в божествен блясък. Особено за милите си деца тя влагаше в един-единствен поглед цялата си признателност, любовта на цялата си душа. Когато вечер и сутрин Лоран я вземаше на ръце, за да я пренесе, тя му благодареше с поглед, изпълнен с любов и нежно чувство.
Така тя преживя няколко седмици в очакване на смъртта, като смяташе, че е защитена от каквото и да било ново нещастие. Мислеше, че е платила своя дял от страдания. Но се лъжеше. Една вечер над нея се разрази ужасна буря.
Терез и Лоран напразно се мъчеха да я поставят помежду си на ярката светлина, тя вече не беше достатъчно живо същество, за да ги разделя и да ги защитава от тревогите им. Когато забравяха, че е там, че ги вижда и слуша, отново ги обхващаше лудост, пак им се явяваше Камий, и те се мъчеха да го изгонят. Тогава започнаха да приказват и неволно от устните им се изтръгнаха признания, фрази, които най-сетне разкриха всичко пред госпожа Ракен. Лоран изпадна веднъж в криза, започна да бълнува като в халюцинация. Внезапно парализираната старица разбра всичко.
Неизказан ужас присви сърцето й и тя бе разтърсена така, че на Терез й се стори, че ще скочи и ще извика. После падна, вкочанена като лед. Този удар беше страшен, сякаш ток премина през труп. Но внезапно предизвиканата възприемчивост изчезна; болната остана още по-смазана, по-бледа. Очите й, така нежни обикновено, бяха станали черни и твърди като парчета метал.
Никога никое същество не е било така жестоко смазвано от безнадеждност. Зловещата истина като светкавица блесна пред очите на парализираната старица и се разрази над нея като гръмотевичен удар. Ако можеше да стане, да нададе ужасения вик, който се надигаше в гърлото й, да прокълне убийците на сина си, би страдала по-малко. Но след като чу всичко, след като разбра всичко, трябваше да стои неподвижна и безмълвна, да запази в себе си мъката от сполетялото я нещастие. Струваше й се, че Терез и Лоран умишлено са я вързали, приковали са я към креслото, за да й попречат да скочи, че изпитваха жестоко удоволствие да й повтарят: „Ние убихме Камий“, след като бяха запушили устата й, за да заглушат воплите й. Ужасът, тревогата разтърсваха бясно тялото й, без да намерят изход. Тя правеше нечовешки усилия, за да повдигне товара, който я смазваше, да освободи гърлото си и така да даде път на отчаянието си. Но напразно хабеше последните си сили; чувстваше само как ледения й език се допира до небцето, тя не можеше да се изтръгне от смъртта. Мъртвешко безсилие я вцепеняваше. Чувствата й приличаха на усещания на човек, изпаднал в летаргия, когото заравят, който не може да помръдне, а чува над главата си глухия шум от лопатите с пръст.
Опустошението в сърцето й беше още по-страшно. Тя почувства как в нея нещо се сгромолясва и я смазва. Целия й живот беше безнадежден, всичките затаени в нея нежности, цялата й добрина, предаността й бяха грубо захвърлени и стъпкани с крака. Тя беше водила живот, изпълнен със сърдечност и кротост, а в последните й часове, когато искаше да отнесе в гроба си вярата в спокойното и щастливо съществуване, един глас й викаше, че всичко е лъжа, всичко е престъпление. Разкъсаната завеса й показваше отвъд любовта и приятелството, в които беше вярвала, страшно, кърваво и срамно зрелище. Тя би проклела бог, ако можеше да вика. Бог я беше лъгал цели шестдесет години, отнасяйки се с нея като с малко, кротко и добро момиченце, забавлявайки я с гледката на измамни картини, изобразяващи спокойна радост. И беше останала простодушно дете, вярваше в хиляди наивни неща и не виждаше как животът се валя в кървавата кал на страстите. Бог беше немилостив; той би трябвало да й разкрие истината по-рано или да й даде възможност да си иде от този свят в своето детско неведение и заслепление. Сега й оставаше само едно — да умре, отричайки любовта, отричайки приятелството и предаността! Нищо нямаше вече, нищо освен убийство и похотливост!
