас със запуснатостта и овехтялостта си. Младата жена не направи нито едно движение, не промълви нито дума. Сякаш застина. Леля й и мъжът й бяха долу, тя седна на един куфар, безволно отпусна ръце, със стиснато от ридания гърло, но не можа да заплаче.
Лице в лице с действителността госпожа Ракен се смути, стана й неудобно от такова осъществяване на мечтите й. Тя винаги намираше лек за затрудненията, затова обясни мрака с облачното време и заключи че с метлата всичко ще се оправи.
— Какво толкова! — каза й Камий. — Тук е съвсем прилично… Впрочем ние ще се прибираме горе само вечер. Аз ще се връщам чак към пет-шест часа. А вие ще бъдете заедно двете и няма да се отегчавате.
