никога не бе потръпвало от желание, копнееше по момчепшки за живота в ателието, описан от приятеля му. Той мечтаеше за тези жени, които излагат на показ голите си тела. Започна да разпитва Лоран:
— Нима там идваха жени, които ей така, направо се разсъбличаха пред тебе?
— Разбира се — отговори усмихнато Лоран, като гледаше Терез, която силно бе пребледняла.
— Това сигурно ви е поставяло в много неловко положение… — продължи Камий с детински смях. — Аз бих се засрами. Сигурно и ти първия път си стоял като глупак.
Лоран разглеждаше внимателно огромната си разтворена длан. Пръстите му леко потрепваха, червени петна избиха по бузите му.
— Първия път — започна той, сякаш говореше на себе си — мисля, че това ми се стори напълно естествено… Много е забавно, дяволското му изкуство, само че не носи ноти стотинка… Модел ми беше една чудна червенокоса жена: с гъвкава, блестяща плът, с пищна гръд, с такива широки бедра…
Лоран вдигна глава и видя пред себе си Терез, безмълвна, неподвижна. Младата жена го гледаше пламенно, втренчено. Замъглените й черни очи бяха като две бездни; през полуотворените й устни устата й изглеждаше по-розова. Тя стоеше поразена, съсредоточена, цялата превърната в слух.
Лоран премести поглед от Терез върху Камий. Бившият художник сдържа една усмивка. Той завърши фразата си с широк, сладострастен жест, който младата жена проследи с очи. Бяха стигнали до десерта, когато госпожа Ракен слезе да обслужи една клиентка.
Когато вдигнаха покривката, Лоран, който от няколко минути се беше замислил, каза внезапно на Камий:
— Знаеш ли какво, трябва да нарисувам портрета ти.
Госпожа Ракен и синът й изпаднаха във възторг от това хрумване. Терез остана мълчалива.
— Сега е лято — добави Лоран — и понеже излизаме от работа в четири, ще мога да идвам тук, за да ми позираш по два часа надвечер. За една седмица ще се оправим.
— Чудесно! — възкликна Камий, поруменял от радост. — Ще вечеряш с нас… Ще си наглася косата и ще облека черния си редингот.
Стана осем часът. Дойдоха Гриве и мишо. Оливие и Сюзън пристигнаха след тях.
Камий представи приятеля си на гостите. Гриве сви устни. Той ненавиждаше Лоран, защото според него много скоро му бяха повишили заплатата. Впрочем въвеждането в дома на нов човек представляваше събитие — гостите на Ракен не можеха да приемат непознатия без известна студенина.
Лоран се държа като примерно момче. Той схвана какво е положението, пожела да се хареса, да го приемат изведнъж. Разказа анекдоти, оживи вечерта с гръмкия си смях и спечели благоразположението дори на Гриве.
Тази вечер Терез не се постара да измисли причина, за да слезе в магазина. Тя остана до единадесет часа на стола си, игра и се разговаря, като избягваше да среща погледите на Лоран, който впрочем не се занимаваше с нея. Сангвиничният темперамент на този мъж, плътният му глас, гръмкият му смях и силният и остър мирис, излъчващ се от тялото му, смущаваха младата жена и я хвърлиха в нервна тревога.
6
От този ден Лоран започна да идва почти всяка вечер у семейство Ракен. Той живееше на улица Сен- Виктор, срещу Пор-о-Вен, в обзаведена стая, за която плащаше по осемнадесет франка на месец. Тази мансарда с един тавански прозорец, който едва се полуотваряше към небето, заемаше едва шест квадратни метра площ. Лоран се връщаше колкото може по-късно в жалката си квартира. Преди да срещне Камий, понеже нямаше пари да се мъкне по кафенетата, той се заседяваше в малкото ресторантче, където обикновено вечеряше, пушеше лула и пиеше кафе с ракия по три су чашата. После бавно се отправяше към улица Сен-Виктор, след като се разходеше по кейовете и поседеше на някоя пейка, ако времето е хубаво.
Магазинчето в пасажа на Пон-Ньоф стана за него очарователен подслон, топъл, спокоен, изпълнен с приятелски разговори и внимание. Той спестяваше трите су за кафето с ракия и пиеше жадно чудесния чай на госпожа Ракен. Оставаше у тях до десет часа, като си почиваше след вечерята и се чувствуваше почти като у дома си. Отиваше си чак след като помогнеше на Камий да затвори магазина.
