Нима съм мислил за това преди три години? Да не би да бях мръсник? Живеех си спокойно, честно, не правех зло никому. Муха не можех да смачкам.
— Ти уби Камий! — повтори Терез с упорито отчаяние, от което Лоран обезумя.
— Не, ти го уби, казвам ти, че ти… — избухна страшно той. — Слушай, не ме ядосвай, това може да свърши зле… Е, какво, нещастнице, значи не си спомняш нищо! Не ме ли подлуди ти, като ми показа наслади, каквито не познавах дотогава? Признай, че ти беше пресметнала всичко предварително, че мразеше Камий и отдавна искаше да го убиеш. Направи ме свой любовник, несъмнено за да ме тласнеш срещу него и да го унищожиш.
— Не е вярно… Чудовищно е това, което говориш… Нямаш право да ме упрекваш за слабостта ми. Мога да кажа като тебе, че преди да те познавам, бях честна жена, която никога не би причинила зло никому. Ако аз съм те подлудила, ти ме подлуди още повече. Да не спорим, чуваш ли Лоран! бих могла да те упрекна за много неща.
— В какво би могла да ме упрекнеш?
— Е, в нищо… Ти не ме спаси от мене самата, възползва се от увлечението ми, приятно ти беше да разбиеш живота ми… Прощавам ти всичко това… Но моля те, не ме обвинявай, че съм убила Камий. Запази престъплението за себе си и не се опитвай да ме плашиш още повече.
Лоран вдигна ръка да удари Терез по лицето.
— Бий ме, предпочитам това — каза тя. — Така по-малко ще се измъчвам.
И протегна шия. Той се въздържа, дръпна един стол и седна до жена си.
— Слушай — каза той с глас, който се мъчеше да овладее. — Подло е да се отказваш от твоя дял в убийството. Знаеш чудесно, че го замислихме заедно, знаеш, че и ти си виновна, колкото и аз. Защо искаш да увеличиш товара ми, като разправяш, че си невинна? Ако беше невинна, нямаше да се съгласиш да се ожениш за мене. Припомни си двете години след убийството. Искаш ли да направим един опит? Ще отида да кажа всичко на прокурора и ще видиш дали няма да ни осъдят и двамата.
Те потрепераха, Терез каза:
— Хората може би ще ме съдят, но Камий знае добре, че ти единствен извърши всичко… Той няма да ме измъчва нощем, както измъчва тебе.
— Камий не ме безпокои — каза Лоран, блед и треперещ. — Ти го виждаш в кошмарите си, нали те чувам като викаш.
— Не казвай това — изкрещя младата жена гневно, — не съм викала, не искам призракът да ми се яви. О, разбирам, ти се мъчиш да го отблъснеш от себе си… Аз съм невинна, невинна!
Те се гледаха ужасени, пребити от умора, страхуваха се да не извикат трупа на удавника. Кавгите им винаги завършваха така; те взаимно се уверяваха в невинността си, мъчеха се да се излъжат сами, за да прогонят лошите сънища. Всичките им усилия се свеждаха до това да отхвърлят от себе си отговорността за престъплението; те се защитаваха като пред съд, обвиняваха се взаимно в най-тежки деяния. Най- странното беше, че вътрешно ни най-малко не се поддаваха на тази самоизмама и че двамата чудесно си спомняха при какви обстоятелства беше извършено убийството. Четяха признанието в очите си, докато гласно се лъжеха. Това бяха детски лъжи, смешни твърдения, чисто словесно пререкание между двама нещастници, които лъжеха заради лъжата, без да могат да скрият от себе си, че лъжат. Последователно приемаха ролята на обвинители и макар че взаимното им обвинение никога не можеше да ги доведе до резултат, те го подновяваха всяка вечер с жестока настървеност. Знаеха, че няма да се убедят един друг в нищо, че няма да успеят да заличат миналото, но винаги се опитваха, като се подтикваха един друг, разкъсвани от мъка и ужас и победени предварително от смазващата действителност. Единствената изгода от тези спорове беше, че бурята от думи ги омаломощаваше за миг.
И докато траеха тези избухвания, докато те се обвиняваха, парализираната старица не ги изпускаше от поглед. Радост запламтяваше в очите й, когато Лоран вдигаше голямата си ръка над главата на Терез.
29
Нещата навлязоха в нова фаза. Стигнала до крайност от страх, чудейки се къде да намери спокойствие, Терез започна да оплаква на глас пред Лоран удавника.
