лампата я изпълваха със смътен ужас и необяснима тревога.
Бяха сложили долу на вратата на магазина звънче, чийто остър звън известяваше влизането на клиентките. Терез постоянно надаваше ухо да го чуе; щом дръннеше, тя слизаше бързо, успокоена, щастлива, че може да напусне трапезарията обслужваше бавно купувачката. Когато тя си отидеше, сядаше зад тезгяха и оставаше там колкото може по-дълго, не й се връщаше, вкусваше истинска наслада, че Гриве и Оливие не са пред очите й. Влажният въздух на дюкянчето уталожваше треската, която изгаряше ръцете й, и тя най-сетне отново изпадаше в обичайната си сериозна замисленост.
Но не успяваше да остане дълго. Камий се дразнеше от отсъствието й, той не можеше да разбере как е възможно да предпочита магазина пред трапезарията в четвъртък вечер. Надвесваше се над перилата и търсеше с поглед жена си.
— Ей — викаше Камий, — какво правиш там? Защо не се качваш?… На Гриве дяволски му върви. Пак спечели!
Младата жена ставаше неохотно и заемаше мястото си срещу стария Мишо, от чиито увиснали, разтворени в усмивка устни просто й прилошаваше.
Така оставаше тя до единадесет часа изнемощяла на стола си, загледана във Франсоа на коленете си, за да не вижда обкръжаващите я палячовци, които се кривяха около нея.
5
В един от четвъртъците, връщайки се от работа, Камий доведе със себе си висок широкоплещест здравеняк. Той го бутна приятелски в магазина. Запита госпожа Ракен, като посочи момъка:
— Мамо, познаваш ли този господин?
Старата търговка погледна юначагата, но не успя да си го припомни. Терез гледаше невъзмутимо тази сцена.
— Как? — поде Камий. — Значи не познавашЛоран, малкия Лоран, сина на дядо Лоран, който имаше такива хубави ниви около Жьофос?… Не си ли го спомняш?… Ходехме заедно на училище. Той идваше да ме вика всяка сутрин, като излизаше от чичо си, който беше наш съсед, а ти му даваше филии със сладко.
Госпожа Ракен изведнъж си спомни малкия Лоран, който й се стори странно пораснал. Не го беше виждала близо двадесет години. Тя се помъчи да заглади впечатлението от сухото посрещане, като го заля с безброй спомени и майчински нежности. В това време Лоран беше седнал; той се усмихваше любезно, отговаряше с ясен глас и се оглеждаше спокойно и непринудено.
— Представяте ли си — говореше Камий, — този симпатяга работи от година и половина в Орлеанските железници, а до тази вечер не сме се срещали нито веднъж. Толкова огромно и забележително е това учреждение.
Младият човек направи забележката, като отвори широко очи и стисна устни, с гордото съзнание, че макар и съвсем малко, все пак е колелце в тази огромна машина. Той продължи, като поклати глава:
— О, само че той е добре, учил е печели вече хиляда и петстотин франка… Баща му го е пращал в колеж; следвал е право и е учил живопис. Нали, Лоран? Остани на вечеря у нас.
— С удоволствие — съгласи се простичко Лоран.
Той махна шапката си и се разположи в магазина. Госпожа Ракен забърза към кухнята. Терез, която още не бе промълвила нито дума, гледаше новодошлия. Тя никога досега не беше виждала истински мъж. Висок, силен, със свеж вид, Лоран я удивляваше. Тя съзерцаваше с някакво възхищение ниското му чело, обградено с гъста черна коса, пълните му бузи, червените му устни, правилните черти, здравата му красота. Спря за миг поглед на шията му — широка и къса, дебела и мощна. После впи очи в големите му ръце, които той държеше на коленете си; пръстите му бяха четвъртити; ако свиеше юмрук, сигурно щеше да е огромен и с него би могъл да убие и вол. Лоран беше истински селски син, държеше се малко изтежко, беше леко прегърбен, с бавни и отмерени движения, със спокоен, упорит вид. Под дрехите му се долавяха кръгли, развити мускули, яко и набито тяло. Терез го разглеждаше любопитно — от свитите в юмрук ръце до лицето, и тръпки я побиваха, като спреше поглед на мощната му шия.
Камий извади томовете на Бюфон и книжките си по десет сантима, за да покаже на приятеля си, че и той работи. После, сякаш в отговор на някакъв въпрос, който си е имал на ум, запита Лоран:
— Ти сигурно познаваш жена ми? Не си ли спомняш малката братовчедка, която играеше с нас във Вернон?
