Всъщност измъчваше ги една-единствена мисъл — яд ги беше, че са извършили престъпление, изпадаха в отчаяние, че завинаги са отровили живота си. Оттам идваше целият им гняв и всичката им омраза. Те усещаха, че злото е неизлечимо, че до смъртта ще страдат заради убийството на Камий и мисълта, че ще страдат вечно, го довеждаше до отчаяние. Като не знаеха на кого да излеят яда си, те негодуваха един срещу друг и омразата им стигаше до отвращение.
Не желаеха открито да признаят, че бракът им е заслужено възмездие за извършеното убийство; отказваха да слушат вътрешния глас, който им крещеше истината, като разгръщаше пред тях историята на живота им. При все това по време на бесните кризи, които ги разтърсваха, те прозираха ясно в гнева си, отгатваха подбудите на егоизма, които ги бяха тласнали към убийство, за да удовлетворят желанията си, а чрез него бяха стигнали само до безнадеждно и непоносимо съществуване. Спомняха си миналото, ясно им беше, че единствено излъганата надежда за сладострастие и тихо щастие предизвикваше угризенията им; ако можеха да се целуват мирно и тихо и да живеят в радост, никога не биха се сетили да оплакват Камий, биха се пресищали от плодовете на престъплението си. Но тялото им се бе разбунтувало, бе отказало брака и те се питаха със страх докъде ще ги отведат ужасът и отвращението. Виждаха пред себе си само непоносимо скръбно бъдеще, зловеща, насилствена развръзка. И подобно на двама врагове, оковани заедно, които напразно се мъчат да се освободят от тази принудителна прегръдка, те напрягаха мишци и нерви, но се оказваха безсилни, не можеха да се отделят. Като разбираха, че никога няма да се освободят един от друг, раздразнени от въжетата, прерязващи плътта им, отвратени от близостта, усещайки как с всеки изминал час нараства недоволството им, забравяйки, че те сами се бяха свързали и не можейки повече да понасят нито миг връзката си, те се впуснаха в жестоки укори, мъчеха се да страдат по-малко, да превържат раните, които си нанасяха, като се проклинаха и се измъчваха с викове и обвинения.
Всяка вечер избухваха разправии. Сякаш убийците търсеха случай да проявят раздразнението си, за да се отпуснат напрегнатите им нерви. Те се шпионираха, опипваха се с поглед, човъркаха раните си, сякаш се мъчеха да докоснат живото място, и изпитваха остра наслада да вият от болка. Живееха така сред непрекъсната възбуда, уморени от себе си, не можеха вече да понесат нито една дума, нито един жест, нито един поглед, без да страдат, без да изпаднат в безумие. Цялото им същество беше подготвено за насилие; най-нищожното нетърпение, най-обикновеното възражение нарастваше по странен начин в болезнено засегнатия им организъм и се превръщаше изведнъж в низ от грубости. От нищо се надигаше буря, която траеше до другия ден. Едно претоплено ястие, един отворен прозорец, случайно несъгласие, най- обикновената забележка бяха в състояние да ги тласнат към истински пристъпи на безумие. И всеки път, при всеки спор те хвърляха в лицето на противника удавника. От дума на дума почваха да се упрекват за извършеното убийство в Сент-Уен; тогава очите им се наливаха с кръв и те стигаха до изстъпление. Това бяха ужасни сцени, задъхване, удари, грозни викове, срамни грубости. Обикновено Терез и Лоран изпадаха в тези състояния след ядене; те се затваряха в трапезарията, за да не достига до улицата шумът от отчаяните им разправии. Там, във влажната стая, подобна на изба, осветена жълтеникаво от лампата, можеха да се разкъсват спокойно. Сред тишината и спокойствието гласовете им звучаха неприятни и резки. Те преставаха да се карат едва когато умората ги победеше. Тогава чак се отдаваха няколко часа на почивка. Разправиите станаха необходимост за тях, нещо като средство, с което успокояваха нервите си, за да заспят.
Госпожа Ракен ги слушаше. Тя беше винаги там, в креслото си, с отпуснати на коленете ръце, вдигнала глава, с безмълвно лице. Чуваше всичко, но по безжизнената й плът не пробягваше нито тръпка. Очите й следяха убийците остро и втренчено. Тя се измъчваше страшно. Малко по малко узна всичките деяния, предшестващи и последвали убийството на Камий, спусна се полека-лека в блатото на мръсотията и престъплението на тези, които бе наричала свои деца.