В нея бе настъпила рязка промяна. Прекалено изопнатите й нерви се бяха отпуснали, буйната й страстна натура се размекна. Тя вече бе имала подобни минути на съжаление през първите дни на женитбата. Сега те я обзеха отново като неизбежна съдбоносна необходимост. След като бе изтощила цялата си нервна енергия в борбата срещу призрака на Камий, след като беше живяла месеци наред в глухо раздразнение, разбунтувана срещу страданията и се мъчеше да ги уталожи с волята си, младата жена сега изведнъж почувства такава умора, че се огъна победена. Тогава, станала отново жена и дори малко момиченце, чувствайки, че няма вече сили да се владее, да застава трескава срещу страховете си, тя се отдаде на жаловитост, на сълзи и съжаления, като се надяваше в тях да намери утешение. Опита се да се възползва от слабостта, която я беше овладяла тялом и духом; може би удавникът, който не беше отстъпил пред гневните избухвания, щеше да отстъпи пред сълзите й. Така тя проявяваше угризения по сметка, надявайки се, че това е най-доброто средство да успокои и удовлетвори Камий. Подобно на някои богомолци, които се мъчат да излъжат бога и да изтръгнат опрощение, като произнасят молитви само на думи и проявяват унизително разкаяние, Терез се унижаваше, удряше се в гърдите, разкайваше се, макар че в глъбините на сърцето й се таяха само страх и малодушие. Освен това изпитваше някакво физическо удоволствие да се отпуска, да се чувства отпаднала и превита, да се отдава без съпротива на скръбта.
Измъчваше госпожа Ракен със сълзливото си отчаяние. Болната стана ежедневна нейна жертва; тя й служеше като някакво молитвено столче, като мебел, пред която можеше без страх да признава грешките си и да иска прошка. Щом почувстваше нужда да плаче, да се успокои с ридания, тя коленичеше пред болната старица и там крещеше, задъхваше се, разиграваше насаме сцена на угризения, която я успокояваше, понеже се уморяваше.
— Аз съм мизерница — повтаряше тя, — не заслужавам милост! Аз ви излъгах, тласнах сина ви към смърт. Вие никога няма да ми простите… И все пак, ако можехте да прочетете в мен угризенията, които ме разкъсват, ако знаете колко страдам, може би бихте ме съжалили… Не, няма милост за мен! Бих искала да умра в краката ви, смазана от срам и скръб.
Тя говореше така по цели часове, като преминаваше от отчаяние към надежда, осъждаше се, а после си прощаваше; говореше ту едносрично, ту сълзливо с тон на малко болно момиче; лягаше по пода и после се изправяше, като се подчиняваше на всички подбуди, минали й през ума — унижения и гордост, разкаяние и бунт. Понякога дори забравяше, че е коленичила пред госпожа Ракен и продължаваше да говори като насън. Когато се изтощеше от собствените си думи, ставаше, като залиташе отъпяла и слизаше в магазина успокоена, без да се страхува, че може да избухне в нервни ридания пред клиентките. Щом я нападнеха нови угризения, побързваше да се качи горе и да коленичи в краката на болната. Тази сцена се повтаряше по десет пъти на ден.
Терез нито за миг не си помисляше, че сълзите и показното й разкаяние биха могли да причинят неизразимо огорчение на леля й. Истина е, че дори някой да искаше да измисли изпитание, с което да измъчва госпожа Ракен, никога не би могъл да изнамери по-ужасно средство от комедиите на съжаления, които разиграваше пред нея племенницата й. Парализираната старица отгатваше скрития егоизъм, затаен под тези скръбни изблици. Тя страдаше ужасно от дългите монолози, които бе принудена да търпи непрекъснато и които й рисуваха убийството на Камий. Нямаше никакво желание да прости, беше се затворила в неумолимата жажда за отмъщение, която се изостряше още повече поради безпомощността й, а по цял ден трябваше да слуша молби за прошка, унизителни и подли жалби. Тя би искала да отговори; някои думи на племенницата й предизвикваха в гърдите й непреодолимо желание да протестира, но трябваше да остава безмълвна, да слуша как Терез се защитава, без никога да може да я прекъсне. Невъзможността да извика или да запуши ушите си я изпълваше с неизразима болка. И една по една думите на младата жена достигаха до съзнанието й, бавни и жални като дразнеща песен. Тя помисли за миг, че убийците нарочно прилагат този начин на мъчение, изпълнени с дяволски жестоки помисли. Единственото й средство за защита беше да затвори очи, щом племенницата й коленичеше пред нея; така я слушаше, но не я виждаше.
Терез стигна дотам, че се осмели да целуне леля си. Един ден в пристъп на разкаяние се престори, че е