— Веднага познах госпожата — отговори Лоран, като гледаше Терез право в лицето.
Младата жена изпита неприятно чувство от този прям поглед, който сякаш проникна в нея. Тя се усмихна принудено и размени няколко думи с Лоран и с мъжа си. После побърза да отиде на помощ на леля си. Тежко й беше на сърцето.
Седнаха на масата. Още от началото на вечерята Камий се занимаваше само с приятеля си.
— Как е баща ти? — запита го той.
— Не знам — отговори Лоран. — Скарани сме. От пет години не си пишем.
— Ами! — възкликна Камий, поразен от подобно чудовищно явление.
— Да, той е чудак и си има свои идеи… Понеже постоянно се съди със съседите си, изпрати ме в колеж с надежда след време да намери в мое лице адвокат, който да печели всичките му дела… О, татко Лоран има само утилитарни амбиции. Той иска да извлече полза от всичките си лудории.
— А ти не искаше ли да станеш адвокат? — запита Камий още по-удивено.
— Бога ми, съвсем не… — засмя се приятелят му. — Две години се преструвах, че ходя на лекции, за да получавам издръжката от хиляда и двеста франка, която ми даваше баща ми. Живеех с един приятел от колежа, който е художник, и започнах и аз да рисува. Забавно ми беше. Това е весел занаят и никак не е уморителе. Пушехме и бъбрехме по цял ден…
Семейство Ракен го гледаше с широко отворени удивени очи.
— За нещастие — продължи Лоран, — и това не можеше да продължава вечно. Баща ми узна, че го лъжа, лиши ме от стоте франка на месец и ми нареди да се върна да копая земята с него. Опитах се тогава да рисувам картини със свещени сюжети; лоша търговия… Понеже ми стана ясно, че ще умра от глад, запратих изкуството по дяволите и си потърсих работа… Баща ми все кога да е ще умре; чакам този ден, за да си поживея, без нищо да работя.
Лоран говореше всичко това с невъзмутимо спокойствие. С няколко думи се обрисува чудесно. Всъщност той беше чисто и просто мързеливец, у когото преобладаваха груби инстинкти и ясно определени желания за лесни и трайни наслади. На това едро, мощно тяло му беше необходимо само бездействие, леност и ежечасно удовлетворяване на страстите. Би искал добре да се храни, добре да спи, да си поживее нашироко, без много-много вълнения, без да насилва съдбата.
Адвокатската професия го изплашила, а тръпки го побивали само при мисълта да копае земята. Отдал се на изкуството с надеждата, че то ще бъде подходящ занаят за лентяй като него, струвало му се, че леко ще се справи с четката; вярвал в лесния успех. Мечтаел за живот, изпълнен с евтини удоволствия, красив живот, с много жени; да се изтяга по дивани, да се отдаде на ядене и пиене. Мечтата тряла, докато дядо Лоран пращал пари. Но когато младият човек, който по това време вече бил навършил тридесетте, съзрял на хоризонта оскъдицата, той се позамислил; обзел го страх пред лишенията, не би се решил да изкара и един ден без хляб дори заради най-голямата слава в изкуството. Той запратил, както сам казваше, рисуването по дяволите още същия ден, в който се уверил, че то никога няма да задоволи големите му апетити. Първите му опити били под всякаква посредственост. Селският му поглед обгръщал непохватно и грубо природата. Платната му, като че ли кални, лошо построени, разкривени, не издържали критика. Впрочем той не бил кой знае колко честолюбив като художник и не изпаднал в черно отчаяние, когато се наложило да захвърли четките. Съжалявал от сърце само за ателието на приятеля си от училищната скамейка, просторно ателие, където така сладострастно се търкалял четири-пет години. Мъчно му било също за жените, които идвали да позират и чиито прищевки били достъпни за кесията му. Този свят на груби развлечения разпалил в него плътски желания. Въпреки това скоро свикнал с чиновничеството, задоволявал се с безсмисленото съществуване и от ден на ден все повече обиквал тази работа, която не го уморявала и притъпявала ума му. Само две неща го дразнели — липсата на жени и храната в евтините ресторанти, която не задоволявала лакомството му.
Камий го слушаше и го гледаше с наивно удивление. Този хилав момък, чието отпуснато слабо тяло