Разправиите между съпрузите й разкриха и най-малките подробности, нарисуваха пред разстроеното й въображение един по един епизодите на ужасното злодеяние. И колкото повече тя проникваше в тази кървава тиня, толкова по-силно молеше за пощада, струваше й се, че е стигнала до дъното на безчестието, а те я заставяха да слиза още по-надолу. Всяка вечер научаваше нова подробност. Ужасната драма непрекъснато се разгръщаше пред нея; струваше й се, че сънува безкраен страшен сън. Първото признание беше грубо и смазващо, но тя се измъчваше още повече от тези повтарящи се удари, от тези дребни факти, които съпрузите споменаваха във възбудата си и които осветляваха със зловеща светлина престъплението. Един път на ден тази майка слушаше разказа за убийството на сина си и този разказ ставаше все по- страшен, все по-подробен и звучеше в ушите й с все по-нарастваща жестокост и поразителна яснота.
Понякога Терез изпитваше угризение пред тази бледа маска, по която мълчаливо се стичаха едри сълзи. Сочеше леля си на Лоран и го молеше с поглед да млъкне.
— Е, зарежи я! — викаше той грубо. — знаеш отлично, че не може да ни издаде… Да не би аз да съм по-щастлив от нея?… Парите й са у нас, какво толкова ще се церемоним!
И кавгата продължаваше неумолима, дива, като че ли всеки път отново убиваха Камий. Нито Терез, нито Лоран се решаваха да отстъпят на жалостивите чувства, които ги обземаха понякога — да затворят старицата в стаята й и така да й спестят разказите за убийството. Те се страхуваха да не се избият един друг, ако помежду им не стои полужив труп. Състраданието им отстъпваше пред подлостта, те налагаха на госпожа Ракен нечувани страдания, защото имаха нужда от присъствието й, за да ги защитава от халюцинациите им.
Всичките им спорове си приличаха и водеха до едни и същи обвинения. Щом произнесяха името на Камий, щом единият започнеше да обвинява другия, че го е убил, се разразяваше страшна буря.
Една вечер на трапезата Лоран, който се мъчеше да намери предлог за кавга, каза, че водата в шишето е топла и заяви, че от топлата вода му се повдига, защото желае прясна студена вода.
— Не можах да купя лед — отговори сухо Терез.
— Добре, тогава няма да пия — отсече Лоран.
— Водата е чудесна.
— Топла е и има блудкав вкус като речна вода.
Терез повтори:
— Като речна вода…
И избухна в ридания. Спомни си някои неща.
— Защо плачеш? — запита мъртвешки блед Лоран, като предчувстваше отговора.
— Плача — ридаеше младата жена, — плача, защото… сам знаеш защо… О, боже, боже, защото ти го уби.
— Лъжеш! — извика яростно убиецът. — Признай, че лъжеш… Хвърлих го в Сена, защото ти ме тласна към това убийство.
— Аз! Аз!
— Да, ти!… Не се прави на невинна, не ме принуждавай да те накарам насила да признаеш истината. Имам нужда ти да признаеш престъплението си и да приемеш своя дял в убийството. Това ме успокоява и облекчава.
— Да не би аз да съм удавила Камий?
— Да, хиляди пъти, да! Ти го удави!… О, преструваш се на учудена, като че ли си забравила всичко! Почакай, ще ти възобновя спомените!
Той стана от масата, наведе се над нея с пламнало лице и й извика:
— Припомни си как стоеше на брега на реката и аз ти казаха тихо: „Ще го хвърля във водата.“ Тогава ти прие и влезе в лодката… Виждаш, че и ти си участвала в убийството заедно с мен.
— Не е вярно… бях обезумяла, не знаех вече какво правя, но никога не съм искала да го убиваме. Ти сам извърши престъплението!
Това отричане измъчваше Лоран, както сам казваше, мисълта, че има съучастник, го успокояваше; той би се опитал, ако не се страхуваше, да докаже сам на себе си, че целият ужас на убийството пада върху Терез. Искаше му се да бие младата жена, за да я накара да признае, че тя е по-виновна.
Той закрачи надлъж и нашир из стаята и завика като безумен, докато госпожа Ракен го следеше с втренчения си поглед.
— Ах, мерзавка! Мерзавка такава! — повтаряше хрипливо той. — Иска да ме подлуди… да не би да не дойде ти в стаята ми една вечер като проститутка, да не би да не ме опияни с ласките си, за да ме накараш да те отърва от мъжа ти! Разправяше ми, когато идвах тук, че не ти харесвал, миришел на болно дете…