Една вечер донесе триножника и кутията си с бои. На другия ден щеше да започне портрета на Камий. Купиха платно, направиха грижливо всички приготовления. Най-сетне художникът се залови за работа, и то в спалнята на съпрузите, защото там, според думите му, било най-светло.
Изгуби три вечери, за да нарисува главата. Нанасяше леко, грижливо ситни щрихи с въглена. Рисунката му стана някак изкуствена, ъгловата, напомняше по смешен начин картините на старинните живописци. Изобрази лицето на Камий, както ученик копира оригинала — несмело, прекалено точно, което му придаде намръщено изражение. На четвъртия ден разми на палитрата си съвсем малки късчета бои и започна да рисува с върха на четката. Пунктираше платното с малки мръсни петна и ги очертаваше със ситни, къси. Тънки щрихи, сякаш работеше с молив.
В края на всеки сеанс госпожа Ракен и Камий изпадаха във възторг. Лоран ги уверяваше, че трябва да почакат — приликата неминуемо ще проличи.
Откакто Лоран започна портрета, Терез не напускаше стаята, превърната в ателие. Тя оставяше леля си сама в магазина. Намираше най-незначителни поводи да се качи на горния етаж и вече не сваляше очи от работата на Лоран.
Все така сериозна, подтисната, по-бледа и по-безмълвна от друг път, тя сядаше и се заглеждаше в движението на четките. Всъщност съзерцанието като че ли не я забавляваше кой знае колко; към това място сякаш я привличаше невидима сила и тя оставаше там като закована. От време на време Лоран се обръщаше към нея, усмихваше й се и я питаше дали портретът й харесва. Тя едва-едва му отговаряше, като потръпваше, а после отново застиваше в съсредоточен възторг.
Лоран, връщайки се вечер на улица Сен-Виктор, размишляваше надълго и нашироко. Спореше сам със себе си да стане или да не стане любовник на Терез.
„Ето една женичка — казваше си той, — която ще бъде моя любовница, само ако пожелая. Тя седи вечно зад гърба ми, разглежда ме, измерва ме, претегля ме… Трепери, лицето й добива смешно изражение, безмълвно и страстно. Сто на сто й трябва любовник. Личи й по очите… Не може да не се признае, че Камий е жалко същество.“
Лоран се надсмиваше в себе си над хилавия си приятел.
„Тя се отегчава до смърт в това магазинче… Аз ходя там, защото няма накъде да се запилея. Иначе едва ли биха ме подмамили в този пасаж на Пон-Ньоф. Такава влага, тъга! Истинска смърт… за една жена… Сигурен съм, че й харесвам. Тогава защо да не бъда аз, а някой друг.“
Той се спираше, обзет от глупаво самодоволство, и замислено се заглеждаше във водите на Сена. После възкликваше:
— Бога ми, толкова по-зле! При пръв удобен случай ще я целуна… Обзалагам се, че ще падне веднага в обятията ми.
После пак тръгваше и пак го обземаше нерешителност.
„Всъщност тя е грозна — казваше си той. — Носът й е дълъг, устата й — голяма.
И, главно, никак не я обичам. Може да си докарам някоя беля на главата. Заслужава си да се позамисли човек за това.“
Лоран беше прекалено предпазлив, затова мисли и премисля цяла седмица. Той пресметна всички неприятности, които биха могли да произлязат от връзката му с Терез. И реши да си опита щастието едва когато напълно се убеди, че ще има изгода от това.
Вярно е, че Терез му се виждаше грозна и той не я обичаше, но в края на краищата тя нямаше да му струва нищо; жените, на които плащаше евтино, без съмнение не бяха нито по-хубави, нито по-любими от нея. Пестеливостта го съветваше да вземе жената на приятеля си. От друга страна, отдавна не бе задоволявал желанията си, понеже нямаше пари, трябваше да лишава плътта си от необходимото. И сега не му се искаше да изпусне случая. Най-сетне подобна връзка, ако се разсъди добре, не можеше да има лоши последици. В интерес на Терез щеше да е тя да пази тайна, а той спокойно можеше да я зареже, когато пожелае. Дори Камий да узнае всичко и да се разгневи, щеше да го смаже с един юмрук, ако много знае. Работата във всяко отношение изглеждаше лесна и привлекателна за Лоран.
