креслото, тя беше занемарила магазина, а стоките бяха покрити с прах и влага. Миризма на мухъл се носеше навред, паяци се спускаха от тавана, тя не метеше почти никога паркета. Впрочем клиентките престанаха да идват повече поради странния начин, по който ги посрещаше понякога Терез. Когато беше горе и Лоран я биеше или я разтърсваше нервна криза, а звънчето на вратата на магазина властно звънеше, трябваше да слиза долу почти без да има време да прибере косата си или да изтрие сълзите си; тогава обслужваше грубо клиентката, която я чакаше, често дори не си даваше труд да я обслужи, а отговаряше горе от дървената стълба, че няма това, което търси. Неприветливото й държане отблъскваше хората. Работничките от квартала, свикнали с кротката любезност на госпожа Ракен, се отдръпнаха пред грубостта и безумните погледи на Терез. Когато тя извика Сюзан да й помага, упадъкът стана пълен; двете млади жени, за да не ги безпокоят посред бъбренето им, се държаха така, че отпратиха и последните купувачки, които все още влизаха в магазина. От този момент търговията престана да дава дори едно су за нуждите на семейството; наложи се да прибягнат до капитала от четиридесет и няколко хиляди франка.
Понякога Терез изчезваше по цели следобеди. Никой не знаеше къде ходи. Тя без съмнение бе извикала Сюзан при себе си не само да й прави компания, но също така да пази магазина, докато отсъства. Вечер, когато се връщаше безсилна, с почернели от изтощение клепачи, заварваше зад тезгяха малката женица на Оливие клюмнала, с блуждаеща усмивка, в същата поза, в която я беше оставила преди пет часа.
Около пет месеца след сватбата Терез изживя нов ужас. Тя се увери, че е бременна. Мисълта да има дете от Лоран й се стори чудовищна, без да може да си обясни защо. Тя смътно се страхуваше, че ще роди удавник. Струваше й се, че усеща в утробата си хладния размекнат и разложен труп. На всяка цена искаше да се освободи от това дете, което я вледеняваше и което не желаеше да носи повече под сърцето си. Не каза нищо на мъжа си и един ден, след като го предизвика жестоко, когато той вдигна крак да я ритне, тя се обърна с корема си към него. Едва не умря от удара. На другия ден направи спонтанен аборт.
Лоран от своя страна също водеше отвратително съществуване. Дните му се струваха непоносимо дълги. Всеки от тях му носеше все същите тревоги, все същите тежки грижи, които го притискаха в определени часове с убийствено еднообразие и точност. Той влачеше своя живот — всяка вечер, изпълнен с ужас от спомена за деня, и в очакване на същите усещания следващия ден. Знаеше, че отсега нататък всичките му дни ще си приличат, че всички те ще му носят една и съща мъка. И си представяше седмиците, месеците, годините, които го чакаха, мрачни и неумолими, как се нижат, как падат върху него и как го задушават постепенно. Когато бъдещето е безнадеждно, настоящето става отвратително, горчиво. Лоран вече не се бунтуваше, живееше като животно, беше изпаднал в пълно бездействие, което постепенно обхвана цялото му същество. Безделието го убиваше. Излизаше от сутринта, без да знае къде отива, отвратен от мисълта да върши онова, което е вършил вечерта, и принуден въпреки себе си да го направи отново. Ходеше в ателието си по навик, превърнал се в мания. Тази стая със сиви стени, от която не виждаше нищо друго освен един пустинен квадрат от небето, го изпълваше с мрачна тъга. Той се търкаляше по дивана, отпуснал ръце, с натежала глава. Не смееше да се докосне до четка. Беше правил много нови опити да рисува, но върху платново винаги се появяваше хилещо се лицето на Камий. За да не обезумее напълно, захвърли кутията с боите в един ъгъл и се отдаде на пълна леност. Този принудителен мързел му тежеше невероятно много.
Следобед се питаше с тревога какво да прави. Стоеше по половин час на тротоара на улица Мазарин, чудеше се, колебаеше се как да се развлече. Не му се качваше отново в ателието и винаги решаваше да тръгне по улица Генего, а после да скита по кейовете. До вечерта бродеше така затъпял и тръпки го побиваха, когато гледаше Сена. Дали беше в ателието или на улицата, чувстваше се все по един и същи начин потиснат. На другия ден започваше отново, прекарваше сутринта на дивана, влачеше се следобед по кейовете. Това траеше вече от месеци и можеше да трае години.
Понякога Лоран се сещаше, че е убил Камий, за да не върши нищо и беше много изненадан, че сега, когато не вършеше нищо, се измъчва толкова. Искаше да направи така, че да е щастлив. Доказваше си, че греши като страда, че е постигнал върховно благополучие, което се заключава в това да стои със скръстени ръце и че е глупак, дето не вкусва мирно това щастие. Но разсъжденията му пропадаха пред фактите. Той бе принуден да признае дълбоко в душата си, че безделието правеше тревогите му още по-жестоки, като му оставяше всички часове от живота, за да размисля върху отчаянието си и да задълбава безизходното си положение. Леността, това мечтано съществуване, беше неговото наказание. От време на време си пожелаваше пламенно да има някакво занимание, което да го изтръгне от мислите му. После отново се отпускаше, притиснат от сляпата съдба, която бе сковала членовете му, за да може по-сигурно да го смаже.
