Никой не би си помислил като ги види така спокойни през деня, че всяка нощ ги измъчват халюцинации. Биха ги взели за благословено от небето семейство, живеещо в пълно блаженство. Гриве ги наричаше галантно „гълъбчетата“. Когато очите им бяха потънали в дълбоки сенки, той се шегуваше и питаше скоро ли ще има кръщение. И всички се смееха. Лоран и Терез леко пребледняваха и се усмихваха принудено; те бяха свикнали с двусмислените шеги на стария чиновник. Когато бяха в трапезарията, господстваха над страховете си. Но невъзможно беше да се отгатне каква ужасна промяна се извършваше в тях, когато се затвореха в спалнята си. Особено в четвъртък вечер тази промяна беше така груба и рязка, че те сякаш влизаха в някакъв свят на безумци. По своята необичайност и диви прояви техните нощи надминаваха всяко очакване и оставаха дълбоко скрити в измъчените им души. Ако разкажеха на някого за тях, непременно биха ги сметнали за луди.
— Дали са щастливи тези влюбени? — казваше често стария Мишо. — Те не приказват много, но затова пък сигурно много мечтаят. Обзалагам се, че когато си отидем, изгарят от ласки!
Такова беше мнението на всички. Стигна се дотам, че даваха Лоран и Терез като пример за добро семейство. Целият пасаж в Пон-Ньоф се възхищаваше на любовта, на спокойното щастие, на вечния меден месец на двамата съпрузи. Те единствени знаеха, че трупът на Камий спеше между тях; само те чувстваха под спокойната плът на лицата си нервните тикове, които през нощта разкривяваха чертите им и изменяха обичайното им невъзмутимо изражение в отвратителна и мъчителна маска.
25
Изминаха четири месеца и Лоран започна да размисля как да се възползва от благата, които си беше обещал да получи с този брак. Той би напуснал жена си и би избягал от призрака на Камий три дни след сватбата, ако интересът не го приковаваше към магазина в пасажа. Приемаше ужасните нощи и остана сред страховете, които го задушаваха, за да не загуби плодовете на своето престъпление. Ако напуснеше Терез, щеше да се върне към бедността, щеше да бъде принуден да запази службата си; ако останеше при нея, можеше да задоволи желанието си да лентяйства, да живее охолно, без да прави нищо, с парите, които госпожа Ракен беше приписала на жена му. Без съмнение той би избягал с четиридесетте хиляди франка, ако можеше да ги превърне в налични пари, но старата търговка, посъветвана от Мишо беше проявила предпазливостта в брачния договор да запази интересите на племенницата си. Така че Лоран беше свързан с Терез с могъща връзка. Като възнаграждение за жестоките нощи той пожела поне да си извоюва правото на щастливо безделие, да бъде добре нахранен, топло облечен и да има в джоба си необходимите пари за задоволяване на прищевките си. Само на тази цена беше готов да си ляга с трупа на удавника.
Една вечер той съобщи на госпожа Ракен и на жена си, че си е подал оставката и напуска след две седмици. Терез трепна обезпокоена. Лоран побърза да добави, че ще си намери малко ателие, в което пак ще започне да рисува. Той се разпростря надълго и нашироко в обяснения за досадната чиновническа работа и върху широките кръгозори, които му откриваше изкуството; сега, когато разполагаше с пари, не биваше да се отказва от успеха. Искаше да види дали е способен на велики дела. Красноречието, с което говори по този въпрос, чисто и просто прикриваше бясното му желание да поднови стария си живот в ателието. Терез, стиснала устни, не отговори; тя нямаше намерение да остави Лоран да изхарчи малкото богатство, което й осигуряваше свобода. Когато мъжът й я притисна с въпроси, за да получи съгласието й, тя отговори сухо; даде му да разбере, че като напуска кантората, няма да печели вече нищо и ще бъде изцяло на нейна издръжка. Докато говореше, Лоран я гледаше с такъв пронизителен поглед, че тя се развълнува и отказът, който се готвеше да изрече, изведнъж се спря на гърлото й; стори й се, че прочете в очите на своя съучастник една заплашителна мисъл: „Ако не се съгласиш, ще разкажа всичко!“ Тя избърбори нещо. Тогава се намеси госпожа Ракен, заяви, че желанието на скъпия й син е напълно справедливо и че трябва да му се даде възможност да прояви своя талант. Добрата жена глезеше Лоран както някога беше глезила Камий; тя съвсем се беше разтопила от вниманията, които й оказваше младия човек, беше на негова страна и подкрепяше всяко негово мнение.
