угнетен, без изобщо да мисли, че бе направил всичко това, за да притежава Терез, и без при всеки допир с нея да не страда още повече сега, когато вече я притежаваше.
Жестоките терзания го извадиха от това състояние на затъпяване. В първия миг на вцепенение, на странна потиснатост след брачната нощ той забрави причините, които го бяха подтикнали към тази женитба. Но под пристъпите на повтарящите се лоши сънища го обзе глухо раздразнение, което надви страховете му и му възвърна паметта. Той си спомни, че се е оженил, за да изгони кошмарите в страстните прегръдки на жена си. И грубо грабна Терез една нощ, с риск да премине над тялото на удавника, притисна я с всички сили към себе си.
Младата жена, също напрегната до крайност, беше готова да се хвърли в огъня, стига да беше сигурна, че пламъкът ще прочисти плътта й и ще я избави от терзанията. Тя отговори на прегръдката на Лоран, решена да изгори в ласките на този мъж или да намери в тях успокоение.
Те се притиснаха силно, безумно. Мъката и страхът замениха желанията им. Когато телата им се докоснаха, стори им се, че са попаднали в жарава. Нададоха вик и се притиснаха още по-силно, за да не дадат възможност на удавника да се промъкне помежду им. Но въпреки това непрекъснато чувстваха останките на Камий, които се провираха гнусно между тях, като заледяваха на места кожата им, докато останалата част от тялото им гореше.
Целувките им бяха жестоки и зверски, Терез потърси с устни раната, причинена от Камий върху издутия и напрегнат врат на Лоран и впи с бяс уста в нея. Това беше жива рана; ако се затвореше, убийците сигурно щяха да спят спокойно. Младата жена го разбираше и се мъчеше да излекува мястото с пламенните си милувки. Но устните й горяха, а Лоран я отблъсна грубо и глухо простена; стори му се, че докосват с нажежено желязо врата му. Терез пак се помъчи да целуне белега като обезумяла; изпитваше остра наслада да притиска устни до кожата, където се бяха забивали зъбите на Камий. Хрумна й дори мисълта да го ухапе и тя на това място и също да откъсне парче месо, да му направи нова рана, по-дълбока, която да унищожи старите следи. Надяваше се, че ще престане да пребледнява като вижда отпечатъка от собствените си зъби. Но Лоран пазеше врата си от целувките й; той изпитваше мъчителна пареща болка и я отблъскваше всеки път, когато тя протегнеше устни. Бореха се така, хриптяха, блъскаха се сред хаоса на ласките си.
Те ясно съзнаваха, че само увеличават страданията си. Напразно се мъчеха да се забравят в изпепеляващи прегръдки, напразно виеха от болка, изгаряха, измъчваха се… не можеха да успокоят обтегнатите си нерви. Всяка ласка предизвикваше още по-силно отвращение. Докато си разменяха тези безбройни целувки, бяха в плен на ужасни халюцинации; въобразяваха си, че удавникът ги дърпа за краката и разтърсва силно кревата.
От време на време се отпускаха. И веднага пак ги обземаше отвращение и непреодолима нервна възбуда. Те не искаха да се предадат; отново се прегръщаха и отново се отпускаха, сякаш набодени с нажежени игли. Неведнъж се опитваха да преодолеят отвращението, да забравят всичко, да се успокоят, да превъзмогнат кризите. И всеки път нервите им се изостряха, опъваха се и ги довеждаха до такива пристъпи, че може би биха паднали бездиханни, ако останеха в обятията си. Тази борба срещу собственото им тяло ги подлудяваше; те упорстваха, искаха да излязат победители. Най-сетне една още по-остра криза просто ги преви. Получиха толкова силен удар, че очакваха вече епилептичен припадък.
Свити в двата края на леглото, изгарящи и измъчени, те избухнаха в ридания.
А сред риданията им се струваше, че чуват тържествуващия смях на удавника, който се вмъкваше отново с кикот под завивката им. Не бяха успели да го изгонят от леглото, той бе победил. Камий спокойно се изтягаше помежду им, докато Лоран оплакваше своето безсилие, а Терез тръпнеше да не би на трупа да му хрумне да се възползва от победата си и да я притисне като законен господар в разлагащите си ръце. Това беше краят на борбата; бяха претърпели поражение и разбираха, че отсега нататък не ще се осмеляват да си разменят и най-беглата целувка. Кризата на безумна любов, с която се опитаха да преодолеят страха, ги хвърли в още по-дълбок ужас. Усещайки ледения труп, който вече щеше да ги разделя навеки, те проливаха кървави сълзи и се питаха с тревога какво ще стане с тях.