В действителност той изпитваше облекчение само когато биеше Терез вечер. Това му помагаше да излезе от мъчителното вцепенение.
Най-острата болка, физическа и морална, му причиняваше ухапаното от Камий място на врата. Понякога му се струваше, че тази рана се разпростира върху цялото му тяло. Ако му се случеше да забрави миналото, тя като палеща инжекция му напомняше тялом и духом убийството. Не можеше да застане пред огледало, без пред очите му да се извърши това явление, което винаги толкова го ужасяваше: под влияние на вълнението, което изпитваше, кръвта се изкачваше към врата му, зачервяваше раната и тя започваше да гори. Тази жива рана постоянно се подлютяваше, ставаше червена и болезнена при най-малко вълнение; тя го плашеше и го измъчваше. Най-сетне той започна да мисли, че със зъбите си удавникът е пъхнал там някакъв звяр, който го разяжда. Мястото на врата му, където се намираше белегът, сякаш бе отделно от тялото му; то бе като чужда плът, залепена там, отровно месо, което разлагаше мускулите му. Така той носеше навсякъде със себе си живия и разяждащ споменза своето престъпление. Когато биеше Терез, тя се мъчеше да раздразни раната му; впиваше понякога ноктите си в нея и той ревеше от болка. Обикновено тя нарочно започваше да ридае, щом види раната, за да я направи още по-непоносима за Лоран. Отмъщаваше му за грубостите, като го измъчваше с тази рана.
Неведнъж той се бе опитвал, когато се бръснеше, да пореже врата си, за да заличи следите от зъбите на удавника. Застанал пред огледалото, вдигаше брада и щом забележеше червеното петно под сапунената пяна, обземаше го внезапен бяс, бързо приближаваше бръснача, почти готов да отреже живо месо, но студеното острие, докосвайки кожата му, винаги му връщаше хладнокръвието. Той губеше съзнание и беше принуден да седне и да почака да се успокои, за да завърши бръсненето.
Вечер се освобождаваше от вцепенението си, като изпадаше в сляп момчешки гняв. Когато се умореше да се кара с Терез и да я бие, риташе стените като децата и се мъчеше да намери нещо, което да счупи. Това го успокояваше. Особена омраза изпитваше към шарения котарак Франсоа, който, щом се появеше, се приютяваше на коленете на парализираната старица. Лоран не го беше убил досега, защото всъщност не му достигаше сила да го хване. Котката го гледаше с големите си кръгли очи със сатанински втренчен поглед. Именно тези очи, вечно втренчени в него, изкарваха из търпение Лоран; той се питаше какво искат те, та не се отделят от него. Накрая стигна дотам да си представи истински ужаси, да направи нелепи предположения. Когато седеше на масата, посред някоя кавга или след дълго мълчание, изведнъж извръщаше глава, виждаше очите на Франсоа, втренчени в него, тежки и неумолими, губеше ума и дума, готов да закрещи: „Е, проговори най-сетне, кажи какво искаш от мене!“ ако му се удаваше случай да настъпи някоя от лапите или опашката му, той го правеше с голяма радост, но изпълнен със страх, и мяукането на животното го хвърляше в смътен ужас, сякаш беше чул болезнения вик на човек. Лоран всъщност се страхуваше от Франсоа. Особено когато котката се настаняваше на коленете на парализираната като в непристъпна крепост, откъдето можеше безнаказано да втренчва зелените си очи в своя неприятел тогава убиецът на Камий започваше да намира смътна прилика между наеженото животно и болната. Той си казваше, че котката, както и госпожа Ракен, знаеха за престъплението и ако някога можеха да проговорят, щяха да го издадат.
Особено една вечер Франсоа гледа така втренчено Лоран, че той се раздразни до крайност и реши да свърши веднъж завинаги с врага си. Отвори широко прозореца на трапезарията, приближи се и улови котката за козината на шията. Госпожа Ракен разбра: две големи сълзи се плъзнаха по бузите й. Котката започна да мяука, извиваше се, мъчеше се да се обърне, за да ухапе ръката на Лоран. Но той издържа. Замахна два три пъти и я запрати с всички сили срещу високата черна стена. Франсоа се разби, гръбнакът му се пречупи и той падна върху стъкления покрив на пасажа. Цялата нощ нещастното животно се влачи по водосточната тръба с пречупен гръбнак, като мяукаше дрезгаво. Тази нощ госпожа Ракен плака за Франсоа почти толкова, колкото бе плакала за Камий; Терез получи остра нервна криза. Жалните мяукания на