Решено беше Лоран да наеме ателие и да получава по сто франка на месец за разноските по поддържането му. Бюджетът на семейството беше разпределен така: с печалбите от магазина щяха да плащат наема за магазина и апартамента и това щеше да е почти достатъчно и за ежедневните разноски на семейството; наемът на ателието и стоте франка, които Лоран щеше да получава всеки месец, щяха да вземат от двете хиляди и няколкостотин франка рента; остатъкът от рентата щяха да използуват за общи нужди. По този начин нямаше да накърнят капитала на Терез. Тя се поуспокои. Накара мъжа си да се закълне никога да не надхвърля определената сума. Впрочем тя съобрази, че Лоран не може да използва четиридесетте хиляди франка без подписа й и твърдо реши да не му подписва нищо.
На другия ден Лоран нае в края на улица Мазарин малко ателие, на което беше хвърлил око още преди месец. Той не искаше да напуска службата преди да си е осигурил убежище, в което да прекарва спокойно дните си далеч от Терез. След две седмици се сбогува с колегите си. Гриве се изненада от напускането му. Млад човек, каза той, с такова хубаво бъдеще, който за четири години беше достигнал заплата, за каквато на Гриве му бяха необходими двадесет години! Лоран го смая още повече, като му каза, че ще се отдаде изцяло на изкуството.
Най-сетне художникът се настани в ателието си. То представляваше квадратно таванско помещение, дълго и широко около пет-шест метра; таванът беше рязко пречупен и имаше широк прозорец, през който по пода и мрачните стени нахлуваше бледа студена светлина. Уличният шум не достигаше до тази височина. Тихата мрачна стая, отворена към небето, приличаше на дупка, на подземие, изкопано в сивата глина. Лоран се обзаведе горе-долу; донесе два пробити стола, една маса, която опря до стената, за да не падне, стар кухненски бюфет, кутията с боите и стария си триножник; единственият разкош на помещението беше широкият диван, който купи за тридесет франка от един вехтошар.
Минаха две седмици, без да помисли да докосне четките. Идваше в ателието между осем и девет часа, пушеше, излягаше се на дивана, чакаше да дойде обед, щастлив, че е още сутрин и му предстоят дълги часове до края на деня. По обяд отиваше да хапне и бързаше да се върне, за да бъде сам, да не вижда бледото лице на Терез. Тогава си почиваше след яденето, спеше и лентяйстваше до вечерта. Ателието му беше мирно кътче, в което не трепереше. Един ден жена му пожела да посети скъпото му убежище. Той отказа, а когато тя въпреки отказа му почука на вратата, не й отвори; вечерта й каза, че целия ден е бил в Лувъра. Страхуваше се Терез да не доведе със себе си призрака на Камий.
Безделието най-сетне започна да му тежи. Купи си платно и бои и се хвана на работа. Понеже нямаше пари за модели, реши да рисува по въображение, без да го е грижа за природата. Намисли да нарисува мъжка глава.
Впрочем той се отказа от самотата; работеше по два-три часа сутрин, а следобед скиташе из Париж и околностите. По време на една от тези дълги разходки срещна пред Института някогашния си училищен другар, който бе постигнал известен успех.
— Как, ти ли си? — извика художникът. — Ах, бедни ми Лоран, никога не бих те познал! Отслабнал си много.
— Ожених се — отговори смутен Лоран.
— Ти женен! Тогава не се учудвам на вида ти… И какво правиш сега?
— Наех си ателие; рисувам по малко сутрин.
Лоран разказа с няколко думи за женитбата си, а после с трескав глас изложи плановете си за бъдещето. Приятелят му го гледаше удивено, което го смущаваше и безпокоеше. Всъщност художникът беше поразен, че не открива в мъжа на Терез тъповатия и склонен към напълняване мъж, който познаваше навремето. Струваше му се, че Лоран е добил по-изискано държане; лицето му беше отслабнало, беше пребледняло, както го изисква добрият тон, цялата му фигура беше станала по-прилична и по-изящна.
— Всъщност ти много си се разхубавил! — не можа да не възкликне художникът.
— Държиш се като дипломат. Много си шик. Къде си се научил тъй?
На Лоран никак не му се нравеше това изследване на приятеля му. Но не се решаваше да си тръгне рязко.
— Искаш ли да дойдеш с мен до ателието ми — запита го най-сетне той, като видя, че не може да се отърве от него.
— С удоволствие — отговори художникът.