Та какво! Камий беше умрял под ударите на Терез и Лоран, а те бяха замислили престъплението сред сладострастието на изневярата! Тази мисъл представляваше за госпожа Ракен такава бездна, че тя не можеше нито да я обхване, нито да я прецени ясно и точно. Оставаше й само едно усещане — усещане за страшно падане; струваше й се, че полита в черна и студена дупка и си казваше: „Ще се разбия на дъното.“
След първото сътресение чудовищността на престъплението й се стори дори неправдоподобна. После се уплаши да не полудее, когато се убеди в изневярата и убийството, като си спомни някои подробности, някои малки обстоятелства, които по-рано не си бе обяснявала. Терез и Лоран бяха убийците на Камий, Терез, която тя бе отгледала, Лоран, когото бе обичала като предана и нежна майка. Тези мисли се въртяха в главата й с оглушителен грохот като грамадно колело. Тя отгатваше такива гнусни подробности, прозираше такава страшна двуличност, присъстваше мислено да двойно зрелище, изпълнено с такава жестока ирония, че би искала да умре, за да не мисли вече. Една-единствена машинална и неумолима мисъл стриваше тежко и упорито като воденичен камък ума й. Тя непрестанно си повтаряше: „Моите деца са убили моето дете.“ И това изразяваше цялото й отчаяние.
В рязката промяна, извършена в сърцето й, тя се търсеше като луда и вече не се намираше; беше смазана под грубия пристъп на мисли за отмъщение, които прогониха цялата доброта от живота й. След преобразяването й всичко в нея беше мрак; тя почувства как в умиращата й плът се заражда ново неумолимо и жестоко същество, което би желало да разкъса убийците на сина й.
Когато изпадна окончателно под тежкия удар на парализата, когато разбра, че няма да може да сграбчи за врата Терез и Лоран, които мечтаеше да удуши, потъна в мълчание и неподвижност и едри сълзи бавно закапаха от очите й. Нищо по-мъчително от това безмълвно, неподвижно отчаяние. Сълзите, стичащи се една по една по мъртвото лице, на което не се раздвижваше нито една бръчица, неподвижното и бледо лице, където само очите ридаеха, представляваше сърцераздирателна гледка.
Терез бе обзета от жалост и уплаха.
— Трябва да я сложим да си легне — каза тя на Лоран, посочвайки леля си.
Лоран побърза да избута креслото на парализираната в стаята й. После се наведе да я вземе на ръце. В този миг у госпожа Ракен се зароди надеждата, че някаква тайнствена пружина ще й помогне да се изправи на крака; тя направи върховно усилие. Господ нямаше да позволи на Лоран да я притисне до гърдите си; надяваше се, че гръм ще порази това чудовищно безсрамие. Но никаква пружина не я тласна и от небето не се разрази буря. Тя остана притисната, безпомощна като пакет бельо. Престъпникът я улови, повдигна я и я пренесе; обзе я негодувание, че убиецът на Камий я държи в прегръдките си слаба и изоставена. Главата й се плъзна по рамото на Лоран и тя го изгледа с очи, разширени от ужас.
— Хайде, хайде, гледай ме колкото си щеш — измърмори той, — няма да ме изядеш с очи…
И грубо я стовари в леглото. Старицата загуби съзнание. Последната й мисъл беше усещане на страх и отвращение. Отсега нататък сутрин и вечер тя трябваше да понася гнусната прегръдка на Лоран.
27
Само ужасният страх подтикна съпрузите да говорят, да направят признание в присъствието на госпожа Ракен. Те и двамата не бяха жестоки по природа. Дори да не беше чувството на самосъхранение, което ги бе накарало да скрият престъплението си, не биха разкрили пред нея убийството просто от човечност.
Следващия четвъртък бяха особено неспокойни. Сутринта Терез запита Лоран дали е разумно да оставят старицата в трапезарията вечерта. Тя знаеше всичко и би могла да вдигне тревога.
— Ами! — отговори Лоран. — Тя не може да помръдне дори малкия си пръст.
Как искаш да говори?
— Може би ще намери начин — каза Терез. — От миналата вечер чета в очите й някаква неумолима решителност.
— Нищо подобно. Лекарят ми каза, че с нея всичко е свършено. Ако заговори още веднъж, сигурно ще е в последните часове на агонията… повярвай ми, няма да издържи дълго. Глупаво ще бъде да обременяваме съвестта си, като й пречим да присъства на тези вечери.
Терез потръпна и възкликна:
— Ти не ме разбра. О, да, имаш право! Стига кръв… Аз исках да ти кажа, че можем да затворим леля ми в стаята й и да казваме, че й е лошо и спи.
— Ами — възрази Лоран, — та този глупак Мишо ще влезе направо в стаята, за да види старата си приятелка. Чудесен начин да се погубим!
Той се колебаеше, искаше да се покаже спокоен, но езикът му се заплиташе от страх.
— По-добре да оставим всичко без промяна — продължи той. — Тези хора са тъпи като гъски. Те,