24
Веднага след бракосъчетанието подновиха с предишното оживление вечерите в четвъртък, точно както се надяваше старият Мишо, когато беше съветвал Терез и Лоран да се оженят. Гостите бяха сериозно обезпокоени след смъртта на Камий. Те идваха плахо в тази потънала в траур къща и всяка седмица трепереха, че това ще е за последен път. Мисълта, че вратата на магазина може завинаги да се затвори пред тях, плашеше Мишо и Гриве, които държаха на привичките си с животински инстинкт и упорство. Те си мислеха, че старата майка и младата вдовица може да се оттеглят една прекрасна сутрин във Вернон или другаде, за да оплакват покойника си, а те ще се озоват на улицата в четвъртък вечер и ще се чудят какво да правят; виждаха се в пасажа как скитат, изпълнени с мечти по „грандиозни“ партии на домино. В очакване на тези дни те срамежливо се наслаждаваха на последните щастливи мигове, идваха неспокойни и престорено любезни в магазина, като си повтаряха всеки път, че това може би е последното им посещение. Повече от година преживяваха тези страхове и не се решаваха да бъбрят и да се смеят пред разплаканата госпожа Ракен и безмълвната Терез. Те вече не се чувстваха като у дома си, както по времето на Камий, струваше им се, така да се каже, че крадат всяка своя вечер около масата в трапезарията. Именно при тези безнадеждни обстоятелства егоизмът нашепна на стария Мишо смелата мисъл да ожени вдовицата на удавника.
Още първия четвъртък след сватбата Гриве и Мишо пристигнаха тържествуващи. Те бяха победили. Трапезарията им принадлежеше отново, вече не се страхуваха, че ще ги отпратят. Влязоха с щастливи физиономии, разположиха се и пак започнаха да подхвърлят някогашните си шеги. Ако се съдеше по блаженото им и уверено държане, можеше да се помисли, че във възгледите им се е извършила революция. Споменът за Камий беше изчезнал; покойният съпруг, този призрак, който ги вледеняваше, беше изгонен от живия мъж. Миналото възкръсваше с всички свои радости. Лоран беше заместил Камий, всяка причина за тъга беше изчезнала, гостите мижеха да се смеят, без да натъжават никого, и дори трябваше да се смеят, за да развеселят своите любезни приятели от благодарност за тяхното гостоприемство. Отсега нататък Гриве и Мишо, които близо осемнадесет месеца бяха идвали в дома под предлог, че успокояват госпожа Ракен, можеха да отхвърлят настрана своята невинна двуличност и да идват с откровеното намерение да си подремнат един срещу друг под еднообразното тракане на доминото.
Всяка седмица донасяше по един четвъртък, всяка седмица събираше още веднъж около масата тези безжизнени, гротескни глави, които някога влудяваха Терез. Младата жена и сега каза, че би трябвало да изхвърлят тези хора; те я ядосваха с тъпите си смехове и с глупавите си разсъждение. Но Лоран й обясни, че подобна стъпка би била погрешна. Напротив, дори трябваше да направят тъй, че настоящето да прилича колкото може повече на миналото; необходимо беше най-вече да запазят приятелството на полицията, на тези глупаци, които ги закриляха срещу всяко съмнение. Терез се огъна; любезно посрещаните гости съзираха блажено пред себе си дълъг низ от тихи вечери.
По това време именно животът на съпрузите доби, така да се каже, двойнствен характер.
Сутрин, когато дневната светлина прогонваше нощните ужаси, Лоран бързо се обличаше. Той започваше да се чувства по-добре, обземаше го егоистично спокойствие едва когато влезеше в трапезарията и застанеше пред масата с голямата чаша кафе с мляко, която му приготвяше Терез. Госпожа Ракен, толкова отпаднала, че едва слизаше в магазина, го гледаше, докато се храни, с майчинска усмивка. Той излапваше препечения хляб, напълваше стомаха си и малко по малко идваше на себе си. След кафето изпиваше и по чашка коняк. Това окончателно го възстановяваше. Казваше: „Довиждане, до довечера“ на госпожа Ракен и на Терез, без никога да ги целуне, а после се отправяше към кантората, като се шляеше по улиците. Пролетта настъпи, дърветата по кейовете се покриха с листа, като лека бледозелена дантела. Долу реката течеше с нежен ромон; над нея първите слънчеви лъчи разпръсваха приятна топлина. Лоран сякаш се възраждаше от свежия въздух; той вдъхваше дълбоко тези струи от млад живот, спускащи се от априлското и майско небе, търсеше слънцето, спираше се да погледа сребристите отблясъци, които играеха по Сена, слушаше шумолене по кейовете, опиваше се от острите утринни ухания, наслаждаваше се с всичките си сетива на светлото щастливо утро. Разбира се, в такива минути той никак не мислеше за Камий; случваше му се понякога да спре поглед машинално към моргата от другата страна на реката; тогава се
